Чудех се как да започна този материал, защото зная, че за Любо вече са казани много неща. Тогава попаднах на един материал от колегата ми Васко Громков за концерта на Ерос Рамацоти , в който открих нещо, което много ми хареса: „Знаете ли защо Ерос не се появява с мотор на сцената, а излиза по анцуг? Защото може да пее.” И веднага се сетих за Любо. Виждала съм го как сам пълни сцената. Без декор, без балет, без фойерверки, парашути и беквокалисти. Ей така, по дънки, с тишърт и маратонки. С гласа си. С говоренето си. С харизмата си. Той е това, което са истинските звезди – той не просто пее, той проповядва. Проповядва любов и вяра, и надежда. И те кара да мислиш, че неслучайно е целунат с този талант.

Това си мисля и докато гледам видеото към съвместната му песен с Константин Цеков (ФСБ). „За нежност” е толкова въздушно, леко, красиво парче, толкова далеч от всякакъв напън и претенция, толкова е „Любо”.

    За Интервюто е чест да представи премиерно „За нежност“и да разговаря с Любо Киров.

     Много ми харесва! Много е ФСБ, обаче си го направил през себе си. От август говорим за песента и видеото, откога всъщност е идеята за тях?

Предложението дойде от Косьо Цеков. Каза ми: „Имам проект за радиото, аз правя песни и каня гости, които пеят”. Покани ме и когато чух парчето, реших, че това може да бъде изпято само във ФСБ . Много се притесних, но нямаше как да откажа. Стегнах се, концентрирах се, влезнах в студиото и го изпях. Когато излязох, Косьо с неговия маниер, с такъв „стоун фейс” ми каза: „Ето бе, видя ли, че много хубаво го изпя! Какво толкова се притесняваше?” А аз буквално щях да колабирам на записа. Все пак Косьо е голям музикант – единственият носител на „Грами” в България, въпреки че не иска много-много да се говори за това. Но за мен това е историческо. Дори и за песента предложи: „Пиши се само ти”. Как да се пиша само аз!? Тя е на Константин Цеков и Любо Киров. А видеото го направи Васко Стефанов. Решихме да е черно–бяло и като видяхме крайния резултат, разбрахме, че нищо повече не му трябва. Музиката носи картината. Аз го продуцирах като видео, БНР го продуцира като аудио.

   Значи, връщаш се от Лондон, където си бил за една вечер, имаш участие вечерта, гледаш видеото, а след интервюто с мен пак отиваш на участие? Явно Лондон добре те е заредил?

Докато бях там, за пореден път видях откъде Ню Йорк е взел цялата си философия. Иначе освен самото място и културният момент там ме зареди. Да отидеш в по-малък театър от Народния и да си на четири метра от Никол Кидман, която е решила да играе в театрален сезон в Лондон, е мирис не само на култура, но и на голяма свобода. Хората правят това, което обичат и харесват. Не вярвам това да е някакъв много сериозен финансов deal за нея.

   Дори най-вероятно напротив, често големите звезди на киното продуцират театралните си спектакли.

Да. И аз се докоснах до това разбиране на холивудските звезди, които са толкова големи именно заради тези неща, не заради грандиозните холивудски продукции. Това са хора, които могат да си позволят да се появят и в малък театър, и в супер скъп блокбъстър. Пиесата с Никол Кидман се казва „Фотограф 51”. Играта беше безкомпромисна и ми направи впечатление, че те наистина живеят, докато са на сцената. Хареса ми, че го няма онзи театрален маниер – не играят олд скуул театър, леко превзето, както все още може да се види тук. Беше малко все едно гледаш филм – много истински и много динамичен диалог. Постановката беше за историята на жената, която е направила една снимка и по нея е направен моделът за ДНК. Тя не получава Нобелова награда за това – получават я двама други, които крадат снимката от нея. Тя остава неизвестна и по-късно умира от рак. Та, освен играта и всичко останало, ме впечатли и историята.

   Страхувал ли си се някога да не останеш неразбран приживе? Това се случва често с хората на изкуството.

Винаги през главата минават подобни неща и се сещам за хора, за творци, които през целия си живот не са преживели някакви комерсиални върхове. Наскоро бяхме в Амстердам и си говорихме точно това за Ван Гог. Особено при художниците, има такива, които приживе не са продали една картина, а след смъртта им картините струват милиони. Но като ме питаш за реален страх – да не изпадна в подобно положение – ние така или иначе сме в регион, в който перманентно сме си в такова положение. А и това не може да занимава артиста по ежедневен начин, не може да е двигател. Аз гледам да не изпадам в стереотипи, защото два пътя еднакви няма.

Пък и за изкуството не може да се мисли като за спорт, защото в него няма „вярно” или „невярно”.

То е относително, всеки има своя истина спрямо изкуството. Само човешките истини са константни.

Вярваш ли в съдбата? Вярваш ли, че тя се усмихва на едни повече, отколкото на други?

Аз смятам, че съдбата се усмихва на всички и то поравно. Изборите, които обаче трябва да направим, са много лични. И не мисля, че има някой, който да е роден привилегирован и да му се отнеме възможността да успее. Ако някъде нещо не му се случи, то е поради личен избор.

Господ е съвършената любов – той обича всичките си деца поравно.

Ето, ти обичаш двете си деца еднакво. Не можем да говорим за два различни шанса, които им даваш. И ако някой не харесва съдбата си, той трябва да преосмисли изборите си.