Мария Силвестър – лудостта ѝ отива

Разговор за тъгата, за лудостта, за границите на човешкото съзнание, за търпимостта, любовта и за опитите да бъдем откровени. Дори, когато ще ни струва много.

25 февруари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 13'

Мария Силвестър – лудостта ѝ отива

25 февруари ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева


Мария Силвестър има едно основно качество – никога не остава незабелязана. И то не само заради дългите ѝ крака и порцелановото ѝ лице. Има нещо друго в тази Мария. Нещо, което те държи на ръба. Нещо между реалното и нереалното. Виждала съм я в годините, без да я познавам. Мария – моделът. С късата си черна коса беше всичко друго, но не и ординарен модел. После беше Мария, която се е омъжила за Силвестър. Странно рано за момичетата от нашето поколение, а и за нейната супер успешна кариера. След това вече я срещнах като една друга Мария – майка и човек с невероятна фантазия и усет към телевизионната пародия. Днешната Мария, която междувременно е водеща на „България търси таланти“, ми е любима.  Сега е от онези Марии, за които се пишат песни. Или поне главни роли в киното.

Мария Силвестър в Интервюто.

Каква беше Мария преди 15 години?

Преди 15 години Мария най-вероятно е била модел. На неща, на хора, на дрехи.

А тогава представяла ли си е как ще е Мария след 15 години?

Изобщо. Аз не страдам от това заболяване, никога не знам какво ще се случи утре, вдругиден, не ги обичам тия, планираните неща. Защото зная, че животът е много странен, и така, както планираш, вземе, че те изненада. И оставям нещата на течението. За физически неща – нямам визия. Но за себе си и за развитието ми – имам, но тя изобщо не съвпада с това, което хората планират по принцип за живота си. Знам само, че искам да съм много по-съзнателна и да съм наясно със себе си, каквото и да ми струва това.

Ако можеш да посъветваш онази Мария – „модела Мария“? Какво да не прави, например?

Всичко трябва да направи с всичките си грешки, иначе нямаше да съм това, което съм, а пък аз много се харесвам, одобрявам се. Комфортно ми е в мен.

А искаш ли сега да си на 20?

В никакъв случай.

Защо? Сега нямаш ли да ти е по-лесно с професията на модел, например?

Едно време имаше моделки, които се запомняха и бяха имена, а сега всеки може да стане каквото си поиска за кратко. Всичко е много бързо, много лесно, просто влизаш в интернет и нещата стават веднага. Кой каква цена плаща за това, не знам и не ме интересува. Но едно време всичко беше различно. Имаше модели, които всички ги знаеха, те стояха тежко в пространството. Едно време нямаше аз правя корица на „Мари Клер“ в Истанбул и го споделям във фейсбук. И да има не знам си колко хиляди лайка. Тогава това си седеше в пространството и за това се говореше. Сега се лайква. Нещата, за които ние говорехме едно време, сега се лайкват. Това не е лошо. Просто всичко се случва много по-бързо. И има също толкова дълъг срок на годност. За съжаление, това е цената, която се плаща.

Кой ти каза, че „ставаш“ за модел?

Първият „Мистър България“ – Сашо Андонов. Аз си стоях спокойно и си танцувах в „Спартакус“ (тогава бях студентка по право), бях  на 18-19 -доста възрастна за начало на моделска кариера. Сега трябва да си на 14 и да си веднага много секси, 180 см с естествени гърди, и много невинни в същото време. Вчера гледах „50 нюанса сиво“, като казах „невинна“.

И хареса ли ти?

Двама хубави актьора, които играят във филм, който е добре заснет. И явно хората имат нужда от това. Миналото лято видях, че всякакви жени я четат тази книга на плажа и това ме изуми. Всички. И си я взех, и я облякох в подвързия, за да не ме е срам, и я прочетох. И разбрах, че хората имат нужда от това, каквото и да е, това е ниша. И е ок. Нека си го четат и нека си го гледат, щом по някакъв начин им развинтва въображението. Нека само да нямат бариери и да не се стопират. Човек трябва да изследва себе си. И ако има и такива варианти, това е добре. Нямам нищо против. Прекалено много блокажи има явно и е нормално нещата да отиват други крайности.

А на теб какво ти развинтва въображението?

Аз сама си го развинтвам във всичко. Понякога дори си се хващам как сама си се смея. Преди си се поспирах, а сега вече голям смях настана. Масов, вътрешен мой смях.

Връщам те на другото „развинтено“ място – „Спартакус“.

Да, дойде Сашо Андонов, и каза, че ставам за модел. А аз бях с много черна къса коса, с много черен грим, ходех с черно дълго палто….абе, не ставах за модел, бях много хард за това. Обаче изведнъж се оказа, че самата аз бях попаднала в някаква ниша и си я запълвах тази ниша. Беше много приятно, защото рязко започнах да пътувам. И изкарвах пари, а за една студентка, това е супер. Особено, като започнах да изкарвам наистина добри пари. Това, което хората не знаят за моделките е, че те наистина много работят, и са подложени на доста гадно напрежение. Трябва винаги да си във форма и там е много сериозен натиск и напрежение. А сега е още по-хард.

Кога се пенсионира?

Раничко, на мен доста бързо ми омръзна, а и аз се омъжих. И ми се стори странно в един момент да съм женена и да търча по някакви кастинги. Като го съпоставих във вижданията си – аз съм една женена жена на 25, пък ходя по кастинги. А моят кастинг си беше свършил, в мига, в който си намерих половинка.

Има момичета, които са доста амбициозни финансово в тези кастинги.

Има си жени, които са така устроени. Те влизат веднага в такава схема. Аз не мога така, просто не мога. Ако някоя жена е ок, да си позволи да живее в компромис, значи тя е по-широко скроена от мен. Аз не мога така. За мен няма ли поносимост и някаква синергия между двама душа, не могат ли да се погледнат и да се разберат за какво мълчат в момента, никакъв шанс няма. Не ме интересува нищо. Аз мога и в колиба, и в дворец да живея. Въпреки, че имам стремеж, искам да съм сред красиви неща. Харесвам да ми е красиво, но мисля, че имам проблем, мисля, че аз сама трябва да си ги доставя тези неща. Ако това е проблем.

Лесно ли е сама да си ги доставяш тези неща?

В едно такова ежедневие е много трудно. Защото постоянно виждаме примери как много лесно се получават неща по онзи начин. Но те така си идват и така си отиват. Моделите много бързо се подменят. Човек се насища бързо, особено ако нещо няма съдържание. Ако нещо или някой се държи на тънък лед, бързо се пропада. А и няма нужда, много е изморително. Въпреки, че който го може, нека си го практикува, явно и там си има правила. Не е леко, там от сутрин до вечер се случват някакви неща, свързани с това да припокриваш определени очаквания и то не твои. Лошото е, че тези хора започват много да си приличат и индивидуалността изчезва. И аз виждам много резки крайности. Които много объркват хората. Защото виждаме много приготвени и направени жени, с много изкуствени неща по тях. И сега изведнъж се появява новата мода, в която всички са много хипи и естествени и куул и какво правим? Как разчистваме всичките тези, старите неща и ставаме изведнъж много невинни? Като тази в „50 нюанса“ – девствена и изведнъж се оказва в Червената стая.

Дразнят ли те подобни трансформации?

Просто не ме интересуват. Изобщо. Разбирам ги, приемам ги. Рядко ме ядосват. За моя вкус не ме интересуват, аз си имам критерий – нещо разтреперва ли ми душата, става ли ми приятно, пълно и леко, значи е красиво. Каквото и да е то. Но когато усетя и малка нотка на фалш, аз съм дотам, независимо колко красиво е нещо. И в хората, и в отношенията, и в емоциите, и в работата дори. Което е голям проблем. Аз правя всичко възможно, за да избирам варианти да работя с хора, с които ми е приятно.

Значи границата ти на търпимост вече е много ниска?

Да, много е ниска. С времето става все по-ниска. Вече съм направил така обаче, че много бързо разбирам с кого мога да работя и с кого не мога да работя, и не се налага да тествам границите си на търпимост. Колкото и добро да е предложението, аз ако не го усетя това, да ми е приятно, да харесвам хората, с които работя, не го приемам.

Така ли е и в личния ти живот?

За съжаление да. Не че съм по-трудна. Аз не влизам там, където не се каня сама. Там, където не ми се отваря моята собствена врата, отвътре навън, аз не влизам. Няма смисъл. Научих се да не губя време. Нямам време. Колко време съм изгубила, мислейки дали да приема или да не приема каквото и да било.

Толкова ли си крайна и във възпитанието на Давид?

Ние много си говорим с Давид. И той има тази черта като мен, така че, бързо се разбираме. И както имаме голямо разбирателство по определени въпроси, така на същия тоя принцип за крайностите, понякога се възпламеняваме за секунди, но слава богу, бързо се оправяме след това. Но съм взискателна и не му спестявам неща от живота. Разбира се, разказваме си ги по много по-детски начин.Но аз не мога да го лъжа или да му спестявам истина. Или да му казвам, че това, което вижда, не е това, което вижда. Поглежда ме с тия очи и аз не мога да го излъжа. А и той е много в час, той не ме пита за неща, които не иска да знае, а ме пита за неща, които иска да знае. И тогава аз разбирам, че е време да му кажа. Не е много трудно. По-трудно е да се пречупиш в това да си кажеш, че трябва да си честен пред детето. Когато това стане принцип, намираш начин как да му кажеш нещо.

Прямотата ти не отблъсква ли хората?

Отблъсква ги. Да са живи и здрави. Това е цената, която се плаща, за да си верен на самия себе си. И който не може да го издържи, си тръгва.

Кога разбра, че „ставаш“ за екран?

Първият път, в който видях камера, разбрах, че нещата са много фатални.

Любов от пръв поглед ли беше?

От първа червена точка. Като отидох на кастинг за една новела  – „Една нощ“ на Пламен Масларов, лека му пръст. Много смешен кастинг, влезнах в офиса, не бях ходила до този момент на кастинги за филми. И влизам в тази стая, и там седи един мъж в облак от дим и ме гледа, и си мисля  „Тоя пък какво ме гледа странно!?“. И съм леко изнервена и в един момент питам  „Вие, в тоя офис кафе не предлагате ли?“ И ми донесоха кафе, и се оказа, че човекът, лека му пръст, бил Пламен Масларов – режисьорът.  И то вървял кастингът през цялото време. За мен не тръгна особено добре в тоя ред на мисли. Той ми дава един сценарий, аз го чета и установявам, че не ми харесват репликите, но тогава не знам, че актьорите нямат право да си избират репликите и казвам  „Не ми харесват тия реплики, не искам да ги прочета“. И той  отговаря  „Добре, зарежи тоя сценарий, ела в другата стая, просто ще те питам някакви неща“. И си спомням ония момент, в който блесна оная ми ти червена точка на камерата срещу мен, и изведнъж настана пълна тишина, положението стана вакуум. И аз тогава разбрах, че това е нещо много специално. Не разбрах какво ме пита, нито какво му отговорих, само разбрах, че всичките ми сетива бяха вътре в тоя процес. И то беше взаимно. И тази камера я усещах като живо същество. И ако някой ми говори за матрица, и за това как машините оживяват, аз съм го преживяла това. Любов с камера.

И тя продължава и до днес?

Да, и никога не ме е разочаровала. Споделена, щастлива любов.

Не си ли искала да учиш за това?

Не, не съм искала да уча. Аз съм чела много, интересувала съм се. Аз и много гледам филми, с всичките си сетива гледам.

Кои актриси гледаш с удоволствие?

Аз харесвам Тилда Суинтън, защото е недостижима. Истинска, по нечовешки начин. Изабел Юпер също много харесвам. Има актриси, които човек си заслужава да гледа и да си записва. Цветана Манева е такава.

Има ли моменти, когато се чувстваш „на дъното“?

Имам много тежки, тъмни моменти. Но те са необходими. За да познаваш едната крайност и за да може да я предизвикваш дори, трябва да си стигал и до другата. Ти излизаш на сцена и хората не знаят какво ти се е случило, може нещо лошо да е било. И те не трябва и да знаят. А ти трябва да извикаш в паметта на твоето тяло усещането за това как се чувстваш много щастлив, и как ти е приповдигнато настроението, въпреки че, ти се е случило нещо лошо скоро.  И се научаваш да го предизвикваш. И не значи, че е лъжовно. Просто тялото има памет. И хората, които боравят с него, си извикват това. Но има тежки моменти, в които по-добре да не ми се мярка никой.

Изтриваш ли неприятните спомени или обичаш да ровичкаш в тях?

Изтривам. Той мозъкът така е създаден, онова, което не ми върши работа, и е изцяло минало през съзнанието ми, направила съм си изводи, преработено е, него го изтривам с голямата гума.

Гледам те такава женствена и чуплива, докато си говорим, и отнякъде се появява въпросът – не искаш ли да имаш дъщеря?

Искам, честно да ти кажа. Много съм се замислила напоследък по този въпрос. Но това се появява като има някой, който е достоен. Сега, с това ми съзнание, не знам какъв трябва да е този човек. Трябва да е много специален.

Има и такива хора.

На етап съм, на който си мисля, че не е пълно с такива. Пък и сега не търся нищо.

А какво желаеш в момента най-много?

Искам просто детенцето ми да е здраво и да сме добре заедно. Много обичам да имам работа. Когато имам работа, съм щастлива и ми е спокойно. Заразявам хората с доброто си настроение, вече смея да го кажа. И на тях им е приятно. Сега в „България търси таланти“ работя за първи път с тези хора и на втория ден ми прикачиха супер готина асистентка, и влизам в гримьорната и виждам на моето място стои едно кафенце, точно както аз го обичам, и на салфетка пише „На Мария Силвестър от Вики“.  Е такова нещо може да ме събори на земята от удоволствие. Много обичам такива дребни детайли. Те са много, много важни във взаимоотношенията между хората.

Никога не съм знаела – как е бащината ти фамилия?

Попгенова. Никой не я знае. Не знам защо така става, но някакви хора решават неща за моето име. Когато бях модел, един букер – Стоян, реши, че Мария Попгенова звучи много дълго, и взе бащиното ми име – Ангелова. Аз тогава изобщо не си мислех, че това кой знае колко ще се ползва. А пък то взе, че стана популярно изневиделица. И беше късно да го променям. Както и сега. Сега ще възприема тази моя фамилия при смяната на документите ми след развода. Но аз си оставам Мария Силвестър, защото ми се струва много нелепо изведнъж да променям името си. Винаги, когато хората си го променят в пространството по някакви причини, звучи странно. Пък аз на това име съм му дала много.

Каква беше последната ти една година?

Ох, тази година….. Аз някой път, ще седна да я опиша тази година. Според мен Уди Алън ще ми завижда на тази година. И Алмодовар. Двамата ще се надцакват да ми завиждат.

Може да вземат и да я режисират с теб в главната роля.

Аз тогава ще бъда изписана точно като за тях. Всичко ще ми пише на лицето. Колебая се трагедия или комедия да е. В най-драматичните моменти, хората ще си умират от смях. Това е абсурдът на живота. Като ги погледнеш след една година нещата, и като знаеш какво ти е коствало да минеш през тях, а после ти се струват толкова смешни…, защото почваш да ги разказваш извън тази емоция, и започват да звучат абсурдни.

А какво те направи щастлива в тази година?

Щастлива съм от различни безобразни неща, които ме срещат на улицата – хора , ситуации…Често ми се случва да съм и в ревливо настроение, и да ми се обади някоя приятелка и да ме пита защо рева, и аз така да ѝ го обясня, че да се спукаме от смях. Аз много лесно влизам в тъмното и после много рязко излитам в светлото.

Ако можеше да поживееш в някой филм, кой щеше да бъде той?

Обичам да ми е леко и смешно. „Как е измислена лъжата“ гледала ли си? Е, това, което е в началото на филма, искам да се случи на всички хора. В него хората си говореха истината, докато един човек измисли лъжата, и светът се превърна, в това, което е сега. Човечеството не е готово за такова откровено живеене. Ако нещо се случи и се наложи пълна истинност в отношенията дори за един час, е тогава ще настъпи един филм, за който дори няма жанр. Искам този филм да ми се случи. Да видят хората какво ми е на мен.

След няколко дни : „Мария, забравих да те питам, спечели ли онзи, първия кастинг?“ Мария : „Как бе! Главна роля!“.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър