Миролюба, която не се страхува от битки

Разговор за скритите лица и скритите намерения, анонимността в професията, агресията, битките, войната и мира, пасивността, несправедливостта, смелостта, любопитството и няколко истински победи.

13 февруари ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 16'

Миролюба, която не се страхува от битки

13 февруари ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Миролюба. Не познавам други жени с това име. Чакам я и си мисля как точно на нея се падна битката, в която бяхме свикнали да я гледаме години наред. С наркотрафиканти, убийци, изнудвачи, крадци, лъжци, политици и други измамници. Битката за справедливост. Така де, преди да направи резкия завой и да започне да се среща с „нормални“ хора, Миролюба събра в телефонния си указател номерата на не един и двама съмнителни типа. Обра и не малко негативни емоции, но съм чувала, че обикновено се случва така, когато си на първа фронтова линия. И докато си представям животът ѝ като една малка война, тя пристига, за да опровергае всяка моя черна мисъл за живота на разследващите репортери. Усмихва в опитите си да ме убеди, че да си на нейно място не е чак толкова зле, колкото си представям, а полюшващите се цветни обици са там или за доказателство на това, или за разсейване на противника. 

Миролюба Бенатова в Интервюто. 

Миролюба. Мислиш ли, че това име ти отива? Това не е ли име за жена, която си седи вкъщи, готви, гледа поне три деца и никога не се излага на опасност?

Обичам мира. Но не се страхувам от битки.

Как в твоята работа знаеш, че си на „правилната“ страна, че не си подведена?

Помня ярко един случай, в който повярвах на лъжлива версия, защото тръгнах към случая с предварително сбъркана нагласа.  Годината е 2004-та. Васил и Силвия Добревски – служители на БНТ, бяха изчезнали и децата им – доведени брат и сестра на 19 и 28 години, ги издирваха. Срещнах се с тях, за да разкажат. Момчето отказа да застане пред камера, а момичето поиска лицето й да бъде скрито. Нетипично за мен, приех обяснението й, че се притеснява. Изпитвах съчувствие към тях като към хора, които са изгубили най-близките си и изобщо не разсъждавах професионално. Бях приела, че са жертви и се съгласих с всичко, което искаха. Момичето – Виолета – разказа през сълзи как чакала майка й да се прибере, за да ходят да купуват обувки за предстоящия й бал, но тя така й не си дошла повече. Разстроих се заедно с нея. И въпреки че версията, че семейството е изчезнало, защото бащата готвил предаване с големи разкрития, не ми звучеше достоверно, все пак, се отдадох на безкритично приемане на това, което чувам. Знаех, че родителите са алкохолици и това също ме караше да изпитвам жал към „сираците“.  Поисках да снимаме дома им, но „жертвите“ отново отказаха, а аз приех, че са обикновени, притеснени  деца, и отново не настоях. След време МВР разкри случая. Жертвите се оказаха жестоки убийци. Оказа се, че „децата“ са имали конфликт с родителите си, които не били съгласни с тяхната интимна връзка. Скандали, греховна любов, алкохол, разкрито осиновяване и богато наследство, се преплитаха  в реалните мотиви за двойното убийство. Момичето, според психолозите, е по-твърдият характер. Не даваше обяснения пред съда, брат й пое цялата вина, следователите не доказаха нейно участие и в крайна сметка я освободиха от отговорност. „Брат“ й, според разследването, е заклал баща си с 30 удара с нож и е удушил мащехата си. След това Виолета и Димитър сгънали родителите си в чували за боклук и ги изхвърлили в дере край село Гложене. Дългата съдебна процедура приключи с присъда 12 години затвор за убиеца. Междувременно, поради особености на законодателството, той бе пуснат под домашен арест и изчезна.   Влезе в затвора 9 години след убийството, защото беше успял за избяга в Испания. Момичето не проговори нито пред съда, нито пред медиите. Ще помня насълзените й очи завинаги. Това е един от най-зловещите ми сблъсъци с маските на злото. Цялата история е филмова, както се казва. Пълна с постъпки, които не очакваме от нормално изглеждащи, интелигентни, млади хора. Това е история за безчувствие и е образец за психопатия.

„Добревски“  са   типичен пример, че допускаме да виждаме, колкото можем да понесем. В общия случай,  хората искат да вярват в доброто, приемат, че нещата са такива, каквито биха искали да бъдат, а не такива каквито са.  Не искаме децата да убиват родителите си и да са способни на такова хладнокръвие да измият кръвта със санитарна прецизност, да измислят версия, която да разказват публично, да планират детайлите, да набутат мъртвите в чували, да ги изнесат на ръце и да ги изхвърлят в дере. Това го гледаме по филмите, но в реалния живот не сме готови да срещнем прототипите на най-смразяващите герои.

Кое беше първото ти по-сериозно разследване?

Годината е 1995. На власт е правителството на Жан Виденов. Случаят – заразяването със СПИН при преливане на кръвни продукти на шестима хемофилици. Аз бях на 19 и не можех да разбера защо аз трябва да правя това разследване. Освен това си мислех, че нещата около този случай вече са изписани от колегите по всекидневниците  и няма какво да се добави. И то точно от мен. Тогава обаче шефките ми ме насърчиха да се захвана. Изискаха го даже. Разрових се и стана ясно, че има пропуски при производството на кръвните продукти и че нещата не са случайни, както изглеждат на първо четене. Имаше поредица случили се и неслучили се неща, за да се стигне до тази трагедия. Сложих на материала заглавие „Лекари преливат смърт“. Тогава Блъсков, който ми беше началник, ме попита: „Ти ли го измисли?“ Казах: “Да”. В този момент той обяви: „Детето /така ми викаха в „168 часа“/, ще стане от теб репортер“.  От заглавия разбира той, от журналистика също разбираше…

Сега нещата променили ли са се?

Така изглежда. Но той ми е дал път в професията, не мога да го съдя.

Ако сега правиш школа за журналистика и трябва да избереш трима души, които да преподават, кои ще са те?

Чакай да помисля, да не е на прима виста. Първо – Милен Цветков – според мен в момента той е най-добрият интервюиращ на живо в българския ефир.

Какво го прави такъв според теб?

Изключително концентрирани въпроси, много ясен фокус, кратки интервюта – западен стандарт.

Защо тогава е пратен в такъв час? Аз например никога не мога да го гледам…

Нямам представа.

Другите двама?

Данка Василева. Тя беше редакторът, който ме посрещна във вестник „168 часа“  и насоките, които ми даде за професията, са абсолютно валидни и до днес. Като говорим за събиране на факти и подготовка, тя ми е дала основа, която е бетон. Сега е редактор на „24 часа“ онлайн. Станаха двама. Тук веднага ще добавя още двама, но те са оператори, не са журналисти. Без тях обаче нищо в един репортаж или разследване в телевизията няма да е същото.

Как помага един оператор на едно разследване?

С очи. И с умение да заснеме чутото и видяното. Да изобрази метафори с кадри.

За да имаш хубав кадър, първо трябва да си го видял. Ако не го виждаш, ако ще да държиш космоса в ръцете си, не може да възпроизведеш нужната атмосфера.

Познавам колеги с невероятно „око“ – и фоторепортери, и оператори. Те много са ми помагали. Ако нямаш тези очи зад гърба си, които евентуално да виждат като теб или по-добре от теб, си изгубен. Въздействието в телевизията е силно свързано със звука и картината. И двете минават през камерата. Двама оператори ще спомена – Благой Момчилов и Добромир Иванов. За съжаление, те вече не работят на едно и също място, но в тази школа ще ги събера. И последно –  бих поканила Генка Шикерова да разказва за разследвания, защото тя е изключително устойчива и упорита в това да не се отказва и да прави истински, чисти проучвания, по всички правила на жанра.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография