Любо Киров – отвътре навън

Любо Киров – отвътре навън

7 март ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

То и във вашите среди има доста мрънкащи.

Да, дори в музикантските среди има страшно мрънкане. Не мога да сетя обаче кога политическата и икономическа обстановка са пречели на големите творци в световен план. Дори по-скоро изкуство се е правело най-много когато е имало бунт, недоволство.

Изкуството никога не е зависело от политиката и икономиката, поне в личен план за артиста.

Някой ще каже, че можем да поспорим и това е така. Но дори в мирно време артистът има своите борби. И тази борба не се дава случайно, а се дава, за да се справиш. И ако сочиш някой, който се справя, за виновник за твоя неуспех, трябва веднага да си направиш ревизия. Моментално. Защото това не е вярно.

Обиждаш ли се, ако те посочат за такъв виновник?

Не, не се обиждам. Става ми мъчно, става ми кофти, става ми болно. Толкова хора знаят какво си направил и толкова неща сме направили заедно в някакви определени моменти, бутали сме и сме разбутвали ситуацията, за да стъпим, да направи път за някой друг, който върви по него и накрая някой казва „Ние се дразним, че ти успя“. Друг е въпросът, че  веднага ще се коментира: „Какво пък толкова е успял?“. Ами, аз казвам, че съм успял. Така се чувствам. Аз правя това, което искам. И така аз определям успеха.

Харесва ми, че имаш самочувствие. Не обичам излишната скромност.

Вече не ми е интересен този популизъм със скромността. Знаеш, изкуството е много относително. „Харесвам“ и „не харесвам“ е едно нещо, „успявам“ и „не успявам“ е съвсем друго.

Критерият за успех ние го знаем. И той е да можеш да си позволиш да правиш само това, което обичаш.

Това е успех. Това е лукс в наше време. Другото  не е успех. „Аз съм голям музикант, но нямам работа като такъв“ не е успех. Това е мъка. И не означава, че като си много талантлив, задължително трябва да си успешен.

Аз вярвам, че ако си много талантлив и работлив, и ако прибавим още няколко черти на характера, които работят в твоя полза, успехът е неизбежен. И късмет, де…

Видя ли? Не можа да изключиш таланта от другите две неща – от характера и работливостта.

Ти по-свободен ли си без групата?

По-свободен съм сега. И то не, защото съм сам и съм без група. Сега дори бачкам с много по-голяма банда, с повече хора отколкото преди.

Свободата не е да се измъкнеш сам. Свободата е да не ти пука кой какво очаква от теб.

След като много хора недоволстват срещу теб, ти ставаш още по-свободен. Защото това е тяхната примка. Примката на недоволния, хвърлена към другите, всъщност се стяга на неговия врат.

Можеш ли, гледайки някой млад български изпълнител, да определиш дали той ще устои на времето. Дали въпреки всичко ще има дълголетие на сцената?

Ето, сега ще разбереш какво е различното при мен. Вече се опитвам да не правя това, което другите правиха с мен – да ми поставят лимит „Той ще стигне дотам или дотам“. Не бих си позволил да поставям граници дори от моя гледна точка, от моя опит и критерии. Никога не си го позволявам, защото знам колко мога да бъда изненадан. Гледаш добрите неща в този човек, гледаш възможността да се получи, а не възможността да не се получи. Затова Жана беше победител в моя отбор в Х фактор. Колко неща се случиха оттогава, колко хора мислеха, че тя няма да остане… Е, тя остана. Still Standing. Колко пъти съм го чувал и за себе си: „Е, сега се самоуби!“, „Е, това му беше за последно“ и какво ли още не. Но – изненада! Тук сме. И тогава, в началото с Жана, може и да съм си помислил докъде може да стигне тя, но ето че се изненадвам. Всеки трябва да стигне там, накъдето е тръгнал. Дори често съм говорил с хората на моята възраст: „Спомнете си не каквото мечтаехте преди 10 години, спомнете си какво си мечтаехте на 12-13 години и ще разберете къде искате да стигнете.“ Аз например исках да бъда на сцена, на каквато виждах Майкъл Джаксън да пее.

Хубаво е на 12 да знаеш какво точно искаш.

АЗ не съм го търсил тогава, то е било извън мен това, повече от мен.

Има хора, които цял живот търсят пътя си, призванието си.

Това е хубаво. Ние друга работа нямаме в тоя живот. Животът ни е даден именно за това търсене. Ако не правим това, се превръщаме в машини за фекалии.

Страх ли те е от възрастта, притеснява ли те?

Тази година ще стана на 45, това си е сериозна възраст. Като малък си представях, че 45 годишните изпълнители веднага трябва да приключат с кариерата и да се приберат в старческите си домове (смее се). Но всъщност изкуството него няма нищо общо с възрастта, с материално поставените ограничения. Защото ако има какво да казваш, може и на 90 да го направиш. Има го и обратният вариант – и на 90 да не можеш да кажеш нещо по-смислено от 12-годишно дете. Много е объркано, защото душата няма възраст. А ако е вечна, тя трябва да е вечна в минус и в плюс. Ако е вечна, тя идва от вечността, минава през тялото за малко и продължава пак във вечността. Като казвам „продължава“ това не е подходящ термин за пътя на душата, както и „напред“, „назад“, „нагоре“, „надолу“ и „надясно“. Вечността не е триизмерна, тя е навсякъде. Мен Господ ме учи на това, че е смешно да сме притеснени от физическата възраст, тя е секунда във вечността. Така че първо, не съм притеснен от възрастта си и второ, смятам се за благословен, че мисля по този начин на тези години.

Е добре де, ще откажеш ли да си в тялото на 20-годишния Любо?

Да бе, ще откажа! (смее се) Да не те боли старият счупен крак не лошо. Но пък ако не да си счупиш стария крак не можеш да направиш доста от анализите, които в момента ти вършат работа.

Като заговорихме за Господ и вечността, наскоро си представях как човек си отива от този свят без страх, с всичките грехове, които носи. Възможно ли е да умрем спокойно?

Ако си вярващ, знаеш, че Господ е бил тук и е взел всичките ни грехове. Затова си спокоен. Ако не си вярващ, не си задаваш тези въпроси (смее се). Но щом питаш – Той, когато е бил тук, е взел всичко върху себе си. Всеки наш грях. Както един родител може да поеме цялата вина вместо детето си, за да живее то.

Затова Господ казва, че най-голямата любов е да дадеш живота си за приятелите, не за партията, не за асоциацията на музикантите, а за хората до теб.

Любовта се доказва първо там. Не може да я докажеш в общ план. Трябва да започнеш първо с теб, с някой до теб, със семейството си, с приятелите и после това да прерасне. С човека в огледалото трябва да започнеш. Много хора се заблуждават, че ще променят нещо, като започнат със събиране на подписи. Така няма да стане. В съвършенството се влиза по вяра, не по дела. Така че не се притеснявай. Ти можеш да ги предадеш тия грехове, да кажеш: „Аз вярвам, че Господ е взел моите грехове върху себе си“. Представи си това каква свобода дава. Тогава ти си свободен да направиш това с някой до себе си. Ето, децата ти го доказват, чрез тях можеш да се докоснеш до част от същността на съвършена любов. За това са дадени децата, а не да продължават рода в материален план. Не е това смисълът  на „да оставиш нещо след себе си“. След себе си можеш да оставиш само и единствено любов.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино