Обикновено той обикаля световните фестивали със своите документални филми. Докато в един момент решава, че подобно събитие липсва на българската публика. И прави това, което правят онези хора, които движат света – когато им липсва нещо, го създават сами. Така преди три години се ражда Master of Art – единственият на Балканите фестивал за документално изкуство. Не се учудвам, че е негов основател – изглежда като човек с неограничена енергия, леко присъствие и онази рядка способност да оцени таланта на другия, без това да събори собственото му его.

Интервюто среща Найо Тицин. 

Какво прави един документален филм за изкуство добър?

Ако след като го гледаш, излезеш вдъхновен да твориш. Да кажем, че игралното кино като замисъл, е да забавлява, да създава различни емоции. А доброто документално кино за изкуство е вдъхновяващо. Не толкова забавлява, а да събужда творческия дух в теб, да те кара  да създаваш, да твориш, да излезеш от битовизмите, да си позволиш да мечтаеш да създадеш нещо красиво.

Колко документални филми си изгледал последните години покрай фестивала?

Тази година над 350, общо към 800 филма за трите години, за да се изчисти някаква селекция от 50 -60 филма за фестивал.

Питам те, защото ми е интересно колко от творците, чието изкуство познаваме, са били щастливи в личния си живот, защото нали това можем да научим до известна степен от тези филми?

Точно тази година във фестивала има един такъв поглед върху големите, известните творци, чрез който филмите разкриват една не много щастлива съдба.

Интересно. Защото се предполага, че творците трябва да са щастливи хора – работят това, което обичат.

Така е, но си щастлив докато го правиш, докато го създаваш. Това и според мен е основния мотор на твореца,  но не означава, че животът ти е щастлив. Щастието е нещо много тънко и е важно човек да го осъзнае на мига. Защото често се случва да се сещаме, че сме били щастливи в минало време. Много е фина тази настройка и рядко може да уловиш момента на щастие, да го признаеш и да го изживееш пълноценно. Човек може да бъде щастлив и от това да направи ежедневието си по-красиво. Дори, например да отидеш на спектакъл и за час и половина – два и да бъдеш щастлив. Имаме два-три филма, завъртени около щастието и признанието. Единият е за Чарли Чаплин, другият – за Мария Калас. Двама творци от наша гледна точка – титани, колоси. А тези филми изведнъж ни показват, че и те са били хора със своите проблеми, неудовлетвореност, житейски  драми, които са ги правили не дотам щастливи хора.

Случвало ли ти се е да гледаш документален филм за някой, чието творчество много харесаш, но да се разочароваш от личността му?

Когато поставиш някой на пиедестал като творец, и после го опознаеш като човек, може и да се случи да се разочароваш. Но на мен ми е достатъчно да съм – ще употребя грозната дума – консуматор на неговото изкуство. И дори предпочитам да нямам личен контакт с него, за да не си развалям ореола, който съм си създал.

Има ли филми и за не толкова популярни хора?

О, да. Има едно страхотно попадение, казва се „Името ми е никой“. Виждаме една голяма училищна снимка от 37-ма година с петдесетина деца от католическо италианско училище. И всяко лице на дете е отбелязано и надписано с името му. И откриваме Енио Мориконе и Сердже Леоне, а между тях двамата има едно момче.  И във филма започва едно разследване кое е това момче. Брезанти се казва. И е много вълнуващо, защото виждаш, че в един момент този човек също има съдба – и щастливи и тъжни моменти. Но понеже не е Енио Мориконе или Серджо Леоне, никой не знае нищо за него. Хората поглеждат снимката и казват: „А, не се сещам, той е никой.“ И тогава си даваме сметка, че сме паднали жертва на известността и някой, ако не е известен, е никой. А не е така, той си живее и страда съдбата, и не е честно. Трябва да се смиряваме, да уважаваме и съдбата на обикновените хора.

Добрият биографичен филм като добрата биографична книга ли е?

Да. За мен лошата биографична книга или филм е този, който не те прави съпричастен със съответния човек, а ти изрежда хронологични факти. Тогава, ако е филм, на 20-тата минута, ти вече знаеш какво ще се случи. Предсказуемо и скучно. А добрият документален биографичен филм не знаеш как ще свърши. Хубавият филм е изненада – разказан е от различен ъгъл, неочакван е.

Какви са режисьорите на документални филми за изкуството?

Това са творци, които по някакъв начин са решили леко да останат в сянката на твореца, за който правят филма. Това също е смирение. Някои може да го правят с идеята , че залепяйки се за твореца, и те ще получат славата му. Но по-често са творци, които се възхищават на по-големи творци.