Мариан Вълев – дългият път към себе си

За помъдряването, за търсената самота и за изгубените ценности - разговор с актьора Мариан Вълев.

28 декември ‘14
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Велислава Каймаканова и личен архив
LoadingЗапази за по-късно 10'

Мариан Вълев – дългият път към себе си

28 декември ‘14
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Велислава Каймаканова и личен архив

Ролята на Куката може би е тази, която прави Мариан истински популярен. Всъщност, преди „Под прикритие“, той има две други страхотни роли – тази на Красавецът в легендарния „Граница“ и на Синатра в „Лов на дребни хищници“. Между тези два филма паузата е точно 16 години. 16 години, в които Мариан пътува, преследва любовта си, гони мечтите си и търси себе си. След това се превъплъщава в ролята на Куката, но всъщност, по-скоро превъплъщава Куката в Мариан Вълев. Женкар, непукист, купонджия. Играе го какъвто го искат медиите и  какъвто го харесват феновете. И точно, когато славата е на път да прелее, той заявява, че се отказва от ролята на Куката и напуска сериала. Месец след това е заснет да помага при наводненията във Варна. И това е последната му „публична“ поява.  Тогава, като че ли, започва новото му голямо пътуване. Най-дългото и най-трудното. Пътуването към себе си. Един Мариан. Между два свята.

Между два празника би ли казал, че животът е прекрасен?

Не бих искал да заставам на мястото на редица актьори и известни личности, които покрай празниците, от трона на егото си, се опитват да внушат на хората колко добри трябва да сме и да им отправят пожелания, и да им отправят рецепти за живота как трябва да се живее. Не виждам какъв е смисълът и каква е ползата един актьор да говори такива неща на хората. Колкото до това аз как се чувствам, ще ти кажа – никога не съм се чувствал добре по празниците. Няма някаква конкретна причина, предполагам, че съм просто така устроен. Има хора, които по време на празници, се чувстват в някакъв вид емоционална дупка. Горе-долу такова е положението и при мен. Не драматизирам, така съм вече 45 години, свикнал съм, просто чакам да свърши празника.

В такива моменти, връщаш ли се към корените си, мислиш ли си за хората, които вече не са около теб?

Да, това се случва все повече с течение на годините. Остарявам, предполага се, че помъдрявам, все по-често се сещам за такива хора от моето семейство, които вече са на едно друго, надявам се, по -хубаво място. Може би по време на празниците, емоционалността ни е по-изострена и се случват тия неща.

Каза „едно по-хубаво място“. Мислиш ли често за смъртта? Страхуваш ли се от нея?

Може би е имало моменти, в които съм се страхувал. Сега го приемам като нещо нормално и колкото повече наближава този момент, толкова повече се амбицирам да кажа още нещо от себе си, ако е останало. Да изразя себе си. което всъщност е в основата на нашата работа – да изразяваме себе си.

Така че, сега мисълта за смъртта е по-позитивна – за мене поне. Лека полека с остаряването и помъдряването, идва и една вътрешна селекция за важните неща, за по-малко важните и неважните неща в човешкия живота.

И наближавайки края, чисто физическия край, на базата на помъдряването и селекцията, се получава съвсем логичен резултат – човек започва да върши все по-стойностни и стойностни неща.

А с помъдряването, по-лесно ли започна да прощаваш?

Аз по принцип съм устроен да прощавам.

В живота ми са преминавали много хора. Някои от тях се опитвам да забравя и не мога, някои от тях не искам да забравя, а забравям, но всички са оставили някаква следа в мен, някои са оставили белези и рани, други са оставили положителни емоции.

На тези, които са оставили положителни емоции, аз благодаря, а на тези, които не са оставили положителни емоции, а така наречените духовни белези – аз прощавам, така съм устроен.

Това означава ли, че не си отмъстителен?

Аз лесно кипвам, лесно пламвам, но ми минава. И пак говорим за тази мъдрост, която човек придобива с течение на годините – ти виждаш, че няма никакъв смисъл в отмъщението. Абсолютно никакъв. Отмъщението е свързано със задоволяването на личностното его. За щастие, колкото повече помъдрявам, разбирам, че да поставяш егото си в центъра на събитията, е изключителна грешка и нещо, което не ти носи нищо позитивно. Не бих оставил някой да ме нарани,в никакъв случай, не говорим за такова нещо. Но говорим за този тип – емоционални рани като например – неуспешни връзки със жени, предателство от приятели. Идеята е,че колкото повече помъдрявам, толкова повече разбирам, че всъщност има едно нещо, което води човечеството и човешките същества напред и това е стремежът ни към усъвършенстване. Говоря за материално и духовно усъвършенстване.

Целият прогрес на човечеството е базиран на този, дори мога така да го нарека – човешки инстинкт. Друг е въпросът, че някои от нас се усъвършенстват да бъдат добри, а някои се усъвършенстват да правят бели, да бъдат лоши. Та този стремеж мой, подсъзнателен дори инстинкт за усъвършенстване, ми позволява да прощавам. И не са ми необходими празници, за да зная какво трябва да направя с живота си.

Аз вече съм достатъчно възрастен,  за да съм наясно.

Ако днес, сега, дойде краят и върнеш на лента живота си, кой момент, кой-кадър е най-красив?

Веднага ще ти кажа. Това е един концерт на Шаде, през 93-та година, точно ден, след като пристигнах в Америка. С приятелката ми, която беше там, отидохме на този концерт. Това е един от най-красивите моменти в живота ми. Доста философски и образно приемам този момент, но този концерт е нещото, което както се казва е квинтесенцията на едно човешко съществуване, защото в него има любов, авантюризъм , има ново начало, има отношение към изкуството, отношение към музиката.

Авантюрист ли си все още?

Аз съм правил в живота си отвратителни неща със себе си, причинявал съм си какво ли не. Предполагам съм от тези самодеструктивни типове, както психолозите се изразяват. Та тези неща, които съм причинил на себе си, отново водят до някакъв вид мъдрост – и да, вече не съм авантюрист.

Не е ли авантюра, след толкова време живот на друго място, да се върнеш в България, и то бидейки актьор?

Не е. Аз съм така устроен. Винаги съм бил актьор. Просто понякога съм имал нуждата да се дръпна настрани и да не правя това, което най-много обичам.

Дали това е плод на самодеструктивната  ми природа или някакъв подсъзнателен инстинкт да запазя отношението си към работата, да не я превръщам в занаят, а да продължава да бъде голямата ми любов, не знам. Но дори сега съм в такъв момент – избрал съм да се дръпна, да съм надалеч, да остана колкото се може сам със себе си.

И със стъпката, която правя съзнателно назад, аз подсъзнателно се опитвам да запазя отношението си към работата.

Все още ли мислиш, че да оставиш образа на Куката е било вярното решение?

Убеден съм. Когато човек върши работа, подобна на нашата, винаги трябва да слуша сърцето и инстинкта си. За разлика от в живота си, в малкото работа, която съм свършил, съм доста праволинеен и доста принципен. Който ме познава, много добре знае, че не отстъпвам никога от решенията, продиктувани от инстинкта ми. Тоест – убеден съм вътрешно, че когато прекалено дълго правиш едно и също, се изчерпваш, механизираш го и го превръщаш в нещо, което е плод само на мисленето, но не и на сърцето ти. А нашата работа обикновено е комбинацията от двете. Тя е хармонията между мисленето и сърцето.

Тази хармония ли даде на образа на Куката такава плътност?

Естествено. Това е съвсем нормално. Даже в последните 3-4 години, съвсем честно мога да кажа, че повече съм живял като Куката, а не като Мариан. И имам нуждата да се дръпна и да се дистанцирам от тази материя. Да се концентрирам върху други неща, за които имам усещането, че мога да направя. Аз никога не съм го крил – моята голяма любов в изкуството е литературата, не киното или театъра. В крайна сметка аз съм дете на учители, майка ми е учителка по литература.

В момента имаш потребност да пишеш?

Аз винаги съм писал някакви неща, въпросът е, че в повечето случаи не съм успявал да намеря точния начин да изразя това, което усещам. Естествено  никога няма да забравя, че съм актьор и че принадлежа към нашето актьорско съсловие, но на тоя етап писането ме вълнува най-много.

Знаеш ли, че Марлон Брандо казва, че актьорите са повече поети, отколкото шоумени?

Аз наскоро четох пак „Песните на мама“ и откривам, че актьорите може да сме много сложни като същества – егоцентрици, самовлюбени типове, но в крайна сметка, ние много си приличаме и всичките неща, които е написал Марлон Брандо отговарят изключително много на моя начин на мислене и на всички други актьори, предполагам. И навремето, усъвършенствайки се в тази професия, а ти можеш да се усъвършенстваш и без да играеш- това е професионален процес, за който сега няма да говоря, но съм на мнение, че човек може да се усъвършенства еднакво добре и практикувайки професията, и стоейки отстрани и гледайки отдалеч събития, хора, личности, работещи в киното. Та, навремето, аз се опитвах да подражавам, по -точно – да влизам в стила на метод актьорите, от рода на Де Ниро. Но с течение на годините разбрах, че ти си едно и също лице и че хората, които си купуват билетче и отиват в киното, не отиват да гледат „Шофьор на такси“, а отиват да гледат Робърт де Ниро в ролята на шофьора на такси, което потвърждава теорията на Брандо. В крайна сметка важно е личното ти отношение към ролята, защото тя би могла да бъде изиграна от хиляди актьори, но хората отиват да видят отношението на Робърт де Ниро към „Шофьор на такси“. Идеята е да имаш позиция за ролята, която играеш, разположена в цялостния ансамбъл, конструиран от сценариста и режисьора. Да дадеш личната си позиция към драматургията, която е изложена. Така че, актьорската игра се оказва нещо доста просто – всичко опира до това колко си истински през своите чувства, през своя инструмент, който е тялото и съзнанието ти. И как ти можеш да прекараш определена роля и определен текст.

Може ли един добър сценарий и талантлив режисьор да спасят един некадърен актьор?

Често става така, разбира се, не говоря за някакви отчайващи случаи. Но аз съм на мнението, че не съществува понятие като „добър актьор“. Това е нещо имагинерно. Всички ние в живота сме добри актьори, но не сме професионални актьори, защото нямаме зад гърба си режисьори, сценаристи, оператори, осветители, гримьори. Това е симбиозата на киното, което е най-вълнуващото нещо.

Това, което в момента най-много ми липсва, не е Куката, а тоталното щастие да станеш сутрин в 4.30 , да си потопиш муцуната в ледената вода в мивката, да пиеш кафе, да излезеш, когато е минус 10, да отидеш на терен, да видиш приятелите си, съмишлениците си и да си свърши работата.

Това е важното нещо.

От първото четене на текста ли разбираш, че ролята е за теб?

Винаги става така. Винаги инстинктът е първото нещо, което трябва да следваш. Макар че, четейки ролята на Куката, по никакъв начин не съм си се представял там . Има го и другия момент – когато нещата за един актьор са трудни и приема или да поеме по трудната пътека или да направи клишето. Тоест, понякога резултатът може да дойде и от роля, която не е за теб.

Защото, по презумпция, от самото началото ролята на Куката изобщо не беше по никакъв начин за мене. Това беше един човек, с едни очила, който седи на компютър, прави едни компютърни машинации.

А всъщност, стана нещо съвсем друго, защото моето отношение към това, което беше написано от сценаристите беше различно, аз поех топката, обработих я хвърлих я към режисьорите, те я обработиха и така се получиха нещата. Това е нормално, комплексна работа.  Убеден съм, че и „Шофьор на такси“  в главата на Скорсезе е изглеждал по доста различен начин преди интерпретацията на Де Ниро.

В какво вярваш повече – в щастливия край или в щастливото пътуване?

В щастливото пътуване, естествено. То е по-важно за мен. Краят е предизвестен. Нека направим така, че пътуването да е щастливо.

Знам, че обичаш да ходиш за риба, което е занимание доста самотно. Случвало ли ти се е напоследък?

Наистина обичам.  Хубаво е станеш сутрин, отиваш на брега, сам си. Това ме балансира.

Аз понякога мога да бъда доста умствено и емоционално неуравновесен и там намирам едно спокойствие, което ми помага да съм аз. Бягам от депресиите, бягам от живота. Понякога за един актьор нещата не са толкова розови, колкото изглеждат отстрани.

И така се чувствам по-добре, оттегляйки се настрани, превръщайки себе си нарочно в един сам човек.Помага ми.

По-трудно от останалите хора ли остарява актьорът?

Погледнато отстрани, в по-мащабен план, хората остаряват еднакво. Ако при актьорите е по-драматично, то е защото са свикнали да бъдат под светлината на прожекторите и това добавя един такъв много силен вътрешен тласък на егото им и лека-полека, без да искат, те се превръщат в едни егоцентрици. Няма какво да се лъжем, не само между актьорите, цялото ни общество е пълно с едни самовлюбени грандомани, хора които си мислят, че са в центъра на света и той се върти около тях. Честно казано, това ме отвращава. Самият аз, лично за себе си, съм улавял подобни сигнали. Без да искам съм се поставял в центъра, усещал съм се как да храниш егото си е едно изключително приятно усещане. Слава богу, дърпайки се настрани, опитвайки се да стоя надалеч, затъпявам това усещане, приглушавам звука от тая струна на характера ми и се чувствам по-добре. Та на въпроса ти – да, актьорите са чувствителни хора, да, те обикновено преекспонират съвсем обикновени емоционални състояния и ги превръщат в драма, но твърдо вярвам, че всички хора на тоя свят са еднакви в нормалността си и остаряват по еднакъв начин.

И няма никакво значение как остарява един актьор и един ватман как остарява. Важно е какво прави човек през този процес на остаряване.

Така че, хайде актьорите да не се слагаме много в центъра на нещата, достатъчно сме в центъра, като сме на екрана, нека в личния си живот да бъдем по-смирени и да се стремим към усъвършенстване. Това го казвам най-вече към себе си и отговарям без да искам на въпроса защо съм се дръпнал за момента от нещата.

Има ли човек, който с едно движение може да те свали на земята в моменти, в които мислиш, че си в центъра на света?

Има. Единственият човек, на  който безпрекословно бих се като подчинил като актьор е професор Снежина Танковска.

Кого би нарекъл „любовта на живота ми“?

Майка ми. И не, защото е клише. Защото така го чувствам.

За кого се помоли тази Коледа?

Ако ти кажа, ще ме помислиш за луд. За България се помолих. Убеден съм в едно нещо и ще цитирам един велик български писател  – Стефан Цанев. Той казва – „Земята има хляб и гроб за всеки от нас„.

 

Снимката на Велислава Каймаканова е правена за проекта „Да оставим следи“

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър