"Обичам България, семейството ми е тук, децата ми държат да са тук, внуците, майка ми. Съзнавам, че същевременно съм и по-видим за Artworld-a, когато съм тук. Важно е и за самата сцена да останат хора и да покажат, че дори живеейки тук, ти можеш да успееш и навън."
Той създава видеоинсталацията „Някои българи“ (2018) , след като след дълго очакване на предложения от страна на България за представяне на съвременното ѝ изкуство в Брюксел във връзка с ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз, традиционният домакин на престижните прояви – Центърът за изящни изкуства BOZAR, решава да се обърне директно към него и му поръчва да направи специален проект, посветен на страната му. Тогава той избира шестима наши творци, които харесва и ги заснема, задавайки им един-единствен въпрос: „Защо живеете в България? (или от време на време се прибирате тук)?“ Видеоинсталацията е показана в Брюксел с голям успех в рамките на 4 месеца от 31 януари до 30 май (http://nedkosolakov.net/content/some_bulgarians/index_eng.html), а от 29 юни намира дом в Института за съвременно изкуство в София. Това е и поводът да се срещнем.
Навън вали и не вали, времето е сърдито, и в същото време милва и успокоява. Имам среща с него часове преди откриването на изложбата му „Някои българи“. Пристигам с чадър на бели облаци, малко се лутам преди да открия звънеца за пространството на Института за съвременно изкуство. Отваря ми и набързо сглобяваме импровизиран сет за интервюто. Зная, че му е припряно, но когато започва да разказва, сякаш времето благосклонно прави за нас малък прозорец, в който се разполагаме нашироко с неговите истории. Такова е изкуството му, сякаш със силата на някаква незнайна за нас магия, то пътува извън времето и пространството.
Недко Солаков в Интервюто.
Обичам България, семейството ми е тук, децата ми държат да са тук, внуците, майка ми. Съзнавам, че същевременно съм и по-видим за Artworld-a, когато съм тук. Важно е и за самата сцена да останат хора и да покажат, че дори живеейки тук, ти можеш да успееш и навън. В началото на 90-те много млади художници емигрираха. И независимо какво се пише по медиите, май че нищо не успяха да направят там. И никой в момента не се доближава до моето CV като изложби, музейни колекции, участия в над петдесет биеналета, две Документи… Има и други подобни примери в Източна Европа на артисти, които остават в родните си страни. Например, най-добрият, поне за мен, словашки художник Роман Ондак си живее в Братислава. Мирослав Балка също живее и работи близо до Варшава. Дан Пержовски, който е и мой близък приятел, също си живее в Румъния.
Разбира се, непрекъснато съм недоволен от управниците ни, от това, че ни лъготят и така нататък. А бе, типичен български мърморко съм. Но май тези неща ги има навсякъде.
О, „политическа коректност“ по принцип е меко казано, всички тези ужасии, които в момента тръгнаха от #MeToo и други подобни движения, доведоха до някакви абсурдни извращения. Преди няколко дни един музеен директор се възмущаваше, че „развратникът“ Пикасо е рисувал някаква малолетна проститутка и твърдеше, че тази картина не трябва да се показва публично.
Не е честно. Тогава трябва да махнеш много неща и от литературата, и от визуалните изкуства. Знаете ли, едно време всички художници са работели за някой и този „някой“ не е бил The Good Guy – дали е бил император или фараон, няма значение. Това често са били големи „злосторници“, но те са били тези, които са поръчвали работи на художниците. Да унищожим ли всички тези творби?
Не винаги. Големите работи – да, но много от по-малките рисунки нямам представа къде са. Знаеш, например, че работата е попаднала в „престижна“ публична колекция, но после тя се препродава. Преди няколко години аукционната къща Phillips продаде една моя инсталация, която беше много добре описана в техния каталог, от което се виждаше, че тя не се състои само от 12 красиви пейзажа ала Каспар Давид Фридрих. Инсталацията се нарича „Romanic Landscapes with Missing Parts“. Зрителят се наслаждава на въпросните пейзажи и на пръв поглед не осъзнава, че нещо липсва. Например – едно море, един хълм и кораби, които тръгват да завладяват замъка върху хълма, но замъкът го няма. Или някакви планински вериги, едно тъмно небе, дъга, на която липсва виолетовият цвят. На стената има един текст, който разказва как всички тези липсващи части са изчезнали от картините и техните малки истории са се вградили в стените. И те са основна, да не кажа най-важната част от инсталацията. През 2002 беше показана в музея „Рейна София“ в Мадрид и беше вълнуващо да наблюдаваш зрителите, които вместо да гледат пейзажите, търсят разни неща по стените, клекнали в ъглите или зяпащи по тавана. И тази инсталация беше продадена на търг от Phillips. Свързах се с аукционната къща и предложих да отида в дома на този колекционер и да измисля безплатно истории на липсващите части за стените наоколо. Така и не се установи връзка с този човек. Но все пак най-важните ми инсталации принадлежат на сериозни музеи и на големи частни колекции, и професионалисти се грижат за тях.
Той ще бъде замазан, но ако искам след време точно в това пространство да бъде изложена същата работа, ще го заснема предварително и ще се направят файлове с винилови букви, базирани на моето писане. Например, работата ми „Дискусия (Собственост)“ от 2007 година, която взе една от наградите на Венецианското бианале от същата година, включва огромен текст върху стена и вече може да бъде реализирана и без моето участие. Този текст с размери 9 на 11 метра вече съществува като винилови букви и от два метра разстояние зрителят не може да осъзнае, че това не е моето писане. Но други мои инсталации като „И това съм аз…“ (De Vleeshal, Мидълбург, on a long term loan to M HKA, Антверпен) или „Истината (Земята е плоска)“ ( MUDAM, Люксембург) съществуват със свои собствени пространства, в които моят ръчно написан преди време текст си стои.