Наталия Симеонова. Защото всичко, от което се нуждаем, е любов.

Наталия Симеонова. Защото всичко, от което се нуждаем, е любов.

23 февруари ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Странно ми е как сред толкова странни индивиди, които се появяват по телевизията, никой не се е сетил да ти се обади за лице на някое предаване.

Никой не ме търсил. Преди година и половина, на 25 септември в неделя, точно след празника, по bTV излъчиха пилотка на едно предаване, което направих – проектът „Обичам те, благодаря ти, извинявай“. Идеята беше следната – например ти ми гостуваш и ме водиш в живота на трима души, които са те формирали и на които си безкрайно задължена. На единия искаш да кажеш „Обичам те!”, на другия – „Благодаря ти!”, а на третия: „Извинявай!”. И по пътя в буса, докато пътуваме до тези хора, ми разказваш защо точно тях си избрал. Първият гост в това пилотно предаване беше Нешка Робева. Прекарахме цял ден заедно, ходихме на вилата й в Трудовец, води ни при дъщеря си, стана много хубаво. Снимахме я през юли, предадохме пилотката, защото от телевизията казаха, че е спешно , а след това не го гледаха две седмици. Това е много обидно. После го видяха, излъчиха го без никаква реклама, постигна добър резултат и казаха: „Висок резултат, но можеше да е още по-висок“. И на мен ми стана много обидно и повече нищо не им предложих.

Ти беше едно от емблематичните лица на bTV. Изобщо не си мислех, че някога може да не си част от тази телевизия.

Не съм от хората, които планират и визуализират бъдещето. Никога не съм си мислела, че ще бъда телевизионер. Можех да се закълна, че ще съм актриса от драматичния театър, исках да ми мирише на сценична прах, да съм там, на сцената. Кандидатствах във ВИТИЗ през 1988 година и след третия кръг, когато излязоха списъците и видях, че съм скъсана, се разплаках. Тогава едно момиче дойде при мен, дръпна ме настрани и каза: „Праща ме проф. Енчо Халачев да Ви предам, че не сте скъсана, а че сте отложена за следващата година, защото сте негов тип, а той не взима класове тази година.“

Звучи добре, значи все пак са те харесали?

Жестоко се обидих, защото си помислих, че не може да се играе така със съдбите на хората. А може той да не е мой тип, какво значи това?! Или си талантлив, или не, няма средно положение. На следващата година кандидатствах в СУ и ме приеха “Журналистика”.

Аз също завърших там, но на журналистика ме научи работата, не следването.

Докато учех там, ни възложиха курсова работа по чуждестранна журналистика и аз си избрах да пиша за Валраф. И от липса на време проявих много голяма креативност, откривайки самия Гюнтер Валраф и правейки интервю с него. Първо звъннах на преводачката на неговите книги и тя каза, че ще ми даде телефона на личната му асистентка (тогава нямаше още нито интернет, нито мобилни телефони). За щастие, живеех с една моя приятелка, която учеше “Право” и беше завършила немска гимназия – Галатея. И всъщност тя ми помогна да проведа разговорите с личната му асистентка на немски, да кажа, че съм студентка, пиша курсова работа, работя и в Националната телевизия и т.н. Тя каза, че ще му предаде и след няколко дни, по никое време звъни телефонът. Галатея вдига, започва да говори на немски и ми прави знак с ръка: „Ела, ела ,ела!”. Беше Гюнтер Валраф. Даде ми час за телефонно обаждане и интервю и се започна голямото приготовление – тонрежисьор, преводачка в ефир, въпроси…. Записах това интервю, излъчихме го по Националната телевизия, а мен ме освободиха от изпита по чуждестранна журналистика.

Какво би посъветвала хората, които сега излизат от университета и започват работата си като журналисти?

Да останат хора, да мислят човешки, да задават въпросите, които хората биха искали да зададат. Независимо дали работиш с обикновени хора (както ги наричат моите колеги) или със звезди и политици, има неща, които вълнуват хората и са в състояние да заглушат дори вътрешната ти цензура.

Преди няколко дни имаше рожден ден. Ти си човек на телевизията, суетна жена. Плаши ли те възрастта?

Аз смятам, че човек има вътрешно усещане за реалната си възраст, което не му пречи да забравя на колко години е и да се чувства по един определен начин.

Никога не съм крила годините си. Сега, като се замислих, че съм на 48 години – много са. Тъжно ми е. Но нямам проблем с тази работа, защото съм замръзнала в най-активната си възраст във възприятията си за света, в жаждата си за живот, някъде около 35. Зная, че съм на 48; зная, че ми личи, но емоционално се чувствам хвърката и лека. Дори понякога, като мина покрай витрина или огледало, се изненадвам – аз не живея с тази представа за себе си.

Не че не съм суетна като цяло, не съм безпределна хипарка, обичам да съм чиста, добре облечена, гримирана, но явно се чувствам добре в кожата си. На 48 години аз съм по-добър партньор за близките ми хора, по-добър приятел, по-добра съпруга, по-добра дъщеря за майка ми и по-добра майка за Вики.

Кога за последно си каза: „Аз съм щастлив човек“?

На рождения ми ден в събота си го повторих няколко пъти. Първо заради това, че много хора ми се обадиха и поне една трета от тях са герои от „Море от Любов“ и „Предай нататък“. Подаръците и цветята, които получих, бяха израз на отношение, на внимание. И преди да излезем на вечеря аз, Денис, майка ми, дъщеря ми и нейния приятел, бях в такава еуфория, че усетих как се отлепвам от земята и им казах: „Тихо сега! Запазете тишина, че ще експлодирам!” Ето, това е щастие.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър