Леля Евдокия – кое е това момиче?

Реална, нереална, неизбежна, щедра, мечтателка, създателка, тъжна понякога, щастлива в малките неща. Ето такава е всяка година. Такава е и леля Евдокия. Затова Интервюто влиза в 2016 с нея.

4 януари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Личен архив
LoadingЗапази за по-късно 11'

Леля Евдокия – кое е това момиче?

4 януари ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Личен архив


Кое е това момиче ли? То не е момиче, а си е истинска леля. Как да ви я представя Евдокия? От една страна е много просто – българка, емигрирала преди години в Германия. Там работи, живее и ни разказва за това в „Писмата на леля Евдокия“. Скоро ще издава книга дори. Герой, по-реален от много, които наистина съм срещала и докосвала. Герой на нашето време е тази леля. Образ, изрисуван с толкова обич и майсторство, че е почти невъзможно да се разбере къде започва Евдокия и къде се среща със своя създател. Но, за създателя – с любов и някой друг път. 

Днес Интервюто ви представя леля Евдокия. (запазен е оригиналният правопис на интервюто)

Откъде си, лельо Дочке? 

Родена съм в село Куртово Конаре, област Пазарджишка. После съм била у Ивайловград на училище. Завършела съм Манджата. С пълен оспех. Само една тройка ми остай по химия оназ скокарджа, ма нищо. Здраве да е! После съм работела като секретарка, ама още бях млада и убава. То и сега съм убава де, ма егенето друго казва. Сега работя на един много елитен магазин за обувки, италиански са. А магазина е в Германия.

Как се случи така, че стигна до Германия?

Ами как – качих са на автобуса и той ма докара. Преди петнайс години, кат додох, нямаше самолети. То може и да е имало, ама кой ти муй разбирал тогаз на самолетите. Цял ден и цяла нощ на тръска тоз автобус. Леля ти Дочка, както я гледаш, осемдесе и шес кила, свита на четери. Пълно с куфари и с хора, и никой не познавам. Седнах точно зад шофьора, щот му казах, че много ма е страх и ми става лошо по пътищата. Викам: „Ако ма сложиш най-отзаде, най-много да ти оповръщам седалките”. И той ма сложи зад него. „Да та виждам“, вика. До мене имаше една кикимора, намазала си фелии с масло, цяла найлонка. Откак потегли автобуса от София, не спря да яде. Отхапва от фелията, ама тя суха, суха, и нашта преглъща кат фит. Викам: „Как имаш мерак да ядеш, ма жена?”. „Ами аз – вика – в автобусите най-много огладнявам, пък и кво друго да прая двайсшес часа? Ша ям.” Извадех и ѝ дадах едно домати от чантата си, викам малко да й тръгне тоз сух хляб. Куртовското домати са го писали в книгата на Гинес и забрайх кое друго беше. Тя ми дава от фелиите, викам: „Не ща!”. Мен сичкото ми са е свило на топка, в корема ми камък тежи и гък не мога да кажа. Тръгнала съм, ама нито знам накъде, ни защо съм тръгнала. Лопа ми са сарцето, а пък ако знайш колко ревах. Ама га пристигнах, като видях какво е друго, са осаферих. Абе то много хубаво в таз Германия, бе!

Какво правиш там?

Работя, живея, готвя, пиша на интернета, знайш как е. Ходя по ескурзии, когат мога. Друго нищо не си угаждам, ама виж, когат е за патуване, първа съм. За петнайс години съм оръшкала полвин Германия. Най-много обичам Бавария, че много красиви селца има. Ама и в Амстердам съм ходила, на гости на една Гергана. И тя е от Куртово Конаре.  Ходила съм и в Португалия, в Париж, даже в Америка ходех лятото за три седмици. Видях Ниягарския водопад и един билюк други работи, ама сичките съм ги снимала. Инак кой ша ти повярва, че Дочка от село тръгна, пък каде стигна. Даже и книга съм написала, ама Евана Щерева е редакторка и не мой да я изредактира от толкоз време вече. Викам: „Евано, аз ли не моя да пиша, ти ли не мойш да четеш, ама ако не побързаш, ша сабера матриал и за втори том!” Ама нищо де, когат стане. Преживявания много, сал да има кой да чете.

Не са ли много различни от нас тези германци? Как свикна с техния манталитет?

Абе то на хубавото лесно са свиква, ама кат видиш две кикимори с розав анцуг адидас, да флизат в магазина, едната фанала един айфон и тъй са забляла по него, че са буторяса в една етажерка и сабори сичките обувки от нея, а другата отишла на другия край на магазина и са провиква кат краварка: „Румянооо, ела да видиш какви резилни ботуши намерих!”, с ей тоз манталитет хич не мога да свикна. Иначе немците са спокойни хора, няма панаири, никой не та овиква, не закъсняват за работа и са много възпитани. Повечето.

Снимаш, пишеш, страницата ти във Фейсбук се радва на много фенове… Кой ти помага с „техниката“?

Десет хиляди станаха и са все хубави хора. Леля ти Дочка има най-хубавите хора за приателки. Иван ми прай сичкото. Той ми напрай Фесбука, той ми избра конфутера даже, той ми показва как да пиша, как да кача снимка и даже и интернет странижа ми напрай – www.dochka.de. Ама на нея по-трудно и не мога да й свикна, затуй нищо не съм писала там.

Каква музика слушаш?

Ооо, всякакви обичам. Иван ми записал на телефона едно цигу-мигу. Като опера, ама без да пеят. Него най-много го слушам. Имам и едно Шанзелизе – и него обичам. А когат ходих в Португалия, си купех един диск от едни деца. Двайс–двайспет годишни да бяха, не повече. Момчето свири на китара, а момичето пей, седнали на бурдюра и турели една шапка отпред. Аз винаги си купувам от улични музиканти, когат ми харесат. Имам у дома двайсе и три диска. А най-любимата мий Адел. Една нощ я гледах на конфутера до три и полвина, а после станах в пет и полвина за работа и бях кат пушка. Шефа вика: „Влюбена ли си неска, не знам, ама тичаш из магазина кат млада сърна.” За Коледа колежките ми събрали пари и ми купели билет за концерта на Адел в Кьолн догодина. Да сме живи и здрави дотогава само. Пък колко ревах!

Споменаваш Иван. Гадже ли ти е?

Не, не. Едно българче е, живей наблизо до нас.

Откъде го познаваш?

Ходех да изпращам една Невена на летището, да си заминава за България. И кат ма напъна по едно време, ма какъв дрисък него ден ма мъчеше. И тичам аз вече из едни коридори, тичам, то летището голямо. Не мога да намеря тоулетна. Брех, кво ша прая. Ни тоулетна, ни хора. По едно време са задава един, ма тъй наперен бая беше. Ръцете му колкот моя бут. Намазал косите, една бяла хубава риза, черен панталон, малко мязаше на сервитьор, ма накипрен кат за свадба. И тътрузи подире си едно малко куфарче. Викам тоз гачели ша работи на летището, щом излиза от вратата. И му викам на немски отдалеч: „Извенявайте, търся тоулетната, много спешно!”. Той вика: „Да ти мязам на информация?”. „Ми – викам – като та гледам как си облечен, сигур ша знаеш къдей”. Той са тупа по рамото и вика: „Четери ленти имам, от десет години съм пилот”. Викам: „Браво бе, за десет години как не разбра кадей тоулетната?” Обаче не са спря, ами върви напред, а аз тичам след него. Аз ми къси краката, затуй тичам. А той кат отвори пергела, с две крачки и стигна до Мюнхен чак. С тез големи обувки, лум лум лум, гачели по ламарина върви. Хич не ма отрази. Само потупа лентите и избуча нещо, ама хич не го чух. И аз казах „Данкешон”, позабавих малко крачка и си приказвам на мене си, на български. Викам: „Ооооох, да ти пикая на униформата, зарад твойте глупави ленти ша са подрискам сега.” И той както трака с тез големи обувки, както са беше засилел, като наби спирачка, ма такваз спирачка наби, че как не фръкна не знам. Аз ако бях, щях да съм забила нос в стената отпред. Обърна са и ми изприказва на чист български: „Купи си памперс за баби!“ Ма после ми показа, де. Спря да са надува. Хем ми показа тоулетната, хем ма закара после с колата до нас, че и парфюм ми подