Мариета Ценова – на гости от друга планета

За "Егоист", за стила, за авторството, за "модата на анцузите", за въображението и мотивацията, за "оглеждането", възпитанието и ей такива малки неща от живота. Разговор с един човек, на когото Лондон му отива повече, но София е щастлива да има.

15 юни ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 11'

Мариета Ценова – на гости от друга планета

15 юни ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева


Тя е от онези хора, след които винаги се обръщаш. Твърди, че се облича „кротко“, когато е в София, но дрехите не могат да скрият различността ѝ. Без нея „Егоист“ нямаше да е това култово издание (тя беше негов криейтив директор). А след нея в българските печатни издания рядко има наистина „световни“ неща. Не съм я виждала в процес на работа. Но си я представям да го прави със замах. И тук, и в Лондон, където също работи и изкарва част от времето си. Толкова ми е култова, че почти се притеснявам да ѝ се обадя. Когато се срещаме, първото нещо, което ми хрумва е, че  думата не е „култов“. Тя просто е от друга планета. И от друго време.

 

Мариета Ценова разговаря с Интервюто. 

Преди да се видим, се опитах да те „проуча“ в Гугъл. И попаднах на много неща, но предимно за работата ти. Не научих нищо за теб като човек. Откъде е например този усет към различното, към красивото? Родителите ти, бабите, някой занимавал ли се е с мода или изкуство под някаква форма?

Всъщност, работата ми – това съм аз, любопитството ми и прекрасните ми родителите, които ме оставиха да правя “каквото си искам”. Малко са спомените ми за “баба и дядо”. Починали са много млади. Родът на баща ми е бил известен с производството на коприна и аксесоари от кожа. Дядо ми по майчина линия е музикант. Писал е музика за духови оркестри. Майка ми е учила оперно пеене преди химия. А аз завърших музикална педагогика преди българска филология.

По кое време се появи „Егоист“? Как се случи в живота ти?

По това време работех за Международното биенале на графиката във Варна. Единствената българска печатна медия, която си купувах в края на 90-те, беше Юниън медия. В нея бяха пуснали обява, че започват издаването на лайфстайл списание и събират екип. Тогава с Емилиян Събев се срещнахме с издателите и ги убедихме, че могат да ни се доверят за креативната работа.

Знаеше ли, че ще се превърне в такъв култ, буквално в пътеводна звезда на цяло едно поколение?

Ако подхождаш към това, което правиш с мисълта каква следа ще оставиш, това е предварително загубена кауза. Ако го приемеш като професионално предизвикателство, ако ти е вдъхновение, почваш и каквото излезе. Правиш го по всичките принципи, които си приел за свои. Истинско удоволствие е да откриваш и да представяш креативни хора, талантливи артисти, интересни тенденции. Просто споделяхме това, което харесваме, така както го виждаме.

Как разбрахте, че си вършите работата добре?

Когато читателите започнаха да ни пишат, да изпращат писма. Когато хората те натоварват с очакванията си или споделят много интимни детайли от живота си. Като ти кажат, че си събудил или провокирал нещо в тях, тогава си казваш: „О, нещата станаха сериозни, я се стегни!“. Работехме без почивни дни. Когато си дал старт на нещо, което публично те опосредства, отговорността ти е огромна и трудно можеш да го оставиш в ръцете на друг. Постепенно редакцията се разрасна и се напълни с други хора. Първо си тръгна Емилиян, после Нойзи и Жеков, после Емката Захариев. От основателите аз последна напуснах кораба.

Защо оставихте „Егоист“?

Всеки тръгна по собствен път.

Мога да дам отговор само за себе си. И той е, че когато отпадна маниерът на писане на Нойзи и Сашо Жеков, който беше революционен за печатните медии в България, тогава списанието се обезсмисли.

И каквато и тема да зададеш, каквато и визия да направиш на фона на писането, наподобяващо оригинала, общият резултат е провал.

Липсваше ли ти работата с тези хора и списанието?

Тогава – да, защото аз имах най-дългото сбогуване от всички. И вече ми беше отмиляло от това, което виждах. Списанието изгуби идентичност. Започнеш ли да говориш за нещо в минало време, трябва да решиш what’s next?

Защо е толкова лесно да бъдеш стилист днес?

Една работа може да бъде считана за лесна, ако няма обществени критерии за качеството й и това приютява доста неподготвени да я вършат хора. В началото на 90-те имахме сходна ситуация на тази, която описва Иван Хаджийски за българите след Освобождението от турско робство.За много нови професии държавата стана като “бял лист” и каквото и да напишеш, все работи. Копирано чуждо авторство? Кой ти забелязва?! Да, очевидно е, но го виждаш ти и малък кръг хора. И на кого да обясниш, че това не работи, че има професионална етика? Това често е проблем и за националните медии. За пример – преди време бях поканила за интервю за моето списание Perfect day Артър Джефес, син на композитора Саймън Джефес, основателят на Penguin Cafe Orchestra. Когато се запознахме, публичният интерес във Великобритания към музиката на формацията от края на 80-те бавно се завръщаше. Информацията за тях беше малко. Седмица след интервюто, вече съм в София, чувам в национален ефир на всеки половин час телевизионна автореклама на фона на оригинален запис на Penguin Café от 1995. Обадих се в офиса на телевизията, не стигнах до човека, избрал музиката, но свалиха авторекламата. Надявам се вече да излизаме от епохата на неглижирането на чуждото авторство. Сега на дневен ред е да си изясним кое наричаме “кич”.

Преди малко каза, че в един момент България е станала „бял лист“ и всеки може да напише каквото си иска. Иска ми се да се върнем на това. Често ли се случва някой да „пише на белия лист“?

Споменах го като възможност да направиш нещо за първи път. И то да е публично. Рискът за стойността на това, което създаваш при такива условия, е ако нямаш собствени критерии или трябва да правиш компромиси. В началото на 90-те ми се обадиха от Варненския свободен университет с предложение да направя учебна програма за специалност „Моден дизайн“. По това време водех курсове по „История на модата на XX век“ в частни школи във Варна и София. Направих програма, близка до тези на два колежа в Париж и Лондон и няколко допълнителни общообразователни курса. Защото ако не познаваш историята на киното, на изящните изкуства, на литературата, не си чувал за големите географски открития, няма как да разпознаваш “езика на дрехите”. Бяха предвидили 4 години и това беше абсурдно. В една малка Варна, която не пази традиции за историята на облеклото и аксесоарите, е нон сенс да губиш времето на хората цели 4 години. Предложих програма от две години. Имахме предизвикателството да направим нещо ново, но от министерството коригираха програмата и изпратиха академици с руски учебници.

Какво е да правиш стайлинг за списание? Как ще обясниш каква е тази работа на хората, които не разбират?

Стайлингът за списания в света толкова се профилира спрямо таргета на всяко издание, че не търпи обща дефиниция. В момента много от персоналните блогове се развиват като списания и стайлинга, който качват си оформя собствена физиономия. По-интимен е, по-фрагментиран и не много комерсиален. Фотосесията за списание изисква да разкажеш една история с визия, която читателят дори да не разчете докрай, да хареса. Това е да настроиш някого подсъзнателно към обсесия от нещо красиво и интересно.

Теб какво те мотивира?

Когато въображението ти работи, нямаш нужда от мотивация. Говоря за нещата, които са моя идея и не ангажирам другите в осъществяването им. Но ако ми възложат работа в списание, филмова продукция или рекламна визия, тогава е здравословно в екипа да има обща мотивация и общ професионален език.

Не те ли дразнят супер зле облечени хора с претенции?

Могат да ме подразнят претенциите им, но облеклото им – не.

Според мен всеки е свободен във вкуса си. Обличаш се както се чувстваш. Ако средата ти изисква дрескод и ако не можеш да го постигнеш, тогава имаш проблем.

Но с какво се обличаш самият ти, това си е твоята свобода.

Сравняваш ли облеклото на хората тук и в Лондон, да речем?

Не. Когато сравняваш, често взимаш страна, а това в случая не помага. По-добре да разбереш корените на това, което виждаш.

Ти как го научи тоя занаят?

Следвам въображението си. Много преди да се занимавам със списания, с моя близък приятел Росен Донев – великолепен фотограф, снимахме визии, които ми бяха в главата. Когато имах красива дреха, намирах подходящо място за снимки, моделът играех аз, а Росен снимаше.

Да се научиш да създаваш визии е като да се научиш да пишеш добре. Гмурваш се в дълбокото и плуваш.

И много важно е да познаваш какво е създадено преди теб. Обикновено уча студентите си как да правят анализ на това, което виждат. Да търсят корените му и да го поставят в правилен контекст. Защото дълго време тук това беше проблем. Копират нещо и го вкарват в някаква друга история. Нещо им е харесало и те го приемат като свое. Но не това е начинът да го научиш и не е този пътят да достигнеш до авторство.

Какъв е гардеробът ти, как изглежда?

Номадски. Малко детайли, но любими. Удължавам им живота с редизайн. Непрекъснато подарявам и се разделям с обема дрехи, който натрупвам около работата ми.

Колко дълъг е животът на една дреха?

Ако е добро качество, може и да те надживее. Зависи дали се чувстваш добре с нея и дали ще й делегираш права да те изразява. Ако си купуваш дрехи с история или с дизайн, който цениш, трудно се разделяш с тях. Важно е да купуваш спрямо фигурата си, а не спрямо това какво носи съседа.

Ти как се обличаш в София?

Кротко. Ако изглеждаш различно, хората в България имат навика да те оглеждат дълго, без преместване на погледа. Спестявам си това. Като се научим да заставаме само от дясната страна на ескалаторите, ще се занимаем с “не оглеждай непознат”.

Защо сме такива невъзпитани? Нали от малки уж се учим на това, още в първите 7?

В малко населено място всички се познават и имат ритуал да се поздравяват.

Но когато стъпваш в големия град, анонимността ти сваля задължението да общуваш. Комплексът, че средата не ти е близка, избива в нежелание за общуване. Амбицията да докажеш себе си доминира над зачитането на човека до теб. Ако няма домашно възпитание, при липсата на обществен морал се натрупва критичната некултурна маса, която като планктон “къф е тоа, че дъ общувам с него” излиза отгоре и става определяща за обществото.

Така си го обяснявам. Ако намеря друго обяснение, ще ти звънна. 

И във външния вид все едно си гледаме в краката и не вдигаме глава. Анцузите и маратонките са ни завладяли.

А, маратонки идват от културата на спортуващия човек. Освен това новите технологии направиха възможна комбинацията на ергономията на спортната обувка и класическия дизайн. С кецове в Театрална работилница – ок, но в Народния – лошо!

Проблем са анцузите. Познатият ни герой “мъж в анцуг” излезе от залата за тренировки – самодоволен и самодостатъчен, фамилиарен и незачитащ обществените правила. Със самочувствието, че е спечелил играта преди да я започне. Колосална неграмотност и липса на любопитство към традициите! Обяснението на феномена минава през обяснението на социалната ни история в последните 30 години.

Докато обществото не го филтрира, анцугът ще е на власт.

Да, „анцугът“ изобщо не е филтриран, той направо ни е залял.

Ако си решим социалните проблеми, ще си решим и стилистичните. Важно е да опазим децата от чалгата и кича, които и медиите, и училището им пробутват за високи ценности. После ще въведем униформи за всички шофьори на градския транспорт плюс таксиметровите. Къде е писано, че само пилотите на самолети трябва да носят униформи?! И ще превърнем проблема с ”носенето на анцуг” в проблем на самите носещи.

Може би затова има места с много строг дрескод, както беше „Спартакус“ в началото.

Мисля, че всеки има доста репери да разбере дали е попаднал на “неговото” място. Обикновено интериорният дизайн и музиката правят селекция на публиката. Интересно е когато проработи фейс контролът, кой остава навън. Уважавам изискванията на клубовете, но се улавям, че нямам интерес към места, където ще ме посрещат по дрехите.

Какво ти е на преден план сега? С какво се занимаваш?

Веднъж със списанието ми, но то винаги чака. Правя една малка колекция летни дрехи. Занимавам се с графичен дизайн и с фотография малко повече.

Повече в София ли си или в Лондон?

Зависи какво и къде имам да правя. Ако нямам ангажимент към някого, тогава си придвижвам нещо, което съм отлагала. Елин Рахнев ми забрани да казвам „проекти“. И го питам: „С какво да заменя „проекти“?“ и той: „С „идея“. И е прав. По-чисто е от “мероприятие”, например. Но все пак идеята е зародишният период на проекта, а проектът вече значи, че на работата й се вижда края. Говорим с приятели и ги питам за синоним на „проект“ и Владо Трендафилов каза: „блян“, а Кристин Димитрова отбеляза: „Най-добре е да казваш „нещо“. И даде универсалното име. Ако е „нещо“, то определено тъне в мъгла, докато не го завършиш. Та и аз движа едни неща. И май Криси ще излезе права.

Списанието на Мариета Ценова може да видите на :  http://www.perfectdaymag.com/

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър