Нова Генерация – скорпионите още танцуват сами

"С тебе май сме само двама, малко, но не съвсем. Продължаваме играта - аз със теб и ти със мен. Даже никой да не чува наште песни засега, корабът ще си пътува във морето от неща."

Ако не знаете на кого е този текст, това интервю не е за вас.

15 февруари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 15'

Нова Генерация – скорпионите още танцуват сами

15 февруари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева


1990-1991-ва година. Напук на цялата хеви метъл вълна в училище откривах Depeche Mode, The Cure, обръснатата около ушите коса, тупирана и фиксирана с лимон и бира (да, така се правеше тогава), черните дрехи и кубинките. Съвсем естествено, до мен достигнаха неща на „Ревю“, „Кале“,“Виолетов генерал“ и „Нова генерация“. Спомням си един купон в читалището зад „опашката на коня“. Сега дори не зная кой свиреше или какво пускаха, но си спомням, че за мен беше велико изживяване. Разхождах се около „Кравай“, защото тогава всички, които правеха и слушаха тази музика, бяха там. Култово място. Остана такова много кратко след промените. Част от хората, които ходеха там, заминаха, другите, пораснаха.


И сега понякога минавам покрай пейките. „Кравай“ дори не е закусвалня. Наоколо винаги има двама-трима пияници. Времето безвъзвратно е отлетяло. Моите деца, за добро или лошо, никога няма да научат какво е да се обличаш и постригваш напук на системата. Но се надявам, че в тях винаги ще гори онова огънче на бунта, което ще ги поддържа будни и непокорни. А дали ще чуят великата поезия на онова време, зависи и от нас, техните родители. 

3 десетилетия след създаването на „Нова генерация“ се срещам с Васо Гюров, Кристиян Костов и Михаил Пешев – всеки от тях, свързан силно и завинаги с Митко Воев и групата. Виждаме се, за да ми разкажат за концерта на 19 февруари. Ама аз зная, че той ще е велик. Затова ги връщам назад във времето.

 

Трима мъже говорят за „Нова генерация“ в Интервюто.

Не е ли много гадно да си на 20 и да живееш в системата на комунизма?

Васо Гюров: Беше на два етапа – първо рязко искахме да променим нещата и после забравихме за тях.

Кристиян Костов: Тия, които всъщност махаха с пръст, в един момент отидоха да се показват като революционери след това и да сменят властта. Не я смениха, подмениха я. Ние го усетихме доста бързо.

Тормозеха ли ви много? За дрехите, за косите…?

В: Ние си се обличахме както искахме, слушахме си каквото искаме, само дето музиката, която правехме, можеше да се чуе само по концерти. За сметка на това там идваха много хора. Но по радиото да ни чуеш – абсурд. Там си имаше комисии, които трябваше да те одобрят.  Но ние и не сме си давали нещата. Имаше хора, които правеха мили очи на „Синьото“, защото там се получаваха резултатите от комисията, но ние не бяхме от тях. Нямам спомени да ни е било тежко. Нас ни вълнуваше къде можем да се съберем и къде да свирим нещата, които искаме. А като имаше и някой лайф, бяхме съвсем доволни.

К: Абе, тормозеха ни, забравил си.

В: Да, идваха на „Кравай“ – Николов, Чолаков…

К: …хора от ДС – цивилни ченгета.

В: …ние ако сме били на по 20 години, те бяха на по 30-40.

К: Заплашваха ни…

В: Профилактично ни говореха: „Вие к`во си мислите сега, като направихте няколко концерта, какво?!“ Някой път, като са в настроение, идваха да си говорим съвсем нормално, друг път – заплашваха.

Срещали ли сте ги след това?

В: Единият го видях преди една-две години, на улицата, доста смачкан ми се видя.

Възтържествува ли?

В: Не. Ние битката с тях я спечелихме, защото нашите деца не само не се срамуват, а и даже се гордеят с това, което сме били и което сме. А техните сигурно не смеят да се похвалят кои са  бащите им.

Е, изобщо ли не ви беше страх от тях тогава?

К: Беше ни страх. Той е забравил. Беше ни много страх непрекъснато.

В: Е, от к`во да те е страх? Мен ме беше страх да не би да няма купон вечерта.

К: Ще ти дам пример – ние сме 15-годишни някъде, баща ми ми беше купил електрическо пиано и  от „Кристал“, където тогава живеехме, го носим с едни приятели към „Славянска“, където репетираме. Три-четири дни по-късно получавам призовка да отида в милицията с родител. Какво се е случило – някой ме е видял да нося пианото, което беше проблем – как така ще се носят музикални инструменти насам-натам – и се обадил в районното.  Та, обяснения в милицията – какво се случва, какво се свири, какво е Бийтълс, какво е Стоунс. Беше много неприятно, всяка вечер ни проверяваха паспортите. Всяка вечер.

В: Вярно е. Спомням си, като си извадих паспорт с дълга коса на снимката за първи път и бях много доволен, защото преди беше:  „Аааа, Василе, това ти ли си на паспорта? Защо тук си с къса коса, а сега – с  дълга?”. Та, извадих си най-накрая нов паспорт, с нова снимка, и супер доволен отивам на един рожден ден до НДК и ме спират още по стълбите, отварят паспорта и: „Лелее, гледай на тоя с каква снимка са му издали. Кой ти даде с тая снимка да си издадеш паспорт, бе!? Айде идвай с нас в районното.“ И ми дадоха ултиматум до 2 часа да се върна с къса коса. Аз се размотах лекичко, върнах се и казах, че бръснарниците са затворени. Тоя в районното обаче беше с някаква жена с къса пола и видимо му се беше подобрило настроението, върна ми паспорта с ултиматум за утре. Не се върнах, естествено. Но такива издевателства имаше непрекъснато – кой с какво е облечен, кой с каква коса е… Но те важаха за всички, не само за музикантите.

К: Записвахме албума „БГ рок“ в БНТ и  отивам на запис в телевизията. Но полицаят долу ме спира и: „Къде си тръгнал с тая дълга коса? Така не може да влезеш. Това е държавен обект“. Шефът му дойде, погледна ме и ме пусна при условие, че „другият път ще се подстрижа“.

В ъндърграунда ли бяха вашите групи по това време?

В: То всички тогава бяха ъндърграунд.

К: Имаше три-четири официални групи – Щурците, ФСБ , Тангра… Тези бяха.

В: Но ъндърграунд групи, които свиреха активно, имаше много. Тогава читалищата работеха и от един момент, от 84-85 година тръгнаха много групи. Предимно хард-рок свиреха. Ние като се събрахме с Киро (Кирил Манчев) и Мите (Димитър Воев), първо за „Кале“, после за „Ревю“ и „Нова генерация“, искахме да правим нещо различно.

А какво слушахте?

К: Всичко, минахме през всичко – Джими Хендрикс, Блек Сабат, после AC\DC…

В: А после Депеш Мод , Кюър… Абе беше готино, като ходиш на Синьото и на Кравай беше пълно с хора. Всеки носи някаква музика и като се завърти нещо добро, всички го слушаха.

Като кой звучеше Нова Генерация?

В: Като Нова Генерация (смее се)

 

К: Като нищо друго.

В: Като ги правехме тия неща, слушахме различна музика – от много хард, до много арт, и пънк, и ню уейв… Опитваха се да ни класифицират като стил, но правехме собствена музика. Това ни беше идеята, не да повтаряме.

Macro alias: ArticleCarousel

Първата изява пред публика къде беше?

В: В едно читалище в „Слатина“.

А как разбраха за вас?

К: Ние преди това имахме „Парадокс“, „Кале”… Бяха ни слушали. Те музикантите са едни, ние с Васил и Мишо сме от първите.

В: Пък и тогава, когато имаше концерт, всички отиваха.

К: Проблем с „Нова генерация“ имахме само в провинцията. Там не можеха да ни възприемат, но в София беше супер.

В: Свирехме в няколко читалища. В „Дианабад“ дойдоха едни да ни бият, спомняте ли си?

Михаил Пешев: Да, и хвърляха камъни по нас…

Някакви ваши идейни врагове ли?

В: Махленци някакви. Ние, тези хора, които си ходехме в центъра, си се знаехме и когато отидеш в някоя по-крайна махала, по-западните квартали или „Червена звезда“ в случая, там си имаше местни селяни и си беше страшно. В провинцията – също.

К: Особено след концерт – в бар, в ресторант, могат и да те пребият.

Кои бяха най-добрите времена на Нова генерация?

К: Изобщо нямахме хубави времена.

В: А и след това, след като заминахме, след нас не са имали, доколкото зная.

Сериозно ли мислите така? „Нова генерация“ – легендарна група без „добри времена“?

В: Може би точно затова, както всичко в България. Пък и тя стана легенда в последствие. Хората много неща в изкуството ги оценяват след време.

Е, и тогава беше култова група. Една от най-култовите.

К: Не се слушаше. Ние тогава с Мишо отидохме в Монреал, през 90-та година. Групата е съществувала още година и половина след нас, докато Митко е бил жив. И това е било.

В: И тогава не са били добри времената.

К: За „Нова генерация“ никога не е имало добро време. Наистина.

В: Ходеха по разни лайфове, въпреки всичко, по села и паланки.

Мислили ли сте някога какво щеше да е ако съдбата беше различна? Ако Митко Воев беше останал жив?

К: Не съм мислил.

В: Щеше да е по-добре. Като видим за 3-4 години какви ярки и силни неща е написал, като си представим, че можеше да има още много такива, щеше да е добре за всички. За съжаление, Бог си прибира хората.

Знаехте ли, че е болен? Очаквахте ли да си отиде толкова млад?

К: Не, за нас беше шок, не можахме да реагираме.

В: Аз му бях на свиждане в началото на август месец и нищо не се знаеше. Беше отишъл за изследвания. На 3-4 септември, бях на морето и разбрах, че е в реанимация. Много се учудих. Никой не е очаквал. На 5 септември, пак бях на морето и разбрах…

Михаил Пешев: Може би трябваше да направи друг избор и да дойде с нас в Канада.

К: Няма такива неща.

М: Все си мисля, че щяха да го закрепят повече, отколкото тук.

К: Там щяха да му го открият по-навреме.

М: Там е по-напреднала медицината, здравеопазването е безплатно…

В: От друга страна, ако беше отишъл там по-рано пък, може би нямаше да направи някои парчета, които направи, като остана.

К: Ние не можем да връщаме и променяме нещата.

М: Това си е Божа работа.

И огромна загуба за българската музика.

В: И за поезията.

К: Ти казваш, че е загуба, а приживе тези неща нямаха стойност.

За мен не е така. И преди малко си говорехме – вие мислите, че Нова Генерация винаги е била ъндърграунд  – и преди, и сега не е въртяна по радиата. А за мен – една от най-популярните български групи. Завинаги.

В: От една страна си е ъндърграунд, от друга – като направиш концерт, по-важно е да дойдат едни хора, които ти знаят песните и се кълнат в тях, и да продължават да ги слушат и 20-годишните. Това е най-добрият атестат. А кой къде те пуска не е важно. Пълно е с хора, които си мислят какви костюми да си ушият, които се вълнуват от това, а не какво ще изпеят. Виждам и такива топ артисти, на които, като им погледна няколко текста и в тях не намирам нищо. Може би имат любов към прожекторите, но не и към изкуството. От тази гледна точка ъндърграунд сцената е много относително понятие. Ние може да сме ъндърграунд, мейнстрийм погледнато, от комерсиална гледна точка, от друга страна – сред ценителите на това изкуство, ти не си ъндърграунд, а напротив – ти си един от малкото истински. И това си личи, особено по текстовете. Ето, сега например, като Ъпсурт има много банди, но те са БАНДАТА.

Защото Ицо е поет.

В: Точно така, защото има какво да кажат. Както Пепи Цанков – първият барабанист на Щурците, ми е цитирал реплика на Леон Даниел, който ги е викнал да свирят в Сатирата и им е казвал: „Човек излиза на сцена само по голяма нужда.“ Тоест, ако има нещо да каже.

Понякога излишните напъни са просто грешки на младостта. Аз съм сигурна, че много млади момчета и момичета след 10-15 години ще ги е срам не само от това, което говорят днес, но и от това, което изпълняват.

В: Ще ги е срам, ако изобщо стигнат до това развитие.

Ако сега бяхте на по 20 и правехте вашите групи, ако сега „Нова генерация“ беше „млада група“, щяхте ли да участвате в някой музикален тв формат?

К: Никога нямаше да стъпим.

В: Сега е пълно с млади групи, които си имат фенове и не се вълнуват от такива формати. По наше време нямаше някой, който да те вземе, да те моделира и да те пусне. Тогава или ставаш, или не ставаш. А сега много от артистите са изкуствено създадени, те нямат какво да кажат. Някой им прави музиката и текста. Истината е, че за да правиш музика – доказано е от историята – трябва да си създаваш сам нещата. Защото ако не вярваш в това, което свириш и пееш, не можеш да оцелееш.

Затова и не оцеляват често след подобни формати.

В: В интерес на истината, в тези формати има много деца, които пеят добре.

К: Има много хора, които не пеят добре, но правят добри парчета. Има хора, които имат 3 тона диапазон и правят жестоки парчета.

В: Едно време беше така – някой пее хубаво и се свързва с някой, който свири хубаво. И така, естествено, се ражда група. Но като стана дума за конкурси, аз се сещам , че с „Ревю“ ходихме на един младежки конкурс. И там от три участия, имахме винаги трета или втора награда, но и трите години бяхме с наградата на публиката. Пък и на този конкурс имаше един Панайот Славчев, лека му пръст, който наистина мислеше  по-различно и имаше усет да намира млади групи. Аз съм убеден, че е добре за всички, когато по-младите са стимулирани и поощрявани. Когато си утвърден, е хубаво да има нещо, което да те ръчка и да те кара да вървиш напред, да си нащрек винаги. Ако не се подобри средата за тези, които идват отдолу, нищо добро не чака и тези, които са горе. Затова и в 80-те години се появиха много имена, защото имаше някаква еуфория.

К: Имаше я тази перестройка, да.

Усещаше ли се „вятърът на промяната“?

К: Отпушиха хеви метъл музиката, това направиха единствено. И почнаха да идват тук руски групи, които свиреха хеви-метъл. Едва ли не , казаха ни: „Айде, и вие може да свирите твърдо“, което преди ни забраняваха. След което ние спряхме да свирим твърдо и си свирехме каквото искаме.

А текстовете? Първо музиката ли се появяваше и по тях ги правеше Митко или обратното?

В: Понякога свирим някаква музика и Митко идва на другия ден с текста. Друг път, аз свиря нещо, той пише на момента, на прима виста.

К: Седим на купон, той си мълчи и нещо си драска в един тефтер и после се оказва някакъв страшен текст.

В: А като се въодушеви, направо откачаше!

Защо са му толкова добри текстовете? Защо са вечни? Защо ги знаем?

К: Защото беше специален.

В: Защото е голям. Това отличава гениите от останалите хора. Всъщност, той има толкова неща, които са слабо познати. Дори се учудвам.

Мислехте ли, че групите ви тогава ще имат дълъг живот?

В: Тогава всички си мислеха, че всичко ще става все по-жестоко и по-жестоко.

К: Така ли? За мен всичко беше пълна тъма.

В: Ние почнахме на 21-22 години и изведнъж, за една година, от читалища почнахме да свирим по големи фестивали, имахме фенове. И когато това се случи за една година, мислиш, че все по-добре ще става. Така беше и с „Ревю“, но отидохме в Пхенян и се изпокарахме. Върнахме се и си мислехме, че всеки ще си направи група и пак ще е същото. Но не беше. Групи много трудно се събират. А по онова време имаше няколко наистина добри групи.

Как си го обяснявате?

В: Съвпадение, Божа Работа.

К: И бяхме много близки от много малки. С Васил, Киро и Митко сме заедно от деца.

Вие защо заминахме?

М: На 20 януари 90-та заминахме. Още в началото. Една приятелка отиде във Франция и оттам  й дадоха разрешително за Канада. Обадихме й се от БТА (от вкъщи не можеше, щяха да ни „хванат“) и тя каза: „Идвайте!”. След 11 дена бяхме там. От идеята до пристигането – 11 дни. С един самолет, който пътуваше за Куба и зареждаше в Канада. Когато спря да зарежда, ние слязохме всички – целият самолет, пилотите, стюардесите и пътниците. Само двама треперещи кубинци останаха и ченгето, което беше прикачено към нас. Всички останахме там като политически бежанци.

После обаче се връщате, въпреки че и там имате работа, бизнес, живот. Съжалявате ли за нещо – за заминаването, за връщането?

К: Аз за нищо не съжалявам, защото стигнах до извода, че и да съжалявам за нещо, не мога да го променя. Само се учим от грешките си.

В: Аз не можах и да стигна до САЩ, защото имах сто черни печата. Отидох в Германия. И съжалявам, че всички ние в даден момент решихме, че трябва да се махнем, да отидем някъде. Махнахме се оттук и опразнихме място за много лош материал. За това съжалявам. Не, защото отидохме да се пробваме.

М: Както каза един приятел, ние бяхме „културни емигранти“. Нито сме избягали, защото сме дължали пари, нищо не ни е притеснявало, били сме млади.

В: Върнах се след едногодишен престой в Германия и се ужасих като видях какво е. Всичко беше променено коренно – и от гледна точка на музиканти и на хора, които движат културата. Във времето оттогава имаше няколко такива периода.

Сега по-добре ли е положението?

В: Да, по естествен път като че ли се поизчистиха нещата.

Приятно ли ви е сега да се събирате и да свирите заедно?

К: Да.

М: Дори не си говорим, докато репетираме. Разбираме се без думи.

К: Ние никога не сме имали проблем при писането на песни или кой какво ще даде в правенето на музика. Ставало е лесно. Винаги. Като имаш вяра в другите става по-добре.

Какви хора идват на концертите на „Нова генерация“? В последните години направихте няколко.

М: Три поколения идват.

В: Важното е да има 20-годишни. Ако те са там, младите хора, значи сме си свършили работата.

Повече за концерта на 19 февруари може да разберете ТУК, а билети може да закупите и онлайн.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър