Лоранс Плазне пристига за срещата ни в офиса на Colibri с леко закъснение. Извинява се – разхождала се е и е объркала пътя. Малка, стилно облечена и добре гримирана. Без да я познавам, бих казала, че е французойка. Без да съм чела „Любовта единствена“ обаче,нямаше да зная колко изящно може да пише за любовта. За тази любов, която ни докосва и си отива, и пак ни докосва и пак си отива, за да остави само болката. Лоранс дава книгата си за публикуване, когато е на 37 години. Вярва, че има прекалено зле написани книги, затова не е искала да добави още една към тях.  И изчаква перото й да узрее. Ако питате мен, струвало си е.

Ето още няколко неща, които Лоранс Плазне ни разказа за себе си :  

В София ми направи впечатление странната архитектурна смесица- стара красива сграда, до нея – висящи жици, после някоя съветска постройка… това ме кара да се питам какъв е бил животът на българите. Иначе хората тук са много учтиви.

Животът ми не се промени, след като излезе „Любовта единствена“. Разбира се, настъпиха вътрешни промени, защото цял живот съм искала да пиша. Но това е нещо лично, животът ми си е същият.

Във Франция сигурно ще излязат 200 рецензии за новата книга на Уелбек и нито една за някоя друга. Тоест, критиката се интересува от едни и същи неща и от познати автори. Тя е повече журналистика, отколкото истинска литературна критика.

Аз работя в Сорбоната, което все пак е в квартал, където все още има доста и големи книжарници. Ходя поне 2-3 пъти седмично, разглеждам, чета това, което пише на гърба или два-три параграфа вътре, и ако не ме грабне, не го взимам.

Библиотеката ми е подредена по цвета на кориците, форма, издателство, поредица. Имам добра визуална памет, пък и не съм толкова подредена, че да ги държа винаги по азбучен ред. Постоянно взимам нещо, връщам…Но в кабинета ми например,има книги от пода до тавана. В спалнята ми – също. Всъщност във всяка стая на къщата ми е така. Като изключим тоалетните.

Навсякъде чета, във всеки един момент. Когато бях малка родителите ми смятаха, че чета прекалено много и трябва да излизам по-често. Затова се заключвах в различни стаи  да си чета и по-късно разбрах, че много писатели са го правели.

Много е приятно да получиш награда, признание, да получиш и повече пари. Но понеже  отскоро и аз съм член на различни журита, разбрах колко субективно може да бъде награждаването.  И че има много големи писатели, които не са получили награда, а от друга страна – много книги, получавали награди, отдавна вече са забравени.

Ако трябва да препоръчам книга на приятел и трябва да е класика, ще е  „Мисли“ на Паскал. Ако  става дума за съвременни автори – Пиер Мишон – много е интересен.

В днешно време човек съзрява по-късно, според мен. Тъй като аз дълго време прекарах в учене, ми липсваше зрялост и смелост да публикувам. Познавам хора, които го правят млади, на 25 години. Но много често това е доста изкуствено. Смятам, че се изисква зрялост.

Последната книга, която прочетох е на Натали Леже. Казва се „Тихите животи на Самюел Бекет“, за живота на Бекет. Аз много го обичам.

Ако трябва да опиша „Любовта единствена“ с няколко думи – „Една любовна история, която не свършва добре.“

„Любовта единствена“ може да намерите в книжарниците, както и на http://www.colibri.bg/knigi/1129/lorans-plazne-lyubovta-edinstvena