Това, че не получи квота за Игрите също ли го приемаш като урок?

Аз съм вложил всички усилия, но има независещи от мен обстоятелства. Когато даден спортист види, че каквито и усилия да е положил, някой над него казва дали ще може да се яви на олимпиада, или не, му става меко казано гадно. Но следващия път ще съм толкова добре подготвен, че никой няма да може да ме спре.

Чувствал ли се се и друг път прецакан? Прецакан от съдбата, например.

Ако се чувствах прецакан, нямаше да се занимавам със спорт, нямаше да имам такава красива жена до себе си…

Чувствам се прецакан единствено, когато аз не направя нещо както трябва.Не се събуждам всяка сутрин с мисълта, че съм останал без ръце. Знаеш ли, дори никога не съм се сънувал без ръце.

Така че може би съзнанието ми изтрива това. Срещам се често с хора с увреждания и виждам разликата между тях и мен. Аз не изисквам от останалите да ме съжаляват или да ми помагат. Не очаквам специално отношение. Аз съм като всички останали. Дори много хора не разбират, че съм с протези на ръцете.

На колко години беше, когато ти се случи?

На 14. Беше февруари или март.

Как едно 14-годишно момче събира цялата си воля и продължава да живее след такъв инцидент?

Това е изпитание за психиката и духа. Може би помогна и фактът, че близките и приятелите ми не ме приемаха за различен. Ето, днес сутринта отворих една много интересна книга на Иво Иванов и попаднах случайно на разказа за едно момче, американски борец, без крака и ръце. Още когато се е родил, бащата казал на майката, че ще го остави да се храни сам, ако ще да умре от глад, защото светът не е създаден за такива хора и той трябва  положи усилия, за да се приспособи към света. И аз мисля, че най-приспособимото същество е човекът.

Затова и постоянно си поставям цели, които отстрани изглеждат неизпълними.

Утре например ще скачам с парашут. Преди няколко месеца карах една много бърза спортна кола, преди седмица карах джет… Състезавам се със самия себе си. Пред себе си искам да се докажа, не пред другите.

Не може да не си изпадал в „дупки“.

Да, имам един такъв случай. Беше ми се повредила ръката (протезата) и трябваше да отида в центъра, за да я оставя. Оставих я, но след 10 минути ми се развали и колата. Казаха, че ще я оправят след 2 седмици. За протезата им трябваше месец. Отначало ми беше кофти, бях почти „вързан“ вкъщи, но после реших, че просто трябва да изчакам. Дразни ме, че съм зависим от тази протеза. Чувствам се кофти, когато тя се счупи. Но вече реших и този проблем – купил съм си резервна.

Всички сме така – когато някой част по нас се „развали“, чак тогава разбираме колко сме зависими от физиката си.

Да, не обръщаме внимание на нещо, преди да го загубим.