Колкото повече си говорим, толкова повече съм сигурна, че преди малко трябва да е изяла онази курабийка на Алиса, заради която е станала толкова висока и сега мига с тия сини очи срещу мен и се прави на голям човек. Дори да не е така, за което се съмнявам, мога да се закълна, че има някакви непознати за нас пространства, които владее, в които пътува и се завръща, и дори да са само в нейната глава, мога да се закълна, че са цяла Вселена.  Затова и този разговор не следва някаква драматургична посока. Той скача от планета на планета, едната води до друга, свободно летене в открития Космос, малко почивка и нова планета. Така обикновено говорим ние, момичетата. Особено като срещнем себеподобни. На чай и чаени сладки. 

        Интервюто среща Мария Силвестър.  

Покрай работата си на телевизионен водещ напоследък се занимаваш и с ремонтна дейност („Бригада нов дом“). Какво би ремонтирала в Мария Силвестър?

Бих започнала от нейната хипер чувствителност, бих отстранила част от нея, въпреки че тя върши страхотна работа на Мария и й помага да разбира хората и света такива, каквито са. Но понякога й идва прекалено много и й пречи да продължава напред. Вместо това потъва надолу и навътре. Така че лекичко бих кръцнала оттам. Друго не. Както виждаш, съм много скромна, всичко друго си харесвам (смее се).

А по фасадата?

Не. Нищо. Аз това, което искам да имам и начинът, по който искам да изглеждам, е факт.

Наскоро си мислех, че е много хубаво да си на 40 с всичко, което имаш, можеш и знаеш, просто с тялото и кожата на 20-годишна.

Мда. Но то затова и е измислен да следва точно този път животът, за да може да разсъждаваш по този начин. На 20 не ги осъзнаваш нещата като факт и като даденост. Това е, за да може на 40 да си кажеш: „Виж какво съм имала едно време“. А после, 20 години по-късно, на 60 ще си казваш: „Леле, какви сме били на 40, а за какво сме мрънкали!“

За някакви си 20!

Да, които дори вече не помним. Кои бяха тези пък тези 20? (смее се) Направено е така, че да се следва някаква посока, която се надявам за повечето хора да е посока на еволюция на мозъчни процеси. Ако не може да се следва този път, е жалка картинка. Но пък ако може, то е красиво такова, каквото е. А хората ако не го приемат, си е техен проблем. Но те и много други неща не приемат. Не приемат и красотата във всичките й аспекти…

За първи път виждам тази татуировка на ръката ти. Слънце. Какво е това слънце?

Това е баща ми. Той казваше едно време: „И на нашата улица ще изгрее слънце“. И като си замина, като почина, аз си направих тази татуировка, за да му кажа, че на нашата улица винаги грее слънце.

Виждала съм те и в сенчести моменти…

Да. Сянката на моята улица идва, когато срещна предателство, а когато е от близки хора, е много, много тъмно.

Но пък черната дупка води към други измерения. Когато обаче падаме в нея, не знаем това, просто потъваме и си мислим, че идва краят. Пък то животът така е направен, че да се местим, да се движим, да търсим светлината.

Иначе ще си останем в тая дупка, без да разберем, че тя води към други измерения.

Сетих се за Алиса и нейната дупка.

Тя точно това прави – минава от едно измерение в друго. И ние така, но първо плащаме цената.

Или се успиваме…

Или пием някакви странни неща от шишета (смее се).

Между другото, винаги съм мислела, че „Алиса“ и „Малкият принц“ са книги за големи хора. Не знам защо притискат децата да ги четат.

„Малкият принц“ ми беше много тъжен, но пък аз никога не съм била карана да чета. Винаги съм обожавала да чета книги. Голяма част от живота ми е минала в свирепо четене на всичко. Бях всеядна, имах чувството, че нямам време. А иначе – не мисля, че хората трябва да бъдат карани да правят нещо. Това е голяма грешка. Искаме децата ни да бъдат ерудирани и да знаят, но ако натискаме, има вероятност да отидат в другата крайност. Най-малкото, което можеш да направиш, е вместо да притискаш, да даваш пример.

Какво можем да направим за тези хора, които постоянно срещаш покрай „Бригада нов дом”? Явно само примерът не е достатъчен. Те са се докарали до минимума. Това, че вие им помагате от нищото да направите дом, дали ще ги закрепи над водата?

Дали аз ще разсъждавам по този въпрос или всички ще разсъждаваме, няма никакво значение. В крайна сметка, в един момент на всички нас ни идва помощ отнякъде и дали го разбираме, или не, си е наш проблем. Дали когато някой ти подаде ръка, ти ще направиш промяна в живота си, зависи само от теб. И това не важи само за тези, с които работим, а и за хората по принцип. Но ако дойде навреме протегнатата ръка, може да ти се промени изцяло светогледа и ние на това разчитаме.

Вярваш ли в някаква висша сила?

Да, но не исках да говоря за себе си (смее се). Не знам какво е точно. Но има нещо, което е зададено в нашите атоми и гени, което ни кара да преживяваме цялото това чудо на живота и каквото и да е това, което ни кара да се продуцираме сами себе си във вид на същества, които живеят на земята, ако то е сила, то е висша сила. Защото това е висша наука, висша математика, нещо необяснимо и затова е красиво.

Страх ли те е, че тази висша сила може да взима решения вместо теб?

Не. Започвайки нещото, тя го е задала в пространството. Не ме е страх от нещо, което е вътре в мен и работи в посока да се развивам. Това е все едно да те е страх от науката или да те е страх да влезеш в църква. От друга страна, то наистина е зададено, за да те плаши.

Религиите управляват на много места по света.

Да, ако трябва да управлявам цялото човечество, сериозно ще се замисля това да е един от методите. Това е най-добрият възможен PR. Съжалявам, че го казвам, но е точно така. Така че най-вероятно ще измисля 2-3 религии.