Мариус – момчето от стаята със зюмбюлите

Виждам го в деня на атентатите в Париж. Вървя към срещата ни и си мисля, че хора като него трудно оцеляват в свят като този. Но и друго си мисля, че свят като този изобщо не може изобщо не би оцелял без хора като него. И си пожелавам винаги да ги има разказвачите.

23 ноември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Стефан Ненков - 3inSpirit
LoadingЗапази за по-късно 14'

Мариус – момчето от стаята със зюмбюлите

23 ноември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Стефан Ненков - 3inSpirit

Мариус. Куркински. Познавате ли много хора, които доброволно избират да се казват така? Смелостта на духа му винаги ме е изумявала. Преди години си мислех, че тази смелост не отива на физическото му същество. Той и на сцената винаги пристъпва тихо, сякаш да не разбуди или разсърди духовете на големите драматурзи, които разказва. Сякаш малко го е срам, че не е достатъчно голям, когато говори за Чехов или Достоевски. „Голям си, Мариус!“, всеки път ми се иска да му извикам от салона, но си мълча, защото вече съм сигурна, че той си го знае. Че зад тази привидна колебливост и свенливост, в това по момчешки крехко тяло, живее един категорично уверен в таланта си човек. Как ако не вярваш, че един ден ще си наистина Голям, избираш смело псевдонима Мариус? Куркински. Но толкова за името.


С днешна дата Мариус е по-активен в професионалния си живот откогато и да било. Изнася представления, турнета, режисира. Някак си е успял да се събере и да дисциплинира себе си. Казва, че пътуването е било дълго и болезнено, но е било единственото спасение. Предстои му кино премиера. „Някой посети душата ми“
 е игрален филм, по част от романа „Братя Карамазови“ на Ф. М. Достоевски. И може би е част от пътя.

Мариус Куркински в Интервюто. 

С каква мисъл се събуди днес?

Днес се събудих с ужасяващата мисъл, че имам репетиции и трябва да поставям началото на второ действие на пиесата „Изкуството на комедия“. В него действието се премества, както и декорите и трябва да се извърши сериозна театрална дейност. А това винаги е вцепеняващо. Аз много бих искал някой път да се събудя щастлив, но някак си напоследък не се получава, което е странно. Защото театърът, това е сбъдната мечта. И аз винаги се събуждам с мисълта, че ще отида в театъра, но непонятно защо засега надделява ужасът. Но всъщност не се оплаквам, казвам го с радост. Предстои ти среща с хора, трябва да свършиш работа, има обмяна на енергия, технологична работа трябва да се отметне и това винаги е свързано с притеснения. Но не искам никого да плаша с актьорската професия, тя е прекрасна. Напоследък ми се случваше няколко пъти да си кажа, че съм щастлив. Обикновено вечер, когато си прибирам от турне – пътувах със „Сънят на смешния човек“  на Достоевски и „Юбилей“ на Чехов.

И няколко пъти си влизам вкъщи с куфарите и си казвам: „Щастлив съм! Щастлив съм!“ и после си мисля: „Какво става? Това не е на добре!“. Но това се получава след среща с публиката и когато за пореден път пред себе си докажеш, че си артист. Защото ти не си артист до края на представлението, което предстои.

Всеки път се доказваш. Имах щастието публиката сега да чете, да възприема текста и то в малки градове. И тъй като сега много играя, благодарен съм за тези секунди на щастие, че ги има. Това е част от един много тежък, взаимен процес с публиката, тя ми е партньор. Аз гледам какво представление тя ми изнася – това също е интересна гледна точка. Какво се случва с нея, докъде достига самата тя… Интересно е.

Наскоро си мислех, че ти никога в кариерата си не си бил толкова активен, колкото сега – представления, играеш, поставяш, турнета, сега и филм…

Има такова нещо. И аз скоро си го мислех. Винаги съм правел по едно нещо или съм пътувал, да речем, с един спектакъл. Но в един момент си позволих в театралния си път малко да се отпусна в някаква рутина и да си кажа, че всичко съм постигнал и зная как стават нещата. И това беше огромна грешка.

Наистина ли имаше такъв категоричен момент?

Да, към края на 30-те си години, началото на 40-те. Казваш, че всичко ти е ясно.

Скучно ли ти стана?

Не, не скучно, защото ти все пак си на сцена. Но тогава в личния живот стават опасни неща. Става разграждане там. Слава богу, мисля си, че се освестих навреме и реших да поема повече ангажименти, да играя повече неща. Сега имам четири активни представления и то с огромни роли. И е хубаво, че започва по нов начин търсене на това, да отдадеш ново време на представлението. Обучението продължава с едно много сериозно вътрешно разширяване на мисълта. И сърцето, и душевността –  те наистина се разтварят и усещаш, че можеш много повече. За което съм благодарен, че го имам като физическа и психическа възможност и наистина онова щастие, първото, невинното, се връща. Онова от детството ми, когато се събуждах не с този ужас, с който проговорих в началото. Този път професионално го искам и го търся това щастие. Имах такива случки, събуждам се във Варна или в Габрово с мисълта:  „Ще играя, бързо да отида на сцената!“.

Нещо като да си влюбен?

Да, точно така е. Благодарен съм за това! Иначе то се равнява на детското, невинното щастие.

Тогава си спомням моменти на реално щастие. Когато свърши учебната година и ме закарат в селото при маминка ми Мария и дядо ми Стоян, оставят ме в една стая и в тази стая всички цветя стоят изправени. Спомням си едни зюмбюли лилави, изправени и все едно приготвени за детството и за цялото лято. Всичко е в бойна готовност за три месеца щастие. Никога няма да го забравя. Все едно цялата природа, всичко казва: „На старт! Готов за щастие! Почва!“

Имам реален спомен за това. Бучи в главата ми това усещане. Стоя пред една маса, а пред мен – цветя, дървета, ниви…Всичко чака ти да отидеш и да изживееш това щастие. Това невинното щастие. И наистина, то следваше щедро отпуснато и неимоверно красиво.

Не ти ли липсва това време? Някой беше казал, че спомените от детството служат, за да можем по-лесно да изживеем останалата част от живота си.

Това не е малко. Спомените са важни. Човек не може да живее без да се връща в тях в много важни моменти. Те много помагат да можем да продължим да живеем.

Казваш, че и сега ти се случва да се докоснеш до това щастие?

Слава богу, това ми се случва, когато се получи представлението; когато го понесеш и усетиш, че и публиката тръгва с теб. Тогава си също в такова състояние. Въпреки че си вече човек съгрешил и от постоянен живот в греховност, и от други болки. И виждаш какво представлява светът и страданието наоколо. Е, не можеш вече да говориш за щастие, защото си покрусен и осквернен по някакъв начин. Минал си и през жестокото сладострастие, за което говори Достоевски. Но театърът има това свойство – да те занася по някакъв начин отвъд калта, в която се валяш през останалото време.

А съществува ли „алчност“ по отношение на ролите във вашата професия? Да изиграеш колкото се може повече роли, добри роли?

Има го това нещо, но като си действащ актьор и играеш много, разбираш, че не бива да бъде така. За да играеш с адекватна енергия, разбираш, че не можеш така да грабиш от това, което ти се дава. Трябва да се молиш така да програмираш дните, че да можеш да си взимаш времето за представленията.

Разбираш, че трябва да влизаш през една малка вратичка в театъра. И ако тази вратичка ти се отвори и там разбереш какво е пространството и въздухът, да имаш време да свикнеш с тях. Това е полезно, а не да влезеш готов със състоянията, които знаеш ,че можеш да постигаш, и пак да ги вадиш и да ги предлагаш щедро. А някак си сам себе си да прибираш и да търсиш нов вид чувство, конкретно за тези хора, които в момента стоят срещу теб. Защото аз така си казвам: „Какво съм излязъл и веднага започвам да предлагам готови опечени като ястия състояния!? Това е отвратително! Това да не е някакво консумиране биологично!?“

Не, започваш да се затваряш и да търсиш как да застанеш смирено и едва ли не срамежливо пред тези хора. Те са достатъчно измъчени. Те знаят това, което ще им го кажеш, защото са го изживели, но трябва да намериш начина, по който при тях да влезе така, все едно за първи път им се случва. За пръв път през живота си да почувстват нещо. Досега да не са се сещали, че може тази дума да има такова значение. Това ми е свръх задача. Това е много трудно и е много важна борба. И е важно да не се изоставя от актьорите в рутината на работата и да не се излиза, и да не се хваща енергията, и да се стои със съзнанието, че тя се знае и предлага като стока.

А това е най-лесно май?

Лесно и опасно. Убива и публика, и актьори, и срещата, и самото изкуство. Но така, де – това са вътрешни неща, които сега ми се струпаха, пътувайки и играейки. А на твоя въпрос – сега започвам като че ли с нова сила и себе си насилвам с повече действия. Защото трябва да се работи, за да се достига до проникновения. Няма да стане с мислене.

Казваш, че си си оставил малка вратичка за театъра. А за киното май си си оставил още по-малка. Как реши да станеш част от филма „Някой посети душата ми“?

Точно така. Ако въобще става въпрос за вратичка в театъра, специално за този филм нямаше и врата. Тук се мина направо с глава през стената и се получи абсолютно неочаквано за мен. Защото аз самият имам много идеи за филми, писал съм сценарии, кандидатствал съм с проекти в НФЦ и са ме късали непрекъснато. И в телевизии, с много мислени сценарии и не лоши, включително с Хайтов, кандидатствах на една последна сесия. И ме скъсаха. Не приеха това да стане филм. Държавата ме отряза.

Защо? Какви бяха аргументите?

Не зная, нещо бяха написали там. Не е интересно. Може би аз като актьор, режисьор и автор, не сме интересни за комисията. Никого не обвинявам, никой не е длъжен да ме харесва. Казвам го с чисто сърце. Пък наистина може да не го харесват хората. Грешно е така да се мисли, че задължително някой трябва да ти приема нещата. А този филм се получи от познанството ми с определени хора, на които харесвам работата. Стефан Ненков е режисьор, оператор и продуцент на филма, Явор Веселинов направи монтажа, Емилиян Гацов – част от музиката и,  разбира се, световноизвестният Дживан Гаспарян, чиято музика е основна във филма. Тези, които не знаят за него – той е писал музика за филма “Гладиатор“. Голям късмет е, че успяхме да се свържем с него и да имаме музиката му. Съдба!Стефан ме заведе да видя едно запустяло пространство близо до Варна – дали то ще предизвика нещо в мен.

И веднага се сетих за тази част от Братя Карамазови  – „Альоша“, защото ми е изключително важна като художествено произведение и като среща с литературното произведение изобщо.

Като някакъв дълг имах в себе си да го направя, не зная защо. Първо, че не можах през годините да направя текста като представление…. Абе, по мои си неща. От дългове към хора, в живота си въобще…. Но това са си мои правила, които аз си налагам. И така, заснехме го. Стефан го засне, а преди това го бяхме записали като текст. Ето така стана този филм, експериментален е, не може да му се определи жанр.

Притесняваш ли се дали се е получил? Това е кино, не можеш да промениш нищо.

И в театъра до последно не знаеш дали се е получило, или не. Но там винаги можеш да го оправиш. А тук вече е запечатано във времето. Това ми е любимият израз на Тарковски – „запечатаното време“. Но аз вече гледах филма и казвам, че за мен е точно такъв, каквото исках да стане и каквото мислехме с режисьора, че трябва да се получи. Сега смело и с ужас чакам какво ще се стане с публиката.

Не ти ли е достатъчно, че ти го харесваш?

Достатъчно е. Гледах го като зрител и чисто професионално казвам, че за този формат, за този тип филм сме си свършили работата всички. И смело поканвам хора да го гледат .

Достоевски на всички ли може да говори? И на тези, които не са го чели, и на учениците, и на възрастните хора? Може ли да приемеш доза Достоевски без предварителна подготовка?

Да. Казвам го от опит със „Сънят на смешния човек“, защото то е също много трагичен текст, но съм го предлагал без абсолютно всякаква подготовка и без въвеждащо настроение. Директно в трагичната гама хвърлям публиката. Голяма част от тях остават на половината, има и хора, които си излизат…Но за мен е важно, че изключително голяма част от хората остават потресени и впечатлени от текста, тъй като аз гледам да го изпълня с колкото по-малко може режисьорски решения, за да могат да го чуят. И публиката остава втрещена от историята на големия писател.

Защото театърът извършва тази полезна дейност – да пренася текстове. А Достоевски за мен е едно тайнство. За мен е повече от писател. Това е като свръхтекст, пуснат от небето.

А може би е задължителен, полезен, изстрадал, като документацията на мащаба на страданието, учудващо уловен е. И се питам – как е възможно една човешка душа да улови мащаба на страданието на цяла човешка планета!?

Той Достоевски като че ли предимно това изследва – човешкото страдание.

Да, той се занимава с това, но не просто се занимава, то се излива, той го извършва като количество… Ние, по-малките хора не можем да хванем мащаба на страданието, което се случва около нас. Ние стоим, наблюдаваме го, коментираме го и нищо не правим. Не можем да сме в помощ. Има хора, които помагат, отиват, впускат се директно, а ние мислим…

Когато идвах насам си мислех за това, което се случва в Париж и за Достоевски едновременно – че винаги някъде има един недоволен, непризнат, обиден, слаб човек, който от обида, от завист е готов да извърши най-лошото – убийство. Не мислиш ли, че това се повтаря в живота непрекъснато и непрекъснато и няма край?

Да, въпросът ти е и отговор. Няма и какво да допълня. Стига се до това, че самата цивилизация си изпросва това. И самата тя, нашата европейска цивилизация, като че ли казва: „Това е. Бедните страни да мрат. Ние сме си изградили нашия замък, оправяйте се!“. Това е най-безпомощното нещо и не зная като човек как да реагирам на това, че самите политици вече така говорят, това показват. От мен не може да се получи идея, не мога да помогна с нищо, съжалявам за което. Аз съм прекалено затворен, егоистично в това, което върша, защото може би съм страхливец…Но не мога да намеря думи за избавление или утеха за когото и да било, извън работата и театъра. Защото като човешко същество нямам такива.

А когато ти имаш нужда от такива думи? Обръщаш ли се към някой или сам си ги създаваш?

Сам си ги създавам. Но за мен не искам да говорим, при всичко, което се случва. Дори понякога се чудя за какво са тези интервюта… Но пък от друга страна, светът не може да бъде само смърт. Хората на изкуството трябва да си вършат работата. Това е положението.

Каква е работата на човека на изкуството? Какво при теб е „да си свършиш работата“?

Моята задача като актьор е, ако в салона има за първи път човек, дошъл на театър, да разбере какво представлява театралното изкуство; да оцени, че това е драматургичен текст; да научи името на автора; да разбере в кои години е писано; да разбере, че има режисьор, който е поставил по определен начин постановката; да разбере, че има актьори, които пък от свое име в цялата тази комбинация влагат своето; че има художник, осветление; че има една завършена система, която се занимава с това да докосне една съкровена част от теб, от дошлия и седнал в салона човек. Това ми е задачата – той да разбере тези неща. Не на всяка цена да стане артист, защото спокойно може един човешки живот да премине, без да се влезе в театър. Но да стане добра публика – това ми е задачата.

Това са ме учили Райко и Данаил Райкови, които са ми били учители като дете: „Ние не искаме да ставате актьори, а да станете добри зрители, добри съзерцатели на произведения на изкуството“.

Това – към публиката, а към актьорите, с които работя, изискванията ми са по-големи. Но това е задкулисна работа, защото театърът като изкуство е едно от местата, където човек може да получи някакъв съвет и да се обърне към себе си навътре. Защото за мен това е посоката. Не мога да дам външно решение на проблемите. Всичко трябва да тръгне отвътре, човек трябва да може да види своите грешки, първо тях да изправи, да не наранява никого, да обича ближния си и толкоз. „Веднага ще разбереш какво да правиш“, казва Достоевски. Но казва и друго: „Това е толкова стара и толкова повтаряна истина, а хората не се учат от нея.“ Билион пъти повтаряна.

Не е ли изследването на собствената ти душа една огромна бездна, от която може и да не е излезеш? Затова да ни е толкова трудно да се решим на това пътуване?

Аз мисля точно обратното. Не може да бъде тя бездната. Там е спасението.

Наистина пропадането ще е голямо, но няма друг път, освен покаянието. Няма друг път. Всичко друго е лъжа и най-страшното е лъженето на самия себе си. Да заобиколиш пропастта, да залъжеш мисълта си с друго… Това е най-голямото усукване и болка.

И може би аз наистина съм преминал…. Но не искам да говоря за себе си. Какъв съм аз, че да говоря!? Нека сега да си върша работата, да излизат представленията, всичко да е професионално добре свършено, да съм полезен на актьорите и доколкото мога – на близките си. Толеранс, ненарушаване на чуждото лично пространство и в личен, и в театрален аспект. Такъв тип на поставяне и търсене на работа, да не казваш:  „Ето онова трябва, ето това съм аз!“ А да търсиш кои са другите. А да търсиш „Кой си ти?“. Това ми е свърхзадача този сезон. Вглеждане, внимание към другия.

Не е ли трудно за един актьор да не се вглежда в себе си, а в другия?

Трудно е. Но е задължително. И после представлението става по-добре, ако тръгнеш така. Разширяваш се, отваря ти се сърцето, ако се смириш и чуеш кой те слуша и каква тишина ти дава.

Гледайте „Някой посети душата ми“ на следните места и дати : София – ПРЕМИЕРА 27 ноември, 19:00ч., Зала 1, НДК (билети на касите на НДК и eventim.bg); Пловдив – 10 декември, две прожекции от 19:00ч. и от 20:30ч., „Lucky“ Дом на киното (билети на касите на киното и онлайн на boxoffice.bg); Бургас – 11 декември, две прожекции от 19:00ч. и от 20:30ч., Драматичен театър „Адриана Будевска“ (билети на касите на театъра); Варна – 13 декември 19:00ч., зала 1 ФК (билети на касите на ФК и онлайн в сайта на ФК). Повече информация за филма ще намерите ТУК.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър