Как реагират връстниците, когато разберат, че имаш проблем със слуха? Че не чуваш без апаратчето?

Ами преди не реагираха много естествено. Караха ме да се чувствам неудобно и ми даваха да разбера, че нямам място при тях. Но сега, тъй като вече се справям доста добре, всички го приемат с голяма възхита и учудване. Даже си мислят, че се шегувам с тях и че имам само частична загуба. Налага ми се и до ден днешен да казвам, че аз съм напълно глуха без апарата.

Най-забавно ми е, когато ме мислят за чужденка. Сигурно защото говоря с акцент. В комбинация с русата коса, сините очи и светлата ми кожа, вероятно приличам на скандинавка.

Срам ли те е било някога, че не си като другите? Че не чуваш без апаратче?

Да, беше ме срам, че имам апарат на ухото си и че трябва много да го пазя. Всички ме питаха на висок глас: „Какво е това на ухото ти, слушалки ли? Я дай да го видя!“ Това доста ме смущаваше. Ядосвах се, че не можех да играя игри с топки, тъй като може лесно да се счупи при удар, да слушам музика в шумна среда и да разпознавам песните, както моите връстници. Често в приятелски разговор съучениците ми си говориха за музика, певци, а аз не знаех нито едно име и нито един стил музика. Много често лъжех, казвах, че разбирам и кимах утвърдително, без изобщо да знам за какво говорят. Само и само да не ме гледат странно, че не знам. Веднъж разказах на баба как всички си говорят за музика, а аз не мога да се включа и тогава тя ме посъветва да науча само един изпълнител, който е модерен, за да мога да се включа в общия разговор. Разказа ми за Печенката и за песните й. На другия ден в училище гордо разказах за нея. То пък се оказа, че никой не я знаеше.

Също така много пъти ми се е случвало да виждам съучениците ми да си шушукат при излизането ми на дъската. Смееха се на говора ми и начина, по който отговарях. Питали са ме и дали нося брекети.

Имам, разбира се, и доста забавни истории. Например майка ми ме водеше в Сандански всяка година и не пропускахме фестивала „Пирин фолк“. Най-смешното беше, че на поредния концерт аз се учудих и казах: „Ама те пеят на български!“. Оказа се, че няколко поредни години бях слушала песните и не бях разбрала нито дума. Сега обичам да ходя на концерти, но винаги питам приятелите до мен коя е песента и свалям текста от интернет, за да знам за какво се пее.

Преди доста често си поплаквах заради неразбирането, което срещам. Днес вече съм доста уверена. Дори и да не чуя нещо, не ме е срам да попитам.

Във видеото, което правихме, сподели, че не обичаш да ходиш на дискотеки, на шумни места. Защо?

От силната музика главата ми кънти. Така е и ако някой близо до мен скърца със стола или ако силно затръшне врата. Но тези звуци предполагам са дразнещи за всички.

Предпочитам места с умерена музика, за да мога да чувам гласа си и да го използвам. Иначе имам усещането, че някак си заглъхва в пространството.

Кои други неща трябва да знаем, когато общуваме с хора, които имат кохлеарен апарат? Вие чувате, но все пак има обстоятелства, при които това остава по-трудно за вас. Кои са те?

Трябва да имат предвид, че това, че имаме кохлеарен имплант, не ни прави чуващи и че неща като радио или телевизия остават трудно разбираеми. На нас ни е нужен визуален контакт, така става много по-лесно и удобно. Много често хората не разбират това и е нормално. Трябва да говорят отчетливо, с ясна артикулация и лицето им да е насочено към нас. Особено важна за нас е мимиката на лицето и емоцията. Защото ние, нечуващите, усещаме емоциите по-силно и предимно те са нещото, на което разчитаме.

Мислила ли си какво ти е отнел фактът, че си се родила глуха?

Много неща, като например да се науча да пея.

А какво ти е дал?

Възможност да живея в два прекрасни свята, в които всеки ден да мога да преоткривам по нещо ново. Познавам различни начини на общуване. Това вече са си два езика.

Даде ми и амбицията винаги да се стремя към промяна. Увреденият слух ми дава смелост, защото вече срещнах най-трудното, което преодолях – загубата на слух.