Четох разказа ти. Не го оставяш май баща ти да си тръгне…

Да, няма да го оставя и той си го знае.

Не се ли натъжаваш, като пишеш за него?

Болката винаги си остава и липсата също, но ти адаптираш живота си към тях. Аз бях на 16, когато баща ми си отиде и вече много дълго време от съзнателния ми живот реално съм без него. Но присъствието му е толкова силно и аз имам такава нужда да си го държа, че аз си го държа и си е до мен, и си имам с него разговори. Имам физическото чувство, че винаги е вдясно зад гърба ми. Отначало като говорех за него, избухвах в плач, а сега съм спокойна в това негово присъствие, дори не чувствам тъга.

Той подкрепяше ли те в писането?

Да, много. Искаше да стана журналистка, а аз исках да бъда актриса. И той все ми казваше: „Защо бе, тате? Не е хубава тази професия нашата“ (усмихва се).

Когато пишеше книгата си, мислеше ли си за него?

Да, но не съм реферирала всичко към него. Този процес на писане е толкова откровен, че през цялото време си мисля единствено за самата история. Като дадох книгата на Наталия Симеонова, която ми е супер близка, тя ми написа, че ако трябва да определи това, което правя, би го нарекла „литература на емоционално наситения детайл“. Зарадвах се заради думата „детайл“ – аз обичам в картините, които описвам, винаги да има някакъв детайл; нещо малко, което разгръща цялата история. Както при филмите на Тарантино и братя Коен.

Къде пишеш?

При мен не става така – да пиша на определено място или в определено време. Нямам ритуал, нямам муза. Казвам си: “Сега имам време”, сядам и пиша, където и да съм. В къщата имаме една камина (в Испания зимите са много влажни) и аз седя там пред този огън, компютърът ми е на коленете, а компютрите много топлят, знаеш (смее се). И май така я написах тази книга.

Кой я прочете пръв? Съпругът ти е французин, едва ли е той.

Константин Хаджипанзов, един български актьор, който сега живее в Щатите. Стана ми приятел онлайн, защото имаше нужда да си говори с някой българин някъде и така започнахме да контактуваме. А пък аз исках да я дам на някой, който не ме познава достатъчно добре, но ще погледне с добро око на книгата, за да видя как историите, които не знае за мен, ще му подействат. И му я изпратих. На него много му хареса. После я дадох на още няколко много близки мои приятели, които са съпреживявали голяма част от историите с мен. Някои ме попитаха: „Не се ли притесняваш да кажеш чак толкова много?” Ами, майната му, не се притеснявам.

Представянето на „Близки срещи със смесени чувства“ е на 20 юни в градината на Сохо, а „Бащите не си отиват“ вече е на книжния пазар.