Момчил Колев – винаги ще има музика

За потъването и изплуването, за срещите със себе си, за щастливите моменти и за потребността да се прави и да се слуша музика.

16 февруари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 12'

Момчил Колев – винаги ще има музика

16 февруари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева


Мислех да започна с това, че Момчил Колев е един от най-добрите ни съвременни композитори. И, че с Дони си остават най-великият дует в българската музика. После реших, че тези, които не знаят кой е Момчил, най-вероятно няма да прочетат това интервю. Затова започвам така : 

В дома на Ани и Момчил Колеви има едно пиано. То стои в дъното на дневната, а пред него има синтезатор. Ама някак си, на този синтезатор там не му е мястото. Така си мисля. Въпреки че, на него Момчил композира песните си, въпреки че, този синтезатор е в пъти по-използван от пианото. Обаче пианото ми прилича по някакъв начин на Момчил. Масивно, класическо, инструмент от едни други, по-романтични и по-красиви времена. Днес пианото малко пречи на съседите, разбирам после от Момчил. И мислено  го пренасям това пиано на зелена поляна, и нареждам около него всичките си спомени от онова време, и ги обличам в музика, и те свободни политат в небето. Летят си, по-леки от облаците. Точно както музиката на Момчил винаги ме е карала да се чувствам – лека. И не от този свят. 


Един композитор не от този свят – Момчил Колев.

Сядаш ли често на това пиано?

Сядам, но рядко. Съвсем скоро всъщност се случи, за да проверя доколко съм забравил как се свири на пиано. Това със свиренето на пиано не е много приятно за съседите. Обикновено ми се присвирва към 10 вечерта. Иначе си свиря на синтезатора.

За теб има ли разлика на какво свириш?

На пианото е много по-приятно. Много по-красив е звукът и много по-чувствителен. Пръстите трябва да са много по-чувствителни, за да изкараш емоцията от музиката. Докато на синтезатора е малко по-сухо, по-премерено. В степени. 127 степени има на динамика. Докато в пианото са неограничен брой, зависи колко силно ще напънеш струната с чукчето. Има разлика и за пръстите. Обикновено на синтезаторите е по-лека клавиатурата и се свири по-лесно. Затова ако свириш само на синтезатор, после ти е по-трудно на пиано.

Каква музика най-често свириш на пианото?

Всякакви неща, които съм научил през годините, които технически могат да ме разгреят в момента. Примерно Love of my Life на Queen е едно от нещата, които често свиря.

А каква музика слушаш?

Правя си компилации. Понеже дотолкова съм се отчаял от българските радиа, които пускат една и съща комерсиална музика, си правя сам радио вкъщи. От всички мои дискове, си избирам най-любимите парчета и ги подреждам много внимателно. Дори внимавам едно с друго да са свързани с аранжимент, така че, като се премине от едно парче в друго, да не се усети разликата, все едно слушаш един перфектен албум. Компилацията е вече 13 часа. Има всичко – U2, Стинг, Дюран Дюран, много други неща.

Аз мисля, че историята и времето, в което живеем, ражда музиката. В различно време, хората имат потребност от различна музика. Защо според теб, ние имахме такава потребност от нещата, които правехте с Дони през 90-те?

Още не мога да си го обясня, много бързо се случиха нещата. За около месец се чувствахме като големи звезди.

Тогава хората имаха нужда от красиви неща, от романтика, имаха надежда. Тогава тези неща се ценяха. Сега всичко е много по-сурово, по-конкретно, хората нямат нужда да им разказваш приказки, защото са толкова вътре в действителността, и тя не им дава възможност да са мечтатели.

Това не звучи добре.

Аз така го виждам поне. Нещата не са добре.

Като говорим за потребности, как след Тангра, Атлас, Клас, Нова генерация, след цялата тази алтернативна вълна, изведнъж се роди чалгата?

Това е нещо, което беше скрито в хората, и те, по това време, го откриха.

И започнаха да натискат в тая посока, и то се оказа бездна. Бездна, която няма край. Никой от нас не вижда края ѝ.

Едно време българският народ харесваше много музиката на нашите съседни държави, което е много странно, защото тя не е близо до нас. От цялата сръбската музика, отчайващо се слушаше само циганската. И това ги беше завладяло, и тези ритми и гюбеци оказаха огромно влияние върху нас.

Защо ни хареса толкова?

Навремето, като пътувахме с Каналето в едно турне и почнахме да се майтапим с такива текстове, да се забавляваме по някакъв начин. В един момент до такава степен се увлякохме, че даже искахме да ги направим на песни, да ги пуснем…Простотията увлича по някакъв начин.

Ти като творец, не се ли страхуваш, че можеш да се увлечеш по някакъв начин? И после да те е срам.

Не ми седи постоянно в главата, но имам някакъв критерий, който, като тръгна да правя нещо по-комерсиално, и ме хваща за гърлото. И почвам да мисля  „Така ли е, не е ли така, тия акорди да ги използвам ли…ами те са много използвани…“. Имам си такива, вътрешни ограничения и по този начин правя музиката, да не е съвсем в „гюбека“, както се казва. Да има нещо различно.

Възможно ли е човек успешно сам да си поставя тези граници?

То е вътре в теб. Ако го няма, няма как. Те са някакви критерии като с поведението ти в обществото. Ако нямаш критерии, ти няма да имаш чувство за мярка и съответно ще си някакъв абсолютно особен човек, различен от всички останали и даже несимпатичен на хората. Така е и с музиката.

Когато правехте нещата с Дони, вие ги правехте с голям интензитет. Не се ли страхувахте, че ще прекалите, че ще омръзнете?

Опитвали сме се да не сме еднакви. Да сме различни постоянно.

Тогава имаше толкова много незаети пространства в музиката, че можеше да се експериментира с всякакви неща и задачата ни беше много по-лесна.

Ако днес сме интересни с едно, утре можехме да сме интересни с нещо съвсем различно и пак да кажем, че сме Дони и Момчил.

Имаше един период, след като се разделихте с Дони, в който ти напълно изчезна. Срещна ли се тогава със себе си?

Минах през периода на равносметка, направих много изводи за себе си. Надявам се, да съм преборил лошите си черти по някакъв начин, които не са малко. Това е, минах през такова нещо. Задълбах в творчеството си и достигнах пространства, в които до този момент не бях стигал. И от цялата тази работа имам над 100 песни, които стоят в компютъра ми. Те обаче няма да стигнат до хората, защото обикновено артистите искат музиката им да се продава, не да се задълбава в някакви в некомерсиални плоскости.

Защо хората на изкуството толкова често изпадат в депресии и в подобни кризи?

Музикантът е доста чувствителен, за да може да върши тази работа. Да рови в дълбините на хората, да взима от там някакви неща, да ги пресъздава в музика. И това се получава като един обмен на енергия между музиканта и хората, и понякога не всичката тази енергия е приятна за усещане. И колкото по-сериозно вървиш напред и колкото повече музика правиш, толкова повече задълбаваш с тези неща. Борбата е доста сериозна. И всеки се спасява както може. Едни с алкохол, други с наркотици, трети започва да пее Харе Кришна. Идва в някакъв момент, в който трябва да вземеш решение дали да продължиш както досега, за да правиш музика, каквато правиш досега  и да продължиш да получаваш любовта на хората.

Когато признанието, обичта на хората изчезне, тя много липсва на музикантите. Почти всеки един от тях работи от малък и боледува от това хората да му пляскат. На всяко нещо, което правиш очакваш реакция, и то положителна. За да си кажеш  „Добре, че свърших тази работа.“

Това си е болест и всеки я изстрадва тази работа.

Мислил ли си над тези неща, когато се разделяхте с Дони? Какво ще се случи с вас, няма ли да ти липсва точно тази любов на публиката?

Ние спряхме в момент, в който творчески започнахме доста да се различаваме. И беше правилно да спрем, защото нещата не вървяха доста добре около нас. Вече имаш съмнения около това какви хора сме, каква музика правим. Моментът беше подходящ, за да запазим достойнството си.

Спряхте, когато бяхте на върха.

Не точно, малко бяхме започнали да слизаме.

Забелязал ли си, че много твои колеги, като че ли имат тайминг на правене и пускане на музика –  „Страхотно танцувално парче, точно за лятото“, „Есенна романтична балада“ и т.н. И въпреки всички сметки, не им се получава. Защо се случва така?

Защото има естествен ход на нещата.

Човек прави музика, когато тя се случва. Тези моменти са рядкост, музиката не може просто да се прави всеки ден. Може да се занимаваш всеки ден, но музиката не се случва всеки ден. Не всеки ден е добър, не всеки ден усещаш силата ѝ. А когато усетиш силата, трябва веднага да скочиш и да седнеш на пианото.

Този миг е много рядък и трябва да можеш да го почувстваш.

Ти щастлив ли си, като го хванеш този момент?

Да, много. Все едно заживявам наново. Придобивам такива жизнени сили, че нищо не ми се струва трудно. Обикновено вдъхновението идва по различни начини. За мен филмите са едно от тези вдъхновения. Като гледам хубав филм, след това имам желание и аз да направя нещо хубаво.

Хората, с които контактуваш, също ти дават много, просто постоянно имаш чувството, че има обмен между вас, музикален. Все едно всеки си носи по една песен в главата и може да реши точно на теб да я даде тази безценна песен. Всеки си носи музика със себе си.

То всъщност не е ли това изкуството – да ни вдъхновява и да ни кара да правим хубави неща?

Когато гледаш безкомпромисно добри неща, се упрекваш  „Как може да съм такъв тъпанар, не мога да правя такива красиви неща!“. Аз слушам музика постоянно и си казвам „Толкова години с това се занимавам и не мога да правя такава красива музика.“ И това си седи постоянно с теб. Съмнението. Лошото е, ако е болезнено. Но ако са с мярка тези неща, стигаш до красиви неща в изкуството.

Кога са били най-красивите ти моменти?

Може би на някакви концерти. Имахме един незабравим концерт във Варна, който с Дони направихме на едно от турнетата. В залата имаше нещо, което не може да се опише с думи, сред публиката, сред нас, имаше едно невероятно вълнение. Като свириш, обикновено внимаваш да не объркаш нещо, другите да не объркат нещо. Аз съм свикнал да слушам всички други, някой да не сгреши. Внимавам и заради тях. Но когато това нещо изчезне и остане само емоцията, това е върховно изживяване. Така беше на този концерт.

Съжаляваш ли, че тези хубави моменти не се случват другаде, че не правиш музика на друго място?

Като всеки си съжалявам, че не съм емигрирал и не правя музика някъде, където е по-ценена, че все още не работя с Питър Гейбриъл или с Мадона.

Къде се ражда най-добрата музика?

В Англия. Мястото, където музиката е най-дълбока. Преди време работих в едно предаване като музикален продуцент и се наложи да се информирам за последните 10 години в музиката, тъй като се бях позенамарил. Трябваше да прослушам страшно много неща, от Билборд, от всякакви места с престижно мнение за музиката. И като слушах английските класации, там музиката е много по-дълбока, по-тежка, влизаш в много по-сериозни неща. Докато в Америка всичко е „дайте да дадем“, с много енергия, с много усмивка, с много доброта. Докато английската –  в нея можеш да потънеш.

Да, но там тя си следва естествения ход на времето, на историята. А тук, ние все имитираме някого, не е ли така?

Ние сме на кръстопът и тук има много интереси.

Постоянно ни натискат да сме като някой. Дали ще са тези италиано-френски шансони, които по едно време са пеели нашите естрадни изпълнители, дали ще сме руската естрадна музика, дали след това както ние бяхме – ню уейва. Но това е пътят, по който ти се информираш. Колкото и недъгав да изглеждаш в момента, ти по този начин можеш да стигнеш до ново качество. Да стигнеш до себе си, да намериш от всичко това, до което си се докоснал, кое е важно за теб като прийоми и да стигнеш до твоята музика, която да изразява теб самия. И това е дълъг път.

На осъзнаване и на натрупване. Много е важен българският фолклор и трябва да сме много внимателни, когато се докосваме до него, защото той ни отличава. Всички големи продуценти, които идват в България, казват  „Правете музика с вашия фолклор“. Но той ни е много мил и скъп и трябва да се пристъпва много деликатно към него.

Преди много години с Нина Николина направихте „Заблеяло ми агънце“.

Тя дойде при мен и казва „Дай да направим някакво народно парче“, аз и отговорих, че нямам нищо общо с фолклора. Казвам  „Имам само едно любимо парче, което дядо ми много пееше, ако искаш да пробваме с него – „Заблеяло ми агънце“. И за мен се оказа доста голям „препъни-камък“. Много трудно я направих, с помощта на Дани  Милев. И я завършихме, но много по-добро би могло да стане от днешна гледна точка. Въпреки, че и така ми харесва , защото в нея сме си дали сърцето.

От днешна гледна точка, мислиш ли, че и някои от песните ти с Дони, сега биха станали по-добри?

Мислил съм за това, че сега можем да се изразим по-добре. Но всяко нещо си  е отпечатък на времето и той не трябва да се нарушава. Правили сме опити да преаранжираме и „Малкият принц“ и „Ближи си сладоледа“ – ами, не става. Онова си е автентично и си отразява и времето. Толкова сме могли тогава, хората това са харесвали, какво толкова ново можеш да му дадеш днес. Тогава си дал най-доброто от себе си.

Можеш ли да живееш в тишина?

Не, слушам музика постоянно. Търся музика. Децата много ми помагат. Дъщеря ми, например, е невероятен откривател на готина музика и има приятели, с които  споделят много интересни неща. И ми ги дават и на мен, да не забравям, че музиката се движи, че готината музика съществува.

Спомнят ли си нещо от най-силните ти години с Дони?

Калоян се роди точно, като правехме най-голямото си турне с Дони – 95 та години, Мария беше на 5 тогава. Даже имаме снимки с Дони от Майчин дом, където аз държа детето като майката, а Дони е до мен като бащата. На стената, където се снимат всички семейства. (смее се)

Имат ли комплекси като деца на известен баща?

Сигурно имат. Правят се, че нямат, но то си е вътре. Не може постоянно да ти се натяква „Ти на Момчил ли си?“. Това присъства в живота им. Мисля, че не е добре за тях, но няма какво да направя. Мога само да опитам да обърна нещата, да съм колкото се може „по-не такъв“, за да може те да се успокоят в тази среда.

Може пък след време да стане обратното, хората да казват „А, ти си бащата на Мария и Калоян“.

Ще съм много горд тогава.

Какво правиш в момента?

С Ирина Флорин правим няколко неща. Преди много години се запознахме с нея. И един ден, тя точно беше пуснала „Цвят лилав“, и аз  усетих, че можем да направим с нея неща, че мога да ѝ дам песни, да направим по-интелигентен поп. Предложих ѝ да опитаме и тя се съгласи. И оттогава много ни върви заедно.

Има ли музика, която не можеш да си обясниш?

Да има – джазът. Не мога да си обясня как се появява. Аз съм толкова далече от джаза, колкото може би никой друг и много се старая да разбера къде е емоцията там, къде е чувството. Страшно странно ми е. Веднъж бях да една наша джаз група на концерт. И си казвам „Трябва да я разбера сега тази музика, тя си е музика като музика“. И почнах да слушам само пианиста и разбрах точно какво прави, защо го прави,после – само барабаниста, и така всички  музиканти един по един. И като свърши тази обиколка, и ме заболя страшно главата. Не съм за тази музика, ценя я, но не я усещам, не я разбирам.

А коя музика харесваш?

Спокойната и красива музика, в която има силно изразена емоция, такава, която да ме докосне и развълнува. Да ми гали ухото. Затова обичам силно да слушам музика, защото тогава чувам дори дъха на певеца.

Как виждаш българската музика след 5 години?

Тя се възражда по някакъв начин, не по най-красивия начин. Но си преболедува болестите, мина си през тях.

Има неща, които са добри, и връщат музиката отново там, където на мен ми се иска да е – в сферата на мелодичната, и на красивата музика. Там  където можеш да чуеш един красив текст и да си кажеш „Егати, животът не е лошо нещо.“

Значи има надежда?

По едно време много се бях отчаял и на един музикант му казвам „Абе, какво става с музиката, тя се погубва!“ и той ми отговори „Ти луд ли си? Винаги ще има музика, не се притеснявай.“ И то си е така, тя си минава през различни етапи, както и самото общество, но винаги се връща към своята основна задача – да дава емоция на хората.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър