Наталия Симеонова. Защото всичко, от което се нуждаем, е любов.

Наталия Симеонова. Защото всичко, от което се нуждаем, е любов.

23 февруари ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Докога можеш да се въздържаш от телевизия?

Много правилно си разбрала моето отсъствие – аз се въздържам от телевизия. Телевизията, такава каквато е в момента, ме омерзява.

Не съм вярвала, че ще дойде момент, в който да се срамувам, че принадлежа към телевизионерите в България, защото много си обичам работата и винаги съм се гордяла с това, което правя. Като цяло имаме беззъба публицистика, арогантни авторски предавания и безпардонни, грозни, лепкави и слузести риалити формати.

Опитвам се да следя всичко, защото трябва да съм в час и си го налагам. Но гледам и не мога да разбера за какво си говорят тези хора, опитвам се да вникна и в главата на редакторите и да отгатна какви послания изпращат с дадения материал, защото това е голяма отговорност. Да работиш  в национална телевизия означава, че моделираш, манипулираш или насочваш зрителското мнение. И е работа, която се върши в момента некачествено, или от безотговорност, или от зависимости, или от глупост. Направо не смея да помисля, че е целенасочено, защото съм голям враг на конспирациите. Дори да не говорим за риалити форматите, да говорим за новините. Не може така едностранчиво да се представят нещата. Да премълчиш истината, също е лъжа. Да премълчиш част от нея, е пропаганда.

Отстрани е много лесно да се съди. Хората биха си казали: „Тогава къде са тези, които правят другите предавания?“

Знаеш ли, едни мои познати скоро ми казаха, че решението ми да не работя е „национално безотговорно“. А пък на мен не ми изглежда толкова страшно. Но те твърдят, че телевизията е такава, защото хората като мен са абдикирали от нея. И така ме накараха да сменя гледната си точка. В известен смисъл сме предатели и аз, и ти, спрямо нашата си ценностна система, спрямо нашия морал. Защото е много лесно да си седиш и да мрънкаш – това не ми харесва, това ми е пошло, това ми е гадно…

Но човек има нужда понякога от две или три години, за да направи избор за най-важните неща в живота, за да си зареди батериите.

Няма да те излъжа, че ме присърбяват ръцете, без да мисля, че нещата, които правя аз, са по-ценностни от това, което прави някой друг мой колега. Не, нямам това самочувствие. Но мисълта, че сме помогнали на Георги от Тополовград да събере 100 000 лв за два месеца чрез „Предай нататък“, много ме топли. Фактът, че сме помогнали на много хора да се преборят с тежки болести, ме кара да се чувствам добре. И аз имам нужда от това усещане, дори чисто егоистично.

Сигурно е много хубаво да знаеш, че наистина си помогнал на някой в нужда чрез работата си.

Така е. Покрай Истанбулската конвенция ме присърбяха ръцете да подновя една кампания от 2005 година. Кампанията “С “Море от любов” срещу домашното насилие”. Стартирах я на финала на броя, излъчен на 14 май 2005 г. Спонтанно, с импровизиран финален анонс. Мнооого дълъг. Потърсих Бойко Борисов, (който беше главен секретар на МВР по това време,) за подкрепа малко по-късно. Интервюто с него се излъчи на 18 юни 2005 г. То съдържаше призив от него към жертвите и насилниците, както и ангажимент за защита и съпричастност от името на служителите на МВР, а също и позиция ЗА промяна в законодателството, която се случи тогава.

Стартирах я, защото си бях направила сметката, че от четири раздели в „Море от любов“, една е в следствие на насилие. И реших, че това е основен проблем на обществото. Това са жени, търпели насилие, не казвали на близките си, привързвали се към насилниците си. Имах една героиня, която с години беше връзвана от мъжа си с кабела на телефона, бита, клана, докато един ден синът й става на 11 и казва: „Мамо, аз само да стана по-голям и ще го убия.“ Чак тогава тя си дава сметка, че търпейки този тормоз, тя не щади детето, а възпитава следващият убиец и насилник.

Има жени, които си нямат никого и нищо – нито бащи, нито роднини, нито професия, нито дом. И попадат на мъж, който ги насилва, но нямат полезен ход, няма какво да направят.

Пълна безизходица. И институциите нехаят. В полицията ти казват: „Това са домашни свади“ и дотам.

Никаква конвенция не може да ни помогне ако не сме морални и съпричастни хора. Ако ще меморандум на ООН да се издаде със задължителна сила, ако нашите институции не работят, ако нашата съдебна система не работи, ако полицията нехае, ако аз и ти сме безразлични, как ще ни повлияе някаква Истанбулска конвенция?!

