Този разговор можеше да е монолог, ако не го прекъсвах от време на време. Защото той е такъв – винаги се пали, когато говори за нещо, което обича. За музиката, за Господ, за любовта. И е такъв откакто го познавам. Последните 4-5 години обаче добавиха към личността му още нещо, което може би за другите е незабележимо, но близките му не могат да не отбележат – пълната увереност, че да си тук и сега има смисъл. Дали това се случи след участията му в музикалните формати, в които напълно заслужено застана на скамейката като жури или след препълнената зала 1 на НДК, в която всеки един човек знаеше всяка една дума от песните му? Или пък, много по-вероятно това да се е случвало малко по малко, с натрупване, с признанието на хората, които го харесват, а и на тези, които не го харесват толкова. В този разговор звучи така, сякаш е стигнал върха, но и двамата знаем, че пътят е безкраен и че в крайна сметка само пътуването е важно. И то започва единствено отвътре навън.

Любо Киров в Интервюто. 

Какво ще се случи на 10 март в София Лайф Клуб?

Това ще е концерт, в който ще се изсвирят най-добрите неща, които съм правил през последните 15 години. Те са събрани в албум и решихме да представим този албум по начина, по който винаги съм искал – дори с плоча, винил, в малко по-малък тираж. Целта е да се събере цялата популярна компилация от периода с група Те и периода след като се разделям с тях. И този албум по-скоро е направен по желание на хората, с които се срещам; на тези, които идват на моите участия; хората, които се кефят. Те все още искат да си купят този (според някои вече демоде) формат, какъвто е CD-то и да го имат в колите си, за да могат да слушат накуп нещата, които харесват. И си мисля, че тези 3000 диска много бързо ще изчезнат.

Много различен ли е Любо от това, което беше в Те и след това? Питам те, защото ти сам разграничи периодите.

Много. Любо в Те разпределяше отговорността на това, което се случва на сцената и в музиката между четири човека. Така например ако нещо не се е случило както трябва, вината е разпределена между четири човека. И това беше много удобно, между другото.

Общата отговорност, ничия отговорност…

Точно така. Големият старт след бандата ме накара истински да проследя мечтата си. Защото едно време като дете, когато съм мечтал да бъда музикант, изпълнител, човек на сцената, съм си представял сам да поемам тази отговорност. И много често не съм вярвал, че ще успея. В онзи период много хора казваха, че винаги ще бъда с група, че съм от така наречените групари и че сам няма да се справя. Ето че аз разбих този мит за „групарите“. Но знаеш, винаги хората „виждат“ повече за теб от теб самия.

И е много важно да разбереш, че твоята визия е по-важна за тебе, а не тази на хората или на критиците, които определят кой докъде ще стигне.

Много ми харесва, когато казват – „Той ще стигне дотук и повече нищо няма да направи“. И сега, с днешна дата е малко все едно си ги прецакал. Защото се е случило много повече, отколкото те са ти „предсказали“.

Колко пъти си чувал „Не“, „Няма да стане“, „Не ставаш“…?

Десетки пъти. Стотици пъти. Особено в нашето време, в което до теб могат да достигат десетки хиляди коментари, сигурно съм ги чувал тези неща хиляди пъти. С всеки е така, с всеки изпълнител. Хиляди хора постоянно казват какво ще стане и какво не. Така де, хубавото е, че накрая така или иначе правя това, което на мен ми харесва, напук на очакванията на хората и мисля, че това е нещото, за което сме родени. Да правим избори. Да сме въпреки ситуацията, а не в нея. Човек е изпитван през цялото време колко се обича. Защото това е част от любовта – да направиш нещо повече, отколкото очакват от теб. Това означава, че обичаш себе си и си вярваш. В оня, хубавия смисъл на думата. Не знам колко ни учат на това в българските училища, но често чуваме лафа: „Той много си е повярвал.“ Сякаш това е нещо лошо. Докато в други култури децата първо ги учат да си вярват и да отстояват мечтите. При нас е малко „Ти недей толкова да си вярваш“, малко да се смириш. Като смирението те го разбират малко като нищо да не правиш, за да угодиш на всички.

Ако трябва да угодиш на всички, това означава ти напълно да се изгубиш.

Та, аз не само че не се изгубих в тези си решения, ами направих нещо повече от „очакванията“. Защото те предвещаваха Любо без групата да се провали, други казваха, че „Той ще си остане на клубно ниво“, всякакви неща съм чувал. Е, аз не съм останал на клубно ниво, защото правя големи концерти. И съм от малкото, които продават билети и концертите в повечето случаи са SOLD OUT. И то в големи зали. Тази година също съм планирал голям концерт в НДК през ноември, сега след няколко месеца и в Летния театър във Варна. Започва онова важно движение за музикантите, в което трябва да се правят концерти. Всички го говорехме преди години, но сега кой прави концерти – аз, Графа и Веселин Маринов. Колкото и да лаят някои хора, продаденият билет няма нищо общо с лайка във ФБ. И мисля, че това вече се разбра.

Ще пееш и песни от периода ти с групата. Дълго ли преживява раздялата с Те?

Аз не преживявах решението си като вярно или невярно да напусна. Просто беше трудно да зацепи колелото да бъда възприеман като самостоятелен изпълнител. Но не съм подлагал решението си на съмнение, защото аз това решение съм го взимал в продължение на предните три години. Това беше едно търпение във времето. Не съм се махнал изведнъж. Това са решения, които колкото и пъргави да изглеждат отстрани, се взимат от нормално интелигентни хора. Интелигентни хора в избора, де.

Защото вече в цялата страна има много интелектуалци и малко се объркваме кой е интелигентен и кой не.

То това е и друга тема – кое е интелигентното, кое е умното? Кои са умните и красивите? Тези, които лаят срещу други с различно мнение или тези, които искат да оправят държавата, пък не могат да помогнат на майките си вкъщи?

Ти от кои си? Какво правиш ти, за да бъде мястото, на което живеем, по-добро?

Аз вярвам, че големите революции се правят персонално с това, което можеш най-добре. А не с говорене как ще направиш нещо евентуално с други хора.

Защото в момента сме заобиколени от голямо лаене кой не прави добре нещо. Бих попитал тези, които предимно коментират: „Кажете какво направихте вие добре? Защото вие се борите вие срещу статуквото, а се превръщате в статукво от мрънкащи хора. Ти си вече статукво на мрънкащия човек, който нищо не прави, но има „големи идеи“.

Идеите са много хубаво нещо, но аз винаги съм подкрепял хората персонално. Подкрепям хора, които познавам. Подкрепям приятели, имам приятели в политиката. Аз самият не съм политически обвързан като членство в някоя партия, но мога да си дам гласа за някого, когото познавам. Ами, ти дори в библейски план ако не можеш да помогнеш на близките си хора, как тогава ще помогнеш на тези, когото не познаваш? Малко се минаха всякакви граници да се обобщават и демонизират общи групи от хора или личности, които в крайна сметка никой не познава. Плюят се дадени политици или хора на изкуството и културата, или популярна личност, като не си дават сметка, че е много лесно така да обобщиш кой става и кой не става. Хората остават много учудени, че често популярните личности са по-умни от другите. И колкото и да се котира митът, че щом си известен, значи си глупав или нещо се е случило с връзки, това отдавна не работи.

Или работи за ден-два. Особено в сферата на изкуството няма как да лъжеш голям брой хора в продължение на 10-20 години.

Да, никой не може да стои 15 години в това, което прави и да е успешен с връзки. Пък и хайде първо си оправете собствените личности, пък после правете световни морални революции. А има и нещо друго – статуквото на мрънкащите е голяма досада. Аз се разграничих отдавна от тази ситуация.