Миролюба, която не се страхува от битки

Разговор за скритите лица и скритите намерения, анонимността в професията, агресията, битките, войната и мира, пасивността, несправедливостта, смелостта, любопитството и няколко истински победи.

13 февруари ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 16'

Миролюба, която не се страхува от битки

13 февруари ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Миролюба. Не познавам други жени с това име. Чакам я и си мисля как точно на нея се падна битката, в която бяхме свикнали да я гледаме години наред. С наркотрафиканти, убийци, изнудвачи, крадци, лъжци, политици и други измамници. Битката за справедливост. Така де, преди да направи резкия завой и да започне да се среща с „нормални“ хора, Миролюба събра в телефонния си указател номерата на не един и двама съмнителни типа. Обра и не малко негативни емоции, но съм чувала, че обикновено се случва така, когато си на първа фронтова линия. И докато си представям животът ѝ като една малка война, тя пристига, за да опровергае всяка моя черна мисъл за живота на разследващите репортери. Усмихва в опитите си да ме убеди, че да си на нейно място не е чак толкова зле, колкото си представям, а полюшващите се цветни обици са там или за доказателство на това, или за разсейване на противника. 

Миролюба Бенатова в Интервюто. 

Миролюба. Мислиш ли, че това име ти отива? Това не е ли име за жена, която си седи вкъщи, готви, гледа поне три деца и никога не се излага на опасност?

Обичам мира. Но не се страхувам от битки.

Как в твоята работа знаеш, че си на „правилната“ страна, че не си подведена?

Помня ярко един случай, в който повярвах на лъжлива версия, защото тръгнах към случая с предварително сбъркана нагласа.  Годината е 2004-та. Васил и Силвия Добревски – служители на БНТ, бяха изчезнали и децата им – доведени брат и сестра на 19 и 28 години, ги издирваха. Срещнах се с тях, за да разкажат. Момчето отказа да застане пред камера, а момичето поиска лицето й да бъде скрито. Нетипично за мен, приех обяснението й, че се притеснява. Изпитвах съчувствие към тях като към хора, които са изгубили най-близките си и изобщо не разсъждавах професионално. Бях приела, че са жертви и се съгласих с всичко, което искаха. Момичето – Виолета – разказа през сълзи как чакала майка й да се прибере, за да ходят да купуват обувки за предстоящия й бал, но тя така й не си дошла повече. Разстроих се заедно с нея. И въпреки че версията, че семейството е изчезнало, защото бащата готвил предаване с големи разкрития, не ми звучеше достоверно, все пак, се отдадох на безкритично приемане на това, което чувам. Знаех, че родителите са алкохолици и това също ме караше да изпитвам жал към „сираците“.  Поисках да снимаме дома им, но „жертвите“ отново отказаха, а аз приех, че са обикновени, притеснени  деца, и отново не настоях. След време МВР разкри случая. Жертвите се оказаха жестоки убийци. Оказа се, че „децата“ са имали конфликт с родителите си, които не били съгласни с тяхната интимна връзка. Скандали, греховна любов, алкохол, разкрито осиновяване и богато наследство, се преплитаха  в реалните мотиви за двойното убийство. Момичето, според психолозите, е по-твърдият характер. Не даваше обяснения пред съда, брат й пое цялата вина, следователите не доказаха нейно участие и в крайна сметка я освободиха от отговорност. „Брат“ й, според разследването, е заклал баща си с 30 удара с нож и е удушил мащехата си. След това Виолета и Димитър сгънали родителите си в чували за боклук и ги изхвърлили в дере край село Гложене. Дългата съдебна процедура приключи с присъда 12 години затвор за убиеца. Междувременно, поради особености на законодателството, той бе пуснат под домашен арест и изчезна.   Влезе в затвора 9 години след убийството, защото беше успял за избяга в Испания. Момичето не проговори нито пред съда, нито пред медиите. Ще помня насълзените й очи завинаги. Това е един от най-зловещите ми сблъсъци с маските на злото. Цялата история е филмова, както се казва. Пълна с постъпки, които не очакваме от нормално изглеждащи, интелигентни, млади хора. Това е история за безчувствие и е образец за психопатия.

„Добревски“  са   типичен пример, че допускаме да виждаме, колкото можем да понесем. В общия случай,  хората искат да вярват в доброто, приемат, че нещата са такива, каквито биха искали да бъдат, а не такива каквито са.  Не искаме децата да убиват родителите си и да са способни на такова хладнокръвие да измият кръвта със санитарна прецизност, да измислят версия, която да разказват публично, да планират детайлите, да набутат мъртвите в чували, да ги изнесат на ръце и да ги изхвърлят в дере. Това го гледаме по филмите, но в реалния живот не сме готови да срещнем прототипите на най-смразяващите герои.

Кое беше първото ти по-сериозно разследване?

Годината е 1995. На власт е правителството на Жан Виденов. Случаят – заразяването със СПИН при преливане на кръвни продукти на шестима хемофилици. Аз бях на 19 и не можех да разбера защо аз трябва да правя това разследване. Освен това си мислех, че нещата около този случай вече са изписани от колегите по всекидневниците  и няма какво да се добави. И то точно от мен. Тогава обаче шефките ми ме насърчиха да се захвана. Изискаха го даже. Разрових се и стана ясно, че има пропуски при производството на кръвните продукти и че нещата не са случайни, както изглеждат на първо четене. Имаше поредица случили се и неслучили се неща, за да се стигне до тази трагедия. Сложих на материала заглавие „Лекари преливат смърт“. Тогава Блъсков, който ми беше началник, ме попита: „Ти ли го измисли?“ Казах: “Да”. В този момент той обяви: „Детето /така ми викаха в „168 часа“/, ще стане от теб репортер“.  От заглавия разбира той, от журналистика също разбираше…

Сега нещата променили ли са се?

Така изглежда. Но той ми е дал път в професията, не мога да го съдя.

Ако сега правиш школа за журналистика и трябва да избереш трима души, които да преподават, кои ще са те?

Чакай да помисля, да не е на прима виста. Първо – Милен Цветков – според мен в момента той е най-добрият интервюиращ на живо в българския ефир.

Какво го прави такъв според теб?

Изключително концентрирани въпроси, много ясен фокус, кратки интервюта – западен стандарт.

Защо тогава е пратен в такъв час? Аз например никога не мога да го гледам…

Нямам представа.

Другите двама?

Данка Василева. Тя беше редакторът, който ме посрещна във вестник „168 часа“  и насоките, които ми даде за професията, са абсолютно валидни и до днес. Като говорим за събиране на факти и подготовка, тя ми е дала основа, която е бетон. Сега е редактор на „24 часа“ онлайн. Станаха двама. Тук веднага ще добавя още двама, но те са оператори, не са журналисти. Без тях обаче нищо в един репортаж или разследване в телевизията няма да е същото.

Как помага един оператор на едно разследване?

С очи. И с умение да заснеме чутото и видяното. Да изобрази метафори с кадри.

За да имаш хубав кадър, първо трябва да си го видял. Ако не го виждаш, ако ще да държиш космоса в ръцете си, не може да възпроизведеш нужната атмосфера.

Познавам колеги с невероятно „око“ – и фоторепортери, и оператори. Те много са ми помагали. Ако нямаш тези очи зад гърба си, които евентуално да виждат като теб или по-добре от теб, си изгубен. Въздействието в телевизията е силно свързано със звука и картината. И двете минават през камерата. Двама оператори ще спомена – Благой Момчилов и Добромир Иванов. За съжаление, те вече не работят на едно и също място, но в тази школа ще ги събера. И последно –  бих поканила Генка Шикерова да разказва за разследвания, защото тя е изключително устойчива и упорита в това да не се отказва и да прави истински, чисти проучвания, по всички правила на жанра.

Да, освен това е природно любопитен човек.

То любопитството е задължително в нашата професия, дори за най-обикновен репортаж. А Генка наистина е „къртица“.

Ние спретнахме добра школа. А всъщност има ли такава реална в момента, ако изключим самата практика?

Не мога да преценя.

Любопитни ли са младите хора, които сега постъпват в телевизията? Имам чувството, че изобщо няма такива, които имат интерес към репортерството.

Има. В младите хора, които идват на стаж при нас, виждам онази мая, която съм имала аз и високомерно смятам, че тя е от добрите закваски. Те ме радват, защото имат интерес към репортерството. Рови им се. Пита им се. Не си пестят времето. А и вече не всички  искат да са водещи на времето. Или на каквото и да е, ама да са в телевизора. Тази мода премина.

Вярно, че беше много модерно по едно време.

Това показва липса на реална самооценка и представа за същността на машината „телевизия“. Не те слагат на екрана просто да изчетеш нещо. Да си добър водещ изисква много сериозни качества и умения.

Искало ли ти се е някога да направиш нещо анонимно, тоест да не заставаш зад някакъв репортаж с името и лицето си? За по-безопасно.

Не, никога.

Анонимността е присъща на други професии, които нито ме привличат, нито имат общо с журналистиката.

 Лошото е, че някои журналисти и днес съвместяват работата си в медии с доклади за службите. И журналистиката е само маска на другото им занимание.

Питам те за анонимността, защото в коментарите след някой твой репортаж или мнение в профила ти, често има изказвания от хора, които меко казано не са съгласни с теб. Ти им отговаряш. Защо?

Защото това не е празно пространство. Това съм аз, това е моята стена. Обичам да припомням, че всички пишещи са дошли на гости в моя виртуален дом и водим някакъв разговор на добра воля. И ако ме обиждат, давам да се разбере, че ще е по-добре да си тръгнат. Понякога блокирам. Виртуалното пространство все по-често имитира реалното. Понякога завихрянето на уж негативни мнения е умишлено. Една от целите е да те накара да замълчиш. Не трябва да живеем с усещането, че „по-умният отстъпва“ и затова е по-елитно да наблюдаваме с отвращение. Вярвам, че трябва да отстояваш себе си и да казваш това, което мислиш. Иначе оставяш това, което не харесваш, да промени твоята среда.

Има го и това. Обаче ние сякаш си живеем в един свят, в един сапунен балон, в който срещаме по-скоро хора като нас, а тези, които ни дразнят, игнорираме.

Да, и като се сблъскаме с това негативното, деликатно заставаме настрани. А не трябва така. Преди да има мир, трябва да има битка.

Ти с твоята работа по-често се срещаш с това „негативното“. По-често срещаш хора, да речем, извън нашата среда.

Напоследък те идват при мен, а не аз при тях. И това да се „изливат“ на стената ми във Фейсбук, също е част от  работа ми. Аз искам да ги виждам. Да знам кои са, каква е „опорната им точка“ днес. Не се налага да ги търся дори – достатъчно редовно се изказват по „дневния ред“. И по тях измервам обществената температура и партийните насоки. Ако прекалят,  се разделяме.

Опорни точки? Ти имала ли си някога такива?

Не, освен моите собствени. Аз съм ужасно себична в това отношение.

А цензура имала ли си?

Винаги е имало опити да се влияе оттук-оттам. Който каже, че никога, никой не му се е обаждал да „коригира“ нещо, „ако е възможно“, ще излъже. Въпросът е доколко позволяваш „нещото“ да  видоизмени материала ти. И дали си позволяваш да пуснеш нещо, с което не се идентифицираш. На мен не ми се е случвало.

Не са ли ти го налагали?

Не. Може да се обсъжда дали някоя част може  „да падне“ и ти да кажеш „не може“ или „може, но донякъде, защото иначе ще се изкривят нещата“. Не ми се е случвало някой ръководител да каже, че „ще стане така и точка“. Но помня един случай отпреди много години, който не е обществено значим, но мен ме разстрои. Иван Костов беше на власт. Съпругата му   Елена участваше в откриване на параклис. В този ден   излезе информация за съмнително дарение към  нейната фондация от една алкохолна фирма. Накратко – имаше скандали около семейството. И аз отивам да правя прост репортаж – Елена Костова, водосвет, нищо кой знае какво. С идеята да питам за даренията. Но ми стана още по-интересно, когато една жена от посетителите целуна ръката на Костова, а съпругата на премиера дори не се притесни. Как така позволяваш на някой да ти целува ръка в църквата?! Вярваш ли си, че   си толкова значим?! Такива чисто психологически нюанси ме вълнуваха в този момент. И аз, между два въпроса за финансирането, питам: „Извинявайте, г-жа Костова, смятате ли, че е уместно да ви целуват  ръка?“ Тя не реагира много приятелски, сопна се, но за  репортажа имаше според мен необходим щрих. След това помня, че водихме разговор дали тази част да остане. Остана. Донякъде…

С кого води този разговор? Не с Елена Костова, нали?

Не, с хората, които в този ден са били отговорни за новините. Факт е, че репортажът не беше класически, но не беше и заяждане. Излезе, но помня случая заради неприятната си изненада, че водим този разговор изобщо.

Като каза „прост“ репортаж, се сетих за пресконференциите, на които репортерите трябва да ходят. Не е ли много скучно? Забелязала съм дори, че рядко се задават въпроси.

От 3 години не съм посещавала пресконференции. Скоро ходих на една спортна. Преди това МВР и службите за сигурност бяха мой „ресор“ и често  отразявах пресконференциите на МВР. Бяха се  превърнали в едни малки лекции, на които репортерите си водят записки, а онези на трибуната разказват бавно, като на диктовка за дебили. Когато някой започне да задава въпроси и пита повече от веднъж в очакване на отговор, освен официалните говорители, понякога и колегите го гледат лошо. Все едно не му е това работата и показва лошо възпитание. Стигало се е до реплики от колеги: „Хайде, стига вече!”. Културата на питане до получаване на отговор се позагуби. Това е моят последен спомен от масовата репортерска работа.

Защо спря да го правиш това с разследванията? Прииска ти се нещо и за душата ли?

Преди ме интересуваше повече защо хората са лоши, поправимо ли е,  колко тъмно може да бъде тъмното. Сега се вълнувам  как въпреки всичко, си добър. Добър човек, добър професионалист, вдъхновяваща личност.

Всичко винаги е било за душата. От душата.

Смятала съм, че и публиката е имала нужда от отговорите, които търся. Може би в един момент си дадох сметка, че е дошло време за „ разреждане на отровата“. Да изляза от различните нюанси на черното.  Реших, че аз самата като личност и като журналист, и обществото, за което работя, има нужда от други истории. Това го работя 23 години и според мен промяната е естественият път.

Имаше ли чувството, че започваш да се повтаряш в нещата, които правеше?

Случвало се е. За продажбата на деца 3-4 пъти, през няколко години,  съм правила големи разследвания.   И въпреки че изскачат нови неща и случаите са различни, схемите са едни и същи. И започваш да се повтаряш. В един момент си казах: „Чакай сега, няма ли нормален човек тук? Някой, който не е продал детето си, не е убил майка си и баща си, не ги е разчленил, не е убил петима души, не лежи доживотно в затвора, няма групировка за разпространение на наркотици?“ Огледах се за други истории. Имах нужда да ги видя и да ги разкажа.

Ти познаваше ли тогава такива хора?

Да, разбира се, но всички се бяхме извратили да мислим, че те, нормалните, нямат нужда от внимание. Като ужасната несправедливост вкъщи да не се обръща внимание на доброто дете. Защото „то ще се оправи“. А точно то заслужава да му обърнеш внимание.

Гледах последните ти няколко материала – българска музикантка, манекенка, пробила на световния подиум, все „нормални“ хора, такива от светлата страна. Има ли вероятност да се върнеш към онези, другите?

Няма да е връщане, просто оттам ще ми минава пътеката. Сега е период на презареждане, ако мога така да се изразя. Не знам какво ми предстои и това е най-хубавото.

Всички тези разследвания, които си правила, имали ли са резултат? Помагали ли са действително на някого или само разлайват кучетата?

За някои неща е имало резултат, за други – обратен ефект. Сещам  се, че след като направихме разследване как български роми източват холандската социална система (2013-та) , в Холандия имаше политическа криза и един заместник – финансов министър изхвърча. В България нямам такива постижения.

Тук ми се е случвало да ме викат в прокуратурата да ме питат кои са ми източниците, вместо да се самосезират след мой репортаж за „чадър от прокурори над наркодилъри“. В тези моменти  съм разбирала, че съм уцелила в десетката.

Но, ето например, разследването  за случая, при който бременни жени пропаднаха с  асансьор в „Майчин дом“, даде резултат. Там нещата бяха тръгнали натам, да  осъдят пострадалите  за претоварване на асансьора. Не стига, че едва оцеляха със сериозни, тежки увреждания, някои от тях необратими за цял живот, а и трябваше да понесат допълнителното унижение, да се окажат виновни. Ти си майка, можеш да си представиш, колко е страшно да си в деветия месец на бременността с два счупени крака… И не само това. Тогава, по най-елементарния репортерски път,  стигнах до документи, от които става ясно, че асансьорът е имал техническа неизправност.

Чакай, разследването не е ли стигнало до тези документи?

Не, защото в следствието бяха подадени други документи. „Правилни“, оневиняващи фирмата по поддръжка и агенцията, която контролира асансьорите. А когато аз отидох да питам и търся документите, имаше елемент на изненада и луфт, от който се възползвахме. Това помогна делата да не се развият в несправедливата посока. Случаят още не е приключил съдебно, но се надявам накрая решението да е справедливо.

Поне няма да бъдат осъдени. Онзи ден се сетих за случая от „Майчин дом“, когато онази лампа уби жената в тунела. Сега най-вероятно ще инспектират и всички тунели, както тогава направиха с асансьорите. Но съм сигурна, че с днешна дата има още неизправни асансьори.

Да не говорим, че и хората са ужасно немарливи. Има куп блокове, в които таксата за поддръжка е несъбираема.

О, да, това е задължително. Поне едно семейство във вход отказва да плаща тази такса. Пак стигаме до един извод – всичко в крайна сметка опира до всеки един от нас. Всичко е лично. И като казвам „лично“, се сещам за твоя репортаж от Катуница. Някои хора се разсърдиха лично на теб и ти отнесе доста обиди в интернет. Четох интервюто ти в 12 mag и от него разбрах, че си отговорила на всеки един от хората, които са писали нещо за теб. Наистина ли? Защо го направи? Пак стигам до този въпрос, но няма как…

За отговорите за Катуница е като това, което ти казах за Фейсбук и стената ми. Тези, които с лекота пишат нецензурни думи и изливат заплахи, реално не пишат като на жив човек. Някои от най-бруталните съобщения, които получих тогава, бяха от 13-14-годишни деца.

Всеки отговор е шанс да си дадат сметка, че разчленяват и убиват съществуващ човек, а не машина.

Това е същото, както ако искаш да влезеш в някои сайтове, от теб се изисква да въведеш конфигурацията от цифри и букви, за да е ясно, че си човек, а не домашният любимец. И аз, с отговорите си, казвам:   „Здравейте, жив човек съм. Да започнем сега отначало този разговор“.

И? Работи ли?

Да.

Съжалявала ли си някога, че работиш нещо, което налага подобно общуване?

Не.

Добре де, може би хората не знаят, но тази професия дори не е ужасно добре платена и финансово не оправдава всички обиди, които един репортер може да понесе.

Мотивът да работя не е в заплащането. А и усещам, че в твоите очи аз съм някакъв човек, който бива постоянно хулен и обиждан. Това не е така. Това, което си чела в масовите диалози по страницата ми, е малка част от всичко, което всъщност ми се случва. Но може би е доста остро и шумно и оставя впечатление, че е единствено. Явно това е целта – да изглеждам неодобрявана. В реалността, а и в интернет, аз нямам усещане, че хората основно не ме харесват и искат постоянно да ме „убиват“.

Спират ли те по улицата, за да ти споделят проблемите си?

Спират ме, за да ме поздравят и това става все по-често. Непрекъснато и на различни места ми се случва да се държат много приятно, ненатрапливо, но с ясно послание, че ми симпатизират.

Жените ли са по-добри в репортерската професия, защото напоследък почти не виждам мъже?

Не е въпросът дали жените са по-добри, а защо мъжете не искат да бъдат в тази професия. Явно не виждат нищо романтично и смислено в нея. Наистина, не зная защо „силният пол“ се е отказал от рицарството на репортерската работа.

Като всяко рицарство, репортерството понякога може да бъде опасно. Близките ти не са ли се тревожели за теб?

Въобще не са знаели какво правя, как го правя и защо го правя. Напоследък започнах понякога да споделям.

А ти повече ли знаеш отпреди? По-уверена ли си сега?

Човек колкото по-малко знае, толкова е по-уверен. Така че, била съм най-уверена в началото.

А кога си била най-доволна от свършената работа? Кога материалът е бил толкова добър, че да не искаш „да пипнеш“ нищо повече?

Винаги има за „пипане“. Въпросът е дали ти е било приятно като свърши интервюто. Знаеш, ти работиш същото. Имаш вътрешен радар за това дали си била адекватна в разговора, дали си стигнала докъдето си искала в разкриването на „героя“. Обичам химията между мен и събеседника и обичам усещането, че я е имало.

Как можеш да накараш някой да каже нещо, което не иска да каже? Можеш ли изобщо?

Можеш. Ако накараш някой да лъже достатъчно дълго, истината в крайна сметка ще излезе наяве. Важно е ти  междувременно да не му повярваш на версията, както стана с мен и онези разплакани дечица – убийци на родителите си.

Кога всъщност се изисква лицето на интервюирания да бъде скрито?

Рядко. И на стажантите им казвам, че лицето на събеседника трябва да се скрие, само ако наистина разкриването на самоличността му ще го застраши сериозно, а същевременно ще каже много важни неща, които друг не може. Като анонимен свидетел. Страхът от камерата и суетата не са причини да снимаме силуети.

От опит знам, че когато някой много държи хем да направи някакви разкрития, хем да е „без лице“, обикновено има някакъв допълнителен, не много чист мотив.

Както беше с тези деца. Всъщност те искаха да не показват лицата си, за да не бъдат разпознати от случайни свидетели на действията им, докато са изхвърляли чувалите с телата на родителите си. Това го разбрах впоследствие. Но стана добър пример, който разказвам на студенти и стажанти. Крия лица на хора, които са участвали или участват в престъпна дейност, но съм сигурна, че казват истината, а не са „кошаревски свидетели“. Когато знам кой стои зад силуета и съм сигурна, че ако се наложи, би потвърдил думите си.

Как проверяваш източниците си?

Трябва да балансираш между различни интереси, дори да ги сблъскваш, за да намериш къде е нишката на фактите. Да си критичен и да не си доверчив. Което е обратното на това, което правя сега.

Кой от събеседниците ти те е впечатлил напоследък?

Григор Димитров. Виждали сме хора с потенциал, талант и блясък, които залязват точно преди да изгреят. Той ме впечатли с това, че успя да се върне близо до топ 10, след като беше хлътнал от 8-ми в света до 40-ти. Беше ми интересно да видя що за човек е.

Освен това изглежда толкова добре, че чак се гордееш, че е българин.

Хубав е, да, но това не мисля, че му помага в играта. Аз се радвам за него като личност, кара ме да го харесвам, изпитвам уважение към желанието му да се развива и да си калява психиката. Независимо дали е българин от Хасково или е от някъде другаде, той е голям спортист.  Каква психика трябва да имаш, за да излезеш пред хиляди по трибуните, пред света, пред този противник /Рафаел Надал/ и да се справиш така добре! И то след една година, в която си бил почти отписан.

Той знае точно къде е върхът в неговата работа и върви към  него. В твоята работа къде е върхът?

Не зная. Може би наградите са някакъв критерий къде се намираш. Аз съм получавала награди и няма да лъжа – приятно е. Особено, когато градиш професионалната си биография, с наградите разбираш, че вървиш в правилната посока. Много рядко са били награди от разни институции – ресорни министерства и т.н. Това не са професионални награди, а поощрения за добро пиарстване. Така го разбирам аз. Имала съм и такива „плакети“, но тях не ги броя. Журналистическите признания, които са ми много ценни, са от Асоциацията на разследващите журналисти, базирана в Америка и от фондация „Валя Крушкина“ – журналистика за хората.  Но от един момент нататък най-важно ти става  собственото усещане дали си в пътя си. И това, което виждаш в очите на близките ти.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър