Срещам се с Владо два дни преди разопаковането на Арката. Офисът му е на минута от нея, и като казвам „офис“, уточнявам, че това е сграда на няколко етажа, от която сутрин тръгват всички млади момичета и момчета, които през деня работят на Арката и от тях, освен информация, можеш да получиш парченце от плата, с който е опакована тя. Последно съм говорила с Владо преди две години, когато Кристо беше жив и още нямаше и следа от Ковид. Точно беше минала премиерата на „Да ходиш по вода“ и двамата се готвеха за отпътуване към Париж (всеки от различно място на света) и работа по опаковане на Арката. Едва ли някой е предполагал, че за две години нещата толкова много ще се променят и че Владо ще трябва да продължи работата сам и то с известно отлагане. Но, ето. На 1 октомври 2021 година стоя под опакованата Триумфална арка и наблюдавам стотиците хора, които я обикалят, снимат се, докосват плата, увиват се с него, опитват се да се покатерят по въжетата, смеят се… 

                 За сбъдването на мечтите не само по завещание, а и с много любов, разговарям с Владо Явашев. 

Сутринта, докато бяхме на арката, те видях да разговаряш с Джилиън Андерсън, (която само преди 10 дни получи награда „Еми“ за поддържаща женска роля (тази на Маргарет Тачър) в сериала „Короната“) Явно опакованата Арка е истинска звезда.

Според мен улучихме най-точното време. Отложихме работата по нея заради Ковид с две години. Това е първата публична скулптура, случила се някъде в света през последните две години. И хората са много жадни за това. В момента във Франция е доста свободна атмосферата и въпреки че се прави чек на входа за ваксинация, за хората това е голям шанс от толкова време да посетят нещо.

А няма ли връзка с факта, че това е първият проект на Кристо, осъществен отчасти без него?

Доста от хората, които идват, дори не знаят кой е той. Те идват, защото виждат, че нещо се случва и после научават кой е той. И на мен лично ми е по-интересно да видя техните реакции – на тези, които случайно са се сблъскали с нещо, което е чисто визуално. Много хора не го разбират, мразят го, оплакват се, но в крайна сметка, като погледнеш публиката, която е около Арката – тези хора гледат много въодушевено, имат друго изражение на лицето си. И да не го харесват, пак имат това изражение. А това е идеята на изкуството – да те докосва, за събужда нещо в теб. И може би и смъртта на Христо (*Владо нарича Кристо -Христо), и това с пандемията събуди тази жажда в хората и желание да го преживеят нещо толкова различно. Самият Христо обичаше неговите неща да са в публичното пространство, тоест не в контролирано пространство като музей, например. И сега има наистина много просто минаващи хора покрай Арката, които я виждат случайно и това ги афектира по някакъв начин. Именно този гъдел, тази игра Христо и Жан Клод много я обичаха и много ги вълнуваше.

Колко се промени проектът от създаването му (идеята на Кристо и Жан Клод е от 1961 година) през планирането му заедно с Кристо, до осъществяването му без него?

Почти нищо не се промени. Ние направихме тест през 2019 година, тогава трябваше все още да изчистим някои неща. Например този плат, който е върху Арката – син отдолу и отгоре алуминий – имаше няколко различни нюанса. Тогава Христо избра финално кой ще е, както и дебелината на въжетата и колко ще са те. Единственото нещо, което променихме, беше заради Центъра на националните монументи. На стъпката на Арката, там където се свързва със земята, има една пейка. Ние там сложихме тежестите, които държат плата и я скрихме и те искаха да продължим тази пейка, за да сядат хората на нея. Христо много не искаше да го прави това, но те настояваха, така че накрая той се съгласи. Март-април месец миналата година направих едни тестове в Южна Франция – взех някакви неща от железарията, пратиха ми плат и показах на Христо как ще изглежда това и той се съгласи. Но като го направихме тук, на Арката, изглеждаше много грозно, все едно тя седи върху някаква чиния. Говорих с тях и ги убедих да срежем пейката, за да пуснем плата до земята. Така че всъщност се получи по първоначалния план на Христо. Ако гледаш картините му, Арката изглежда точно като тях. А ако нещата, които правим, са като картините му, значи сме свършили добра работа.(смее се)

От документалния филма за Кристо на Андрей Паунов останах с впечатление, че Кристо е доста упорит и трудно се отказва от идеите си. Как беше сега да работиш без него? По-лесно ли е?

Не. Той страшно много ми липсва. За да се запази енергията и нестандартните идеи, които Христо и Жан Клод винаги са имали, аз водих доста битки. Колко пъти съм повтарял: „Така ли щяхте да реагирате ако Кристо беше тук? Ще задавате ли този въпрос ако той стои пред вас?!” и т.н. Различно е, разбира се, защото той си имаше друго присъствие, тежест…

Той „завеща” ли ти да довършиш работата по Арката?

Всъщност да. Има го в завещанието му, както и да осъществим Мастаба в Абу Даби. Но във всеки телефонен разговор, докато той беше в Америка, а аз вече в Париж  (и тези разговори понякога продължаваха с часове с часове), накрая ми казваше: „Моля те, обещай ми, че ще го направиш!” Най-много ми липсва енергията, ентусиазма и критичността му за някои неща. Аз така или иначе си върша работата, която винаги съм си вършел. Единственото, което сега правя повече, е да давам интервюта и да водя пресконференции, което е доста изтощително.

Какво щеше да прави сега, ако беше тук?

Щеше да обикаля като скакалец от всички страни, да гледа от всички ъгли и да вика: „Виж, виж, виж как е на тази или онази светлина!“

И щеше да е прав. Днес, докато я обикалях, Арката ми заприлича на жив, дишащ организъм. Платът се полюшваше от вятъра, на различната светлина изглеждаше по различен начин. 

Това е и заради алуминият, който играе със светлината. Когато тя се смени, алуминият добива и друг цвят, и друго отражение. А и платът леко се разтегна и се движи с вятъра.

Какво мисли Париж за опакованата Арка?

Не съм ги питал и не съм и чел. Сигурен съм, че на някои им харесва, на други не, трети не са доволни, че затваряме движението за уикенда около Арката…

Какво ще правите след това с материала от Арката?

Има една организация, която се занимава с рециклиране на пластмаса, събирана от океаните, които после влагат парите в различни проекти за опазване на океани и т.н. Те ще се занимават с рециклирането. Може да произведат слънчеви очила, може да са маратонки, още не зная…

Липсва ли ти Кристо извън работата?

Много ми липсва. Аз по-авантюристично настроен, отворен и открит за толкова много неща от него човек не познавам. Човек без страх, с абсолютна отдаденост и нестандартност, но в същото време с логично мислене.

Какво ще правиш след като разопаковате Арката?

Закриваме и започваме да работим за Мастаба. Аз съм много оптимистично настроен, че ще го направим този проект. Може да е след три, след пет, след десет години, но ще се случи.

Арката, както и Мастаба са пример, че мечтите нямат срок на годност, както и изкуството. И че в изкуството няма мода. 

Така е. Още повече, че Христо не е концептуален художник. Няма нищо концептуално в това да изхарчиш 14 милиона долара, за да осъществиш един проект. В това има нула концепция (смее се). Чисто визуален художник е. По осъществяването на Арката, от началото, от идеята преди 60 години, са се променили само техническите неща по осъществяването ѝ. Така че, да, няма „мода“ в неговото изкуство.  Той много обичаше да казва „It’s not a matter of patience, it’s a matter of passion”.

Но при него май всичко е било въпрос на страст?

Абсолютно. При него изкуството никога не е носило никакви послания. Или поне той не е искал да носи. Арката носи много послания  сама по себе си и всеки може да си ги интерпретира по различен начин, и всеки от тях е легитимен. Христо, избягвайки от България, от тежкия комунизъм през 50-те години, хич не обичаше изкуството да е пропаганда. Комунистическа, религиозна, екологична, няма значение каква, той не искаше изкуството му да носи послание или да пропагандира идеи. Той казваше, че изкуството трябва да е безсмислено и това го издигаше над много неща. Защото ние като хора имаме понякога нужда именно от безсмислените неща, които ни стимулират духовно. И в крайна сметка изкуството е това. А при Христо това е нужда. Бях гледал едно интервю на Артър Милър и му беше зададен въпросът защо все още пише, след като последните му пиеси са, да кажем, не толкова добри, колкото са били някои от предишните му. Артър Милър, по това време вече много възрастен, му отговори: „А защо кучето лае?”.  И този отговор много ми хареса. Кучето друго не знае. И при Христо е същото. Да прави тези неща за него е като кислорода, който ние дишаме. Жизнена необходимост.