Всичко опира до морал и до ефективна работа на институциите. Какво ще направят иначе – още една неправителствена организация, която да разполага с някакви пари ли? Или ще чакаме бюрократите в Брюксел да махат с пръст и да ни казват, че не се справяме? Трябва да се инвестира в това да си решим проблемите в нашата градинка.

Искрено се ядосваш. Явно имаш вътрешна потребност да помагаш на хората, затова и съвсем естествено това се е случвало в телевизионната ти кариера.

Като цяло нещо показано по телевизията, нещо разказано по телевизията, някаква несправедливост, осветена на телевизионния екран автоматично активира институциите и те започват да работят. Затова и напоследък много се изкушавам от идеята да продължа така започнатото в „Море от любов“ за домашното насилие. Както каза Денис: „Стига бе, пак ли с мрачни неща ще се занимаваш?!“ Но какво да направя? И „Море от любов“ започна като романтично шоу, а след втората си година давахме приоритет на разделените двойки, решавахме проблемите на хората, които се обичат. Така беше и в „Предай нататък“. Не знам, явно наистина така съм устроена.

Аз си те спомням от „Рококо“ по БТ  едно време. С огромната коса и едно черно кожено яке. С това предаване ли „влезе“ в телевизията?

Не, с „Формула 5″. Хачо Бояджиев е моят телевизионен баща. Имаше един конкурс, за който чух по националното радио – “Българската телевизия обявява конкурс за водещи на младежко нощно развлекателно предаване“. И аз реших да се явя, въпреки че бях сигурна, че няма да го спечеля. Отидох на кастинга в Студиото на БНТ в „Орландовци“, който протече в три кръга с едно огромно жури, което не виждахме, защото те седяха в режисьорска апаратна, а ние, кандидатите сядахме пред една камера в самото студио. След третия кръг при нас слезе Хачо, чийто глас до този момент само чувахме в студиото и каза, че 24-те, които сме останали (от 500), сме спечелили конкурса. И това било добрата новина. Лошата новина била, че конкурсът едва сега започва. И ни вкара на “Сан Стефано”, три месеца ни наблюдаваше и обучаваше, докато накрая останахме две двойки водещи – аз с Георги Ангелов и Мария Касимова с Асен Григоров. Накрая останахме аз и Жоро.

Там ли се научи на телевизия?

Да. Хачо ни обучаваше в движение. Докарваше ни Кеворк Кеворкян и ни казваше: „Задавайте му въпроси!“. Аз родих гениалния въпрос за какво е мечтал, когато е бил на 18, а той ни завеща съвета, че към събеседника трябва да подхождаме с цвете и боксова ръкавица, като винаги първо трябва да подаваме цветето. А когато предаването „Море от любов“ падна от ефира на bTV, Хачо беше първият, който ми се обади. Каза ми: “Не мога да ти предложа заплата като в bTV, но мога да те поканя като партньорка в “Полет над нощта.“ Имахме традиция и винаги за рождения му ден му носех цветя в тях, на 21 януари, а за моя рожден ден обядвахме заедно в деня след това. Слава богу, това се случи и в годината, в която почина. Той беше много чувствителен и емоционален човек, скрит зад маската на грубостта и арогантното поведение.

На кого още дължиш в професията си?

Бих сложила Хачо, Денис и татко ми на една плоскост. Има и други хора, но истински всеобхватна грижа съм имала от тях. Дори сега, когато татко и Хачо вече ги няма, имам чувството, че са до мен и ми помагат от отвъдното. А Денис, въпреки срива в отношенията ни (ние не живеем заедно от 2005 и сме разделени, но не сме разведени), е другият мъж, на когото винаги мога да разчитам.  Дори снощи, на 14 февруари, седяхме тук, на тази маса, защото това е годишнината от сватбата ни.

Преди малко ми спомена, че имаш сестра. Много е странно – сякаш човек знае всичко за теб, не си никак прикрита, а аз сега разбирам, че имаш сестра.

Сестра ми от 20 години живее в Ню Йорк и преподава английски в един университет. Тя е с 8 години по-голяма от мен, много борбена и самостоятелна. Там е с дъщеря си. И си приличаме, и се различаваме с нея, но сме много близки.

Към кого се обръщаш, когато самата ти имаш нужда от помощ?

Към дъщеря ми. Мога да разчитам на адекватната й преценка, на бързата й реакция, на свободното боравене с техниките на 21-ви век, така че все по-често усещам, че тя е първият човек, на когото да се обадя, освен ако не искам да я пощадя, разбира се.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър