Кога една жена остарява?

Когато се сдуха вътрешно. Тя може да се роди остаряла. Когато е толкова спряла в главата си, че е родена леличка и никой не може да я спаси.

Остаряваш, когато приемеш концепцията на всички около себе си за това, че ти остаряваш. Ако им покажеш един чудесен духовен среден пръст и им кажеш да си гледат работата, ако пътуваш и си в движение, ако през цялото време рефрешваш себе си, просто няма такъв момент.

Но пуснеш ли го един път в главата си, то става факт. Аз нямам такива намерения. Ще ви тормозя до последно (смее се).

Следя те в Инстаграм. Напоследък съм започнала да го предпочитам пред други социални медии. Много ме разтоварва, а и ти сякаш се забавляваш.

Много е хубаво да се виждаш на различни места, под различна светлина. Толкова е хубаво да се споделяш със себе си, а пък ако и някой друг го види и му се радва, какво по-хубаво от това. Много харесвам Инстаграм. Във Фейсбук вече много по-рядко споделям колко ти е било хубаво, а и рядко там има кой да те чуе. Там са само проблеми, а на мен наистина ми е писнало. Инстаграм, от друга страна, е много хубаво място за споделяне на красиви моменти, в които ти си най-красивият. Съжалявам, може да звучи егоцентрично, но изобщо не ме интересува. Аз ако не се харесвам и не се споделям със самата себе си, кой да го направи? (смее се)

За разлика от Фейсбук…

Аз много си мечтая да направя една рубрика и рано или късно това ще се случи.

Тя ще се казва „Ако беше, щеше“. В нея всеки един, който размахва пръст, ще бъде поставен на мястото на този, на когото размахва пръст. Да речем „Стани кмет“ днес, за един ден или за една седмица, виж заварената ситуация, виж бюджета, виж хората, с които работиш, виж как се прави това нещо, реши го за кратък период и го реализирай. И намери най-добрите да го направят и то така, че на всички да се хареса. Ама на всички! Да обслужиш този масов вкус така, че всички да са доволни. И като го направиш, ще имаш реално основание да си критичен, да си недоволен и да дадеш съвет.

Писна ми от хора, които разбират от всичко.

Виртуална компетентност.

Много лесно го правят хора, които си стоят мирно и кротко вкъщи. В социалната мрежа не си фейс ту фейс, не е като да отидеш при кмета и да кажеш: „Виж какво, Йорданке! Не ме кефиш!“  Защото всички говорят на “ти” на човек, когото ако видят на улицата, лице в лице, ще разберат, че не е така лесно да се кажат някои неща. Трябва да имаш отговорност и думите, които хвърляш в статус, да можеш да ги кажеш и на живо. Щото после ги виждам едни хора, дето говорят против този и онзи, че са се снимали с други хора и им е много хубаво, че са се снимали там. Или че са попаднали на симпозиум по еди какво си, или че се чувстват важни, въвлечени в тази дейност. И аз това не го харесвам. Затова смятам, че човек трябва да е много отговорен към думите, които казва, поства някъде и да има топките да застане зад тях и да ги каже в лицето на този, за когото са предназначени.

Може би става въпрос за чувство на важност. Тези 20-30 лайка са някакъв адреналин, някакъв нов вид задоволство, доказателство, че си в нещата.

За колко време си важен обаче? И каква е тази липса на комуникативност? Някакви хора пишат, става дискусия и вие 100 000 часа разсъждавате как трябва да се случват нещата. Във Фейсбук обаче. И после срещам някакви хора, които ме лайкват, следват, пишат ми разни неща и дори не се поздравяваме, което е доста странно. Аз съм ги запомнила, въпреки че са много, защото си пишем, той харесва нещата и после като се подминем, ми става много странно.

Така че тези псевдопозиции, това псевдолайкване, тези псевдодискусии понякога са малко далеч от реалността. Защото те самите са в една друга реалност.

В която ако гръмне сървърът, ще дискутират, ама друг път.

Последно – ти познаваш всякакви хора. Буквално си общувала с клошари, продавачи, луди, артисти, певци, бизнесмени. Ти си един от най-подходящите хора, които мога да помоля да направи портрет на българина.

Хората, с които се разбирам най-добре, са тези, с които най-малко се очаква. Това са едни клошари, това са хора в провинцията, хора, които никой не ги забелязва или ги отричат, защото се напрягат. На мен ми е много лесно и хубаво да си говоря с тях, защото те са неординарни. Те са хора, с които не знаеш какво следва, непредвидими са. И са най-приятните за общуване. Всички останали са влезли в някакъв ритъм и са избрали животът си такъв, какъвто е. Ето, виждаш отсреща (посочва сладкарницата до нас) една баба с очила, която яде торта. Това може да се разгледа по два коренно различни начина. Може да си кажеш: „Егати скучния живот, седи и някаква яде торта. Станала е 100 кила, не й пука как изглежда, забравила е своята женственост, какво е направила със себе си.“ И другият аспект: “Тя е жива, здрава, яде торта и много й пука какво си мисли този срещу нея”. Ти избираш как да погледнеш. Така че не мога да кажа българинът какъв е. Напоследък хората много пътуват, промениха се, започнаха да се отварят към това, че никому не дължиш никакво обяснение, което е най-големият проблем на българина. Много ни пука кой какво мисли за изборите ти в живота, кой те съди, кой ти наднича под юргана, кой оценява живота ти… В един момент имаш два избора – или да продължиш в тази посока и да остарееш и спреш, или да им теглиш една хубава вдъхновителна реч, свързана с роднините им и да им кажеш, че това е тяхната версия за теб и тя няма нищо общо с теб.

Може да гледате Мария Силвестър в „Бригада нов дом“, в „Мармалад“ и най-вече в собствения ѝ Инстаграм профил.