Социалните не са ли знаели за този закон?

Не може да не са знаели. Те имат експерти юристи, работят със Столична община, с районната администрация, където също има юридически отдел, не може да не се консултират помежду си и да не решат по какъв начин да действат. Когато настаниха Иван в Центъра за психично здраве (ЦПЗ), здравословното му състояние беше много влошено. Ако беше останал на пазара и не беше умрял от измръзване, то със сигурност щяха да му ампутират крайниците. Краката му бяха много зле. Лекуваха го половин година, като през това време му направиха лична карта и бе задвижена процедурата за ТЕЛК, за да получава пенсия.  А аз и мои съмишленици го снабдихме с дрехи, купувахме му лекарства, ходехме му на свиждане. Заради положението, до което се беше докарал, престоявайки година и половина на пазара, социалните поискаха Иван да бъде поставен под запрещение и беше заведено дело от прокуратурата по този иск. Запрещението е равносилно на гражданска смърт. Означаваше да има назначен от кмета по район настойник, който да се разпорежда със съдбата му. Благодарение на приятелка намерих  адвокати – Николай Свинаров и Надежда Свинарова, които про боно поеха защитата му в съда. Иван също се представи блестящо при разпита от съдията. Освен това му бе направена съдебно-медицинска експертиза от вещо лице, посочено от съда, според която Иван бе обявен за дееспособен.  Тук е мястото да кажа, че сама нямаше да се справя в тази битка. Помогнаха ми много хора, на които съм безкрайно благодарна.

Тоест –  помощта не беше под формата на лайкове във ФБ?

Разказаната от мен история във ФБ помогна хората да разберат  за Иван и да помогнат който както може – събираха пари за лекарства, за здравните му осигуровки, които бяха над 1000лв задължения, за хонорара на вещото лице в съда, даряваха дрехи, обувки, и т.н. Освен това постовете ми във ФБ помогнаха да му намеря работа, след като вече животът му беше вън от опасност и беше настанен в защитено жилище. Срещнах страхотни хора. Тичането и разправиите с институциите, както и контролът върху тях останаха за мен обаче. Имах късмет, че тогава имах време. Битката, за да бъде Иван там където е в момента, продължи година и половина.

Кога Иван стана контактен и разбра какво се прави за него?

Още на втория месец от престоя си в ЦПЗ (Център за психично здраве ). Приеха го януари,  през март беше вече друг човек. В края на юни го изписаха като нов. Социалните искаха да го пратят в селище „Качулка“, Сливенско, в Дом за възрастни с умствена изостаналост. След собствено проучване разбрах, че това е място с много смъртни случаи на потребителите – самоубийства и побоища. Толкова далеч нямаше да имам контрол върху това, което се случва с него. А вече бях най-близкия му човек, както и приятелите ми, които тогава ми помагаха.

С известни усилия намерих начин да спра това преместване. Социалните се опитваха да ме уверят, че са направили всичко по силите си и че единственото място до София, където може да бъде настанен Иван е дома в Подгумер, но няма място. Място се намери обаче… Когато го закарах до там, заедно със социалния му работник, бях шокирана, а Иван се уплаши. Нарекох това място „Бунище за изоставени хора“. Там живееха 90 мъже с различна степен на умствени увреждания.  Ако Иван беше останал там, щеше бавно да умре. В продължение на 4 месеца го вадихме оттам през ден, за да идва на пазара за няколко часа, да бъде в нормална среда и да не се влоши. През това време действах по преместването му в защитено жилище. Разбрах, че има такъв вариант от социалните, но твърде късно. Били решили, че Иван не може да се справи да живее в такова и затова не ми казали докато бил още в ЦПЗ.

Историята наистина е много дълга. Точно заради това реших да направя това интервю с теб. Защо ти е всичко това? Защо не се отказа още в началото? Много хора са с добри сърца, но ето – ти си единствената, която е пожелала и е помогнала на Иван.

Мислех, че историята ще приключи след като прибраха Иван, за да го лекуват. С времето се убедих обаче, че се появяват проблем след проблем и ако не следя какво се случва и не ръчкам, за да има резултат – няма кой да му помогне. Не пожелавам никому съдбата на Иван.

Ти си свършила чуждата работа – тази на социалните.

Категорично това е работа на социалните, да. Системата трябва да дава възможност на хората като Иван да живеят нормално. Нямаш идея какво видях в Дома в Подгумер. Поставени в такива условия и среда, а и с неквалифициран персонал, тези хора дори се влошават здравословно. Някои изобщо не разбират къде са и защо са там, но имаше и такива, които осъзнаваха…

Повечето от тях бяха изоставени от близките си преди години. Съдби човешки много и различни има. Правило ли ти е впечатление колко бездомни хора има по центъра например?

Бездомници има навсякъде по света, не е въпрос на стандарт явно.

Да, но едно е да си бездомен по собствено желание, а друго е да си човек със специални нужди, както е Иван например. Освен това системата в белите страни работи – осигурена е винаги храна за бездомните, както и подслон, докато у нас нещата са различни. Знаеш ли колко агресивни клошари срещам по улицата – та тези хора имат спешно нужда от помощ, от лечение. Държавата трябва да се погрижи за тях, да бъдат  прибрани и лекувани – за хората с психични проблеми дори не е нужно да са здравно осигурени. Въпросът е след като ги приберат и лекуват, после накъде. Защото в защитените домове, а те се броят на пръсти, няма места. Да не говорим, че в Центъра за временно настаняване бездомниците имат право на престой само 6 месеца и после пак на улицата. Кризисният център пък работи само зимата и дава подслон и храна на нуждаещи се вечер. В края на месец март всичко свършва.