Моника Иванчовска – кое е това момиче?

Къде се срещат българският фолклор и испанското фламенко ли? Най-напред на нотния лист. Не е любов от пръв поглед. Учиш партитури. Спяваш. После броиш тактове и фламенко размери като луд. Сънуваш ги. Отчайваш се, но чуваш как испанецът пее „Лале ли си, зюмбюл ли си“ в оригиналната женска тоналност и си казваш: “Той може нашето, значи и ние можем неговото”. Накрая успяваш и много ти харесва - забравяш да пееш българските песни в нашенски размер и си ги пееш като фламенко. И това е последната фаза. Тогава разбираш, че си срещнал българския фолклор в сърцата на испанците, а тяхното фламенко е в твоето.

14 декември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 14'

Моника Иванчовска – кое е това момиче?

14 декември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Моника е част от хор „Нови български гласове“ и тазгодишен носител на Латино Грами. Голямото признание идва след участие на хора в записа на  „Al este del cante“ –  кросоувър проект с интерпретации на испанско фламенко и български фолклор в сътрудничество с фламенко певеца Арканхел. Къде се пресича горещата испанска музика с вечния ни фолклор, как се празнува „Грами“ и защо все още Моника и момичетата от „Нови български гласове“ не са „добрата новина на деня“? Директно се обръщаме с тези въпроси към нея и срам не срам ще си признаем, че още не сме я чували да пее.

Интервюто представя Моника Иванчовска. 

 

Първо, честита награда! Вече водиш ли се „носител на Грами“?

Благодаря! На практика всички изпълнители и музиканти, взели участие в този фламенко албум с българско участие (Al este del cante), сме носители на Латино Грами.

Всъщност аз те познавам от друго място и докато не видях постовете ти в социалната мрежа, не знаех, че се занимаваш с пеене, и то на това ниво. Кога започна да пееш?

Започнах да пея много късно – чак на 11 години, което си e направо преклонна възраст за старт на кариера в музиката. Учителката ми по солфеж живееше в съседния вход и знаеше за таланта ми. Всяка вечер, прибирайки се от работа, ме молеше да се запиша в нейния кръжок. Така минаха години. Просто не исках. От инат. После заради същия този инат, с много уроци, труд и лишения, на 13 ме приеха в Национално музикално училище „Любомир Пипков“. След една година вече бях солист на ансамбъл „Гоце Делчев“ – София. С него обиколих цяла Европа, което ми донесе най-ценните уроци – получих богат сценичен опит, нужен за един артист, и богат житейски опит, необходим на едно момиче, далеч от дома. Това беше моят “трамплин”. Така се изградих като личност – на път.

А кога спря и защо? Как стана завръщането ти после? Хор „Нови български гласове“ ли е причината за него?

Завърших музикалното с отличен и в най-добрата си гласова форма. Неусетно минаха четири години, в които не пеех дори в банята. Отидох като доброволец на Европейската доброволческа служба в Струга, Македония, където живях около година. Върнах се, омъжих се за детската си любов и родих дъщеря си София – бях само на 21. Дори на нея не пеех. Да си призная, чувствах се странно, но така го усещах – не ми се пееше. Когато доц. Петков, диригентът на хор „Нови български гласове“ и мой преподавател от Музикалното училище,  се обади с предложение да ме включи в неговия хор, дори не знаех мога ли все още да пея. Тогава осъзнах защо всъщност бях спряла – не ми се пееше на всяка цена. Лесно можех да поддържам форма в състава на някое квартално читалище. Пак от инат не го направих. И не на последно място, когато станеш майка, повече цениш времето си. Тогава исках да пея, само ако оставя нещо смислено зад себе си. За щастие бях запазила гласовата си форма, даже с увеличен диапазон.

Вие получихте „Латино Грами“ в категорията „Най-добър фламенко албум“ за диска „Al este del cante“, който е кросоувър проект с интерпретации на испанско фламенко и български фолклор в сътрудничество с фламенко певеца Арканхел. В такъв случай ваша ли е повече наградата или негова?

Успехът е за всички, участвали в проекта. Арканхел е двигателят, събирателната точка между продуценти, аранжор, хористи, музиканти, текстописец, тонрежисьор и организатори на концертите. Затова отговорът ми тук е двупосочен. По принцип наградата е споделена, де факто статуетката е една и тя най-вероятно ще краси дома на Арканхел. Но виж, това е повече от логично. Даваме си сметка, че сме победили в категория за фламенко на ниво, където за подобно отличие, но в техния си жанр, се борят имена като Шакира и Рики Мартин, които миналата година са изместени от “Деспасито”.

Записали сте албума през лятото на миналата година. Чия беше идеята за него?

Идеята се заражда още през 2013, след първия концерт на Арканхел у нас. Няколко месеца по-късно се създава проектът „Еструна“, в който участват музиканти като Антонио Форчоне, Теодосий Спасов и хор “Нови български гласове“. Още тогава творческото намерение е да се даде нов прочит на испанската и българската музика. Арканхел искаше да продължи работата на великия Енрике Моренте, като даде живот не само на едно ново произведение чрез смесване на двата стила, а и да се измислят изцяло нови аранжименти и репертоар за цялостна концертна програма. Неговата упоритост и личен мотив бяха водещи в разрастването на проекта. Освен зверски талант, Арканхел притежава остър ум, проницателност, амбиция и дисциплина, които са в основата на неговата вече 20-годишна кариера. След над 30 съвместни концерта в Испания и два в България, албумът ни става реалност, благодарение на Арканхел и договора му с Universal music – Spain.

Къде правихте записите и какво най-много те впечатли там?

Албумът е записан на живо от концертите в Алахар, Ла Гранха и Мерида през лятото на 2017-а. Не мога да ти опиша какъв стрес е това! Малцина са тези, които осъзнават колко трудно е всъщност. 18 души на сцена, свирим и пеем на живо – НА ОТКРИТИ СЦЕНИ. В Алахар например духаше супер силен вятър, който се чува на записа на „Al este del cante”. Това са малките неволи, които пък придадоха идентичност и уникалност на творчеството ни и от дефект на сцената се получи ефект в диска. Колкото до впечатленията – хората, които посещават нашите концерти и след това идват да ни поздравят зад сцената, са тези, които най-силно ни въздействат и ни зареждат с енергия. Испанската публика е много емоционална, реактивна и на моменти несдържана, но в добрия смисъл. Там е типично по време на концерт да чуеш всякакви емоционални изблици, плач, подвиквания с въпроси до Арканхел, на които той понякога отговаря. Разбираш ли, има диалог. Това са най-силните моменти. И бурните аплодисменти накрая, разбира се. Няма да забравя заряда от аплодисментите в Барселона това лято. Страхотен адреналин!

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография