Марина, която вече не крие нищо с косата си

"Бях доста малка, втори клас. Не знам как стана, но си загубих апарата в училище. Изпаднах в паника и признах пред всички, че нищо не чувам. Децата, тъй като не са били предупредени за увреждането ми, започнаха да се смеят. Приели са го като шега... Още си спомням как учителката ни строго им се скара и им нареди да ми се извинят един по един. Ужасно беше, но не ги обвинявам. След това намерих апарата си в общия ни дрешник. Междувременно всички бяха затихнали и ме гледаха втренчено заради това "нещо", което ми се вижда на ухото..."

29 ноември ‘19
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 12'

Марина, която вече не крие нищо с косата си

29 ноември ‘19
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Марина Андровска отваря папката с рисунките си и всички притаяваме дъх. Те са доста зрели за възрастта ѝ, мислим си, но когато след малко  отмята тежката коса от лицето си, и се заглеждаме в сериозните ѝ дълбоки очи, разбираме, че самата тя е пораснала малко по-рано. Иначе е на 19 години и учи в Националната гимназия по приложни изкуства „Свети Лука“. Срещаме я във връзка с проекта „Не чувам, но съм тук и имам какво да кажа“* На въпросите ни отговаря като голям човек, но това вече го очакваме. Предполага, че ако можеше да чува като всички нас, най-вероятно щеше да е „кифла“. Няма да издаваме повече от отговорите ѝ, защото няма да го направим по-добре от самата нея.

Интервюто представя Марина Андровска. 

 

Здравей, Марина!  Преди малко ни се представи официално. Сега, кажи ни, как би се определила с три думи?

Сериозна, талантлива и амбициозна.

Как мислиш, кое е найсилното ти качество?

Постоянство и упоритост. Знам, че за да поема контрола над собственото си щастие, всеки ден трябва да вървя стъпка по стъпка към целта си. По този път срещам и всички онези ситуации и хора, които ми помагат да се реализирам. Упоритостта ми ме кара да се чувствам пълноценна, дори и само ако знам, че съм се осмелила да тръгна към сбъдването на най-смелите си мечти.

Ако можеш да промениш едно нещо в себе си, какво би било то?

Може би само отношението си към хората. Мисля, че съм прекалено затворена в себе си. За мен това е съвсем естествено, тъй като често ми се случва след като хората разберат за проблема ми, разговорът ни да стане труден за поддържане. И в крайна сметка, те си правят заключение, че няма никакъв смисъл да се занимават с мен и ме изоставят. А реално не всички са такива, всеки човек понякога попада на неподходящи хора.

Участва в кампаниятаНе чувам, но съм тук и имам какво да кажа” – кампания за деца, които са се родили глухи. Каква е твоята история? Как и кога са разбрали родителите ти, че не чуваш?

Родена съм чуваща, но при поставянето на ваксина при извънреден прием съм загубила слуха си. Родителите ми са забелязали промяната на около едно-годишна възраст, когато съм престанала да проявявам обичайния си интерес към музиката, детски филмчета, влизане на хора в стаята… Спряла съм да се обръщам и на името си. Използването на обичайната бебешка сричка „ми-ми“ вече е изгубила звук и съм започнала само да мърдам устни. Тогава родителите ми са ме довели в София, където при скрининга се е оказало, че нямам никакъв остатъчен слух, тоест съм практически глуха.

Кога си започнала да чуваш първите звуци? Спомняш ли си нещо от тези моменти?

Много ми се иска да си спомня първия път, когато са ми сложили апарат, но нямам никакъв спомен. Сякаш винаги съм чувала както сега, без да има преди и след.

Кога осъзна, че си поразлична от другите деца?

В училище. Първоначално си мислех, че ще е много вълнуващо и наистина беше така. Със съучениците ми се забавлявахме много, боричкахме се за дреболии. Малките деца винаги са носели големи сърца и не им е пукало какви са другите. Винаги се опитваха да ме включат в игрите си. Но имаше моменти, в които не разбирах какво казват, докато си бъбреха за какви ли не детски работи. И започнах да ставам все по-мълчалива.

Кога ти е било найтрудно заради това?

Още от училище винаги съм срещала трудности в общуването си, които продължават и до днес. Имаше моменти, в които излизах с чуващи приятели. Обаче с течение на времето, колкото по-големи ставахме, толкова повече не ме харесваха. Не ме смятаха за готина приятелка. Случвало се е да ми задават въпроси за неща, които само аз не съм разбрала, от което, разбира се, се чувствах неудобно. Но това едва ли е толкова важно. В крайна сметка, единственото, което си струва е да сбъдна мечтите си. Всички за това се борим и се сблъскваме с ежедневни трудности. Всеки човек има мисия. Моята е да се справя с глухотата. Вярвам, че ще успея!

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино