Използвах лични контакти – няма да изброявам имена, защото обещах. Само ще кажа, че в това жилище за късмет имаше място. Хубавата новина е, че Иван вече свикна там и се чувства като у дома си. Социалните се опитват да научат него и останалите потребители на самостоятелност – да им създадат битови и работни навици, да ги мотивират, да ги научат да се грижат за себе си сами, учат ги да си готвят…
Комплексно е – накратко системата не работи. Защо не се направят училища за децата със специални нужди например, защо не се създадат рехабилитационни центрове, вместо управляващите да пилеят пари на вятъра за ненужни глупости? И хора с увреждания не виждаме по улиците, не защото няма такива, а защото няма условия, за да излязат навън.
Представяш ли си какво им е на тези майчици, които протестират, за да спре системата да убива и тях и децата им? Замисляла ли си се какво е да имаш дете със специални нужди и да знаеш, че си смъртен и един ден то ще остане само? Когато развръзката на историята с Иван завърши добре, с мен се свързаха няколко майки, които имат деца с увреждания. Казаха ми: „Това, което направи за Иван, все едно го направи за нашите деца.“ А една жена ми писа: „Истински се надявам сестричката на моят болен син, един ден, когато вече ме няма на този свят, да е добра с братчето си.” Тази майчица разчиташе здравото й дете да не зареже болното – както беше направила сестрата на Иван. Разбираш ли каква мъка е това?
Онзи ден. Звънна ми да ме пита как съм.
Спасяването на един живот.
Цялата история за Иван може да проследите ТУК.