Не искам да звуча повърхностно, но ако пееш като него и изглеждаш като него, е нужно много малко усилие, за да станеш звезда. Преминал през мелачката на театралната паралелка на 22-ра гимназия, а след това и през специалността „Синтетични изкуства“ на Пловдивския университет, той е почти готов продукт, когато става популярен като вокал на група „Каффе“. Музиката е в кръвта му – родителите му са оперни певци и въпреки че никога не се е напъвал излишно, с времето стои все по-добре в контекста на българската сцена. И на българското кино. Забележително естествен е в „Живи легенди“, пък и камерата определено го обича. Казано накратко – популярността му отива.

Няколко часа след като отбелязва 36 години от деня на раждането си, Орлин Павлов разговаря с Интервюто.

Как започна рожденият ти ден?

Събудих се, видях синьо безоблачно небе и чух работеща бормашина някъде над главата ми. Което е нормално. Пък и аз обичам инструментите.

А преди 36 години какво е било?

Майка ми е отишла да ме ражда в „Шейново“. Аз съм второто дете, първото е сестра ми. Усложнения не е имало. Само че много съм ревал, почти до 3-годишна възраст не съм спрял. Иначе не бях много диво дете. Лъчезарен, много силно крещях и виках, отдалече се чувах.

Родителите ти са били солисти в Пловдивската опера? Водеха ли те често с тях на опера?

Много пъти. Въпреки че по-скоро баба ми ме гледаше, те пътуваха често. Много здрав тормоз упражнявах на баба ми Иванка, все още е жива жената, на 88 години е.

Вашите не те ли натискаха да пееш?

Не. Виж, на пиано ходех, като бях на 5-6 години, и винаги започвахме с „Котешкия марш”. Аз постоянно се обръщах към майка ми и на петия път се отказахме. Мисля си, че трябваше да са по-напористи родителите ми с мен и пианото. Успехите на децата се дължат на упорството на родителите. Трябваше да са по-твърди. Сега щях да мога да правя аранжиментите си сам, хармониите.

Има ли други неща, за които ти се иска да са били по-упорити по отношение на теб?

Не. Според мен само пианото, но както каза баща ми – „Добри певци със… солфеж няма много“. Като че ли едното пречи на другото. Всичко с пеенето стана по някакъв естествен път. Всъщност истината е, че в началото бях решил да влизам в Консерваторията. Но след 4хС отидох в Пловдивския университет да си продължа пътя с театъра.

Кой откри, че можеш да пееш?

Аз бях като повечето деца, пеех си. Просто пеех по-вярно от останалите. В детската градина винаги аз пеех. Винаги съм имал слух и глас – дар от нашите. Професионално започнах в театъра. Пеехме и танцувахме много.

Група „Кафе“ беше ли важна за твоето пеене?

”Кафе” беше много важна за мен като музикант. Там се събрах със страхотни професионалисти. Някои от тях бяха завършили Бъркли колидж в Щатите, цялата музика, с която се запознавах и пеех на живо с бандата, беше благодарение на тях. Мартин Ташев, Валери Цанков, Милен Кукушаров, Жоро Янев, Венцислав Марков, после Веселин Веселинов-Еко, Живко Петров. Бандата е най-готиният вариант да се разчупиш като певец и да не излезеш само като проект, който отива, пуска си диска и си тръгва. С тях много сме врели и кипели в клубовете. За един певец е много полезно да е бил в група.

А какви са минусите на групата?

Може би, ако си много голям нарцис, ще искаш да изпъкваш. Абе няма лошо, бандата е страхотна школа. От малък съм работил с хора, в театър, с трупа. С бандата в началото ми беше странно, защото в театъра бях свикнал хората да идват заради нас – да ни гледат, да ни пляскат, да ни оценяват, да ни пазят тишина. Като влязох в „Кафе” и свирехме по клубове, започнах да срещам хора, които са влезли случайно в клуба, стоят с гръб към нас и не ни обръщат внимание. Това много ме влудяваше. Нон стоп ги потупвах по раменете, да им кажа „Ей, тука сме”. Дори на частно парти, хем са те поканили, хем си някакъв фон. Но после претръпнах и сега се забавлявам. Това се случва и в момента. Съвсем нормално е. Стоят с гръб, минават по сцената… Има много весели случки.

Защо поизчезнаха групите?

Изчезнаха, защото трудно започнаха да се продават. Музиката за съжаление се промени. Вкусът на хората се промени. Тогава, по времето на „Кафе”, имаше страхотен клубен живот, беше важно да се излиза на клуб, да се слуша клубна банда. Сега останаха „Мастило”, „Остава”, Д2, Б.Т.Р. За музикантите е много трудно да работят само в един проект. Всеки от другите музиканти си направиха 2-3 други банди, защото не могат да се издържа от група „Кафе” в случая. И така накрая реших да си продължа пътя сам.

Защо не остана в театъра? Не ти ли се занимаваше?

Винаги съм искал да пея. Така се случи. Театърът е страхотна школа, но нещата клоняха към пеенето. Сега съм позабравил това усещане от театралната сцена.

Какви предложения си отказвал?

Много предложения съм отказвал. Не ми се запълват дупки например. Звънят ми спешно да запиша нещо и след малко ми се обажда приятел: „Звъннаха ли ти, защото аз не мога и им отказах.“. И аз съм бил резервният вариант. Това не ми харесва. Отказвам неща, които не помагат на развитието ми. Всеки гледа да върви напред. Да прави всеки път нещо по-голямо, да има по-важна роля, да не е епизодичен…

Къде е върхът на един артист или певец в България?

Той много бързо приключва. Чакай да се замислим. Какво значи връх? Това е нещо, което всеки сам носи в себе си като мерило, усещане. Един може да се задоволи с участие в риалити формат, друг може да си повярва и да каже – направих нещо невероятно с един клип и една песен, на трети, като се прибере на село и му кажат, че вчера са го видели по телевизията, това може да му е връх. Има хора, за които върхът може да е да излезе на международната сцена. И това наистина е връх.

За теб къде е върхът?

Нещо, което правиш и постигаш, не трябва да е връх. Това е някакъв етап. Много е важно да се развиваш, не само от професионална гледна точка. И ментално. Не бива да се задоволяваш само с това, което си постигнал. Според мен кариерата на един актьор певец, художник трябва да е свързана с това да е видян от възможно най-много хора. Нормално е той да желае да излезе на международната сцена. Затова ми е странно, когато много от колегите не признават това. Какво лошо или срамно има в това? Някой ще си каже: „Къде е тръгнал пък този!“. Изобщо не ми пука кой какво си мисли.

А от какво ти пука? Какво би те отказало?

Да се откажа.? Нищо. Смъртта? Ще се преродя и пак ще дойда. Ако имаш талант, какво може да те откаже? Може би само някакъв личен момент – някаква голяма нещастна любов, някакви лична трагедия, но иначе не виждам причина.

Пука ли ти от мнението на хората?

Аз много обичам да изслушвам хората, но това не значи, че ми влияят. Наслушал съм се на страшни глупости само защото съм любезен и възпитан. И те започват да ти казват как трябва да живееш, каква музика да правиш, къде да опиташ, защото явно знаят по-добре. Българинът много обича да дава съвети, защото го е страх да действа сам, за да не се провали. Няма нищо по-хубаво от това да се провалиш. Това е най-добрият опит.

Кои са най-ценните съвети, които си получил?

Това са най-фините мнения, не кардиналните съвети. Всеки човек дълбоко в себе си знае какво трябва да направи. Винаги знаеш, няма нужда някой да ти го казва. Но ако някой близък приятел ти подскаже какво може би е правилно за теб, може сам да се намериш много бързо.

Кога ти е било най-трудно да се справиш с работата?

Има трудна публика. Още повече, когато тя очаква много от теб. И очаква да я забавляваш, да я разцепиш, да гълташ огньове… но понякога, каквото и да направиш, тя просто ще стои и ще гледа и дори ще се обърне с гръб.

А ти каква публика си?

Не много критична. Аз, общо взето, правя паралел със себе си, по-скоро какво не бих направил по този начин, ако не ми хареса.

Препоръчай ми като публика на публика един филм, едно представление и една книга?

Филм – допадна ми „Интерстелар“, гледах го три пъти. Обичам Космоса, обичам другите измерения, обичам да пътувам във времето, необятното, непознатото, риска. Скоро гледах и  постановката „12-а нощ“ в Малък градски театър и много ми хареса – свежо, млади хора, музика… Книга – опитах се да прочета „50 нюанса сиво“… Опитах се. Всъщност филмът ми допадна, знаеш ли? И ще ти кажа защо. Това е една абсолютно любовна история, независимо какви вкусове и фетиши има някой, какви по-извратени и шантави неща се случват във филма. Всички гледаха внимателно, но имаше някои, които се хилеха на определени места. В гласовете им, в смеха им обаче усещах едни вибрации, които издаваха, че искат да усетят това, което гледат. Просто не си го признават. Те имат нужда от изчукване, съжалявам, че го казвам. Във филма видяхме едно девствено момиче, което, да кажем, е малко по-окосмено. Какво толкова смешно има? Все едно тези в салона от 13-годишни ходят на лазер да си махат космите. И са били страшни мадами на 15. Та филмът разказва една любовна история. И в него можем да видим една добра игра.

Към кого си критичен?

Към себе си.

А към политиците тук критичен ли си?

Може ли да не си критичен към нашата политика? Трябва да има минимум 20 интелигентни души в парламента, за да се случат нещата.  Е, можеш ли да изброиш 20? Не можеш. И те трябва да работят заедно. А българинът не може да работи заедно. Той дърпа към себе си, все гледа в чуждата паница. Като им гледам кавгите на какво ниско ниво са… ами ние с теб ще сме по-адекватни там. Но няма да можем да виреем в тази среда.

Трябва ли българският артист да бъде подкрепен от държавата, или трябва да се оправя сам?

Трябва да бъде.  От друга страна, като се стигне ние да се обединим и да направим нещо за себе си, става страшно. Имаме опит – БМА. Гледам по събирания на „Профон” и на „Мюзикаутор”, не че ходя винаги и съм много в час, но пак гледам как някакви хора стават и говорят за себе си. Не гледаме голямата картинка – как да взимаме повече отчисления, как да вдигнем процента, как да сме адекватни с това, което правим… И най-много мрънкат тези, които нямат почти никаква музика от много време. Не казвам, че аз имам супер много неща, но не мрънкам. Времето на тези събрания минава в чоплене, в личностни кавги и когато трябва да се гласува, вече нямаме време и всички си тръгваме. Страшна работа. Не знам защо го правят моите колеги.

Какво е лицето на българската музика в момента?

Какво е лицето? Българска музика има все повече и повече. Това е хубаво. А какво се слуша и какво не, не мога аз да определям. Хората слушат това, което искат, което им харесва. Ако имам парче, което се харесва, то ще пробие. Не съм недоволен. Имаме участия, концерти.

Всъщност на 3 юни ти предстои голям концерт в зала „България“?

На 3 юни с Биг Бенд Брас и Ачо Заберски и със Софийската филхармония, в камерен състав от 12 души. Ще изпълня и мои песни, аранжирани от Заберски и от Джамбазов, както и някои емблематични песни на Франк Синатра, тогава се навършват 100 години от рождението му. Жестоко е да работиш с толкова хора и толкова добри професионалисти. Ще е поп суинг джаз концерт. Много се радвам, че можем да го направим.

Защо според теб толкова хора от тази експериментална театрална паралелка на 22-ра гимназия станаха успешни в това, на което ви учеха там?

Явно Николай Георгиев имал нюх. Той още много малки ни качи на сцената и, общо взето, ни помогна да открием талантите си. Това е много важно. Аз попаднах случайно след 8-и клас. След като завърших седми клас във „Васил Априлов“, отидох в масова паралелка в 12-о училище, защото не бях добър ученик, предпочитах да стоя с топката на двора. Влизах в часовете, без да зная нищо, за да не обидя учителката. И ме пита „Ти що си тук?“, и аз „За да не ви обидя“, а тя „Ами тройка“. И в 12-о, където отидох, представи си каква банда сме били, няма да ти казвам с колко завърших осми клас, не че много ми пука. Та там идва Тони Тотева от 22-ро и казва: „Здравейте, аз съм от 22-ра гимназия, там има една много симпатична театрална паралелка, ако някой може да пее или танцува, елате еди кога си…“. Аз и един приятел вдигнахме ръка. Другите започнаха да се ми се подиграват: „Къде си тръгнал бе, Опера престо“ (имаше такъв анимационен филм и заради нашите ми викаха така). Отидох обаче аз на това прослушване, изпях нещо, опитах някакъв етюд да разиграя… тогава много заеквах, имах период, в който много заеквах. После се оправях и после пак…Не знам от какво беше. Нямах някакъв стрес. Просто нещо ми имаше в главата. Може още да го има, може да съм луд. Както и да е, харесаха ме и ме приеха в театралната паралелка. Страхотни хора – в горните класове Нети, Стефан Щерев, Елена Петрова, Зорница от балет „Дива“. И аз  – най-малкият от цялата паралелка – бяхме 72 души – представи си колко много хора. Колко съм стоял да правя осветлението, музика пусках, играехме етюди. Бях много добър на музиката и на осветлението. Страхотно време.

Лесен път ли си имал до този момент?

Вярвам, че всеки трябва да си мине по пътя. От точка А, през точка Б и така нататък.

Има ли точки, които би искал да прескочиш?

Не. Не съжалявам, че като малък съм ходил по кастинги и съм висял по предавания като публика. Пляскал съм, за да видя как се правят предавания. Човек трябва да си мине по пътя. Спомням си дори веднъж ме взеха за една американска продукция, която се снимаше в Бояна, и ми дадоха някаква малка роля с текст. Имах 5-6 реплики. Зад мен една масовка – много момчета, спортисти, предполагам, със супер физика бяха. Та снимаме цял ден, аз си казах репликите хиляда пъти, оттук-оттам, докато ме заснемат… Беше супер. След два дни отивам в едно заведение и едно момче ми казва: „Здрасти, аз съм от оная продукция, там отзад вляво стоях“. Аз не го познах, защото всички бяхме с шлемове, ризници, истории, римляни. И му казвам, че не съм го познал. И той:  „Е, да. То вече всички започнаха да снимат. Как пък на теб ти дадоха и текст?!“. Викам му: „Ти на колко си години?“. Той: „На 22, ама снимам много, вече над 7 филма имам. Как на теб ти дадоха реплика?“. Казвам му: „Учил съм това, завършил съм това, висял съм като теб и не съм мърдал, бил съм статист. Мислиш, че така са ме извикали, щото просто съм Орлин, все едно му дреме на някого в Щатите кой съм.“. „А, добре“, съгласи се той. Ама беше много крив. Както и да е. После гледах филма, бяха ме отрязали. Цялата сцена бяха отрязали. А аз взех в киното трима души, да ме гледат във филма.

Снима ли ти се пак?

Снима ми се. На кого не му се снима, който е снимал. Уморително, но готино. Голямото висене. Започваш да пушиш. Сега ги отказах.

Реши да водиш здравословен начин на живот ли?

Това си го решава човек всеки ден. Но аз не пълнея лесно, понякога дори прекалявам със сладко. Това ми е някакъв комплекс. Като бяхме малки със сестра ми, си разграфявахме бурканчето с „Нутела”, което ни носеха нашите, и така, докато го изядем цялото. Тогава знаеш, не можеше просто така да си купиш „Нутела” от магазина. Като бях малък, исках да си купя отвертки да си завинтвам вкъщи разни работи. Но нямаше. Сега имам 16 винтоверта, седем триона, хиляда рафта, флекс и мога да си ремонтирам колкото си искам.

Имаш си „Нутела” и флекс, какво ти липсва тогава?

Вдъхновение. Много ми е важно. И аз си имам дупки. Не съм болен от неизлечима радост. Като го няма, почвам да си го фантазирам обаче.

Какво е животът?

Случайност. Всичко друго е в главите ни.

Сигурна съм, че концертът в зала „България“ на 3 юни ще си заслужава. Билети може да закупите на касата или на http://www.eventim.bg/bg/bileti/orlin-pavlov-big-band-concert-sofia-bulgaria-hall-394378/event.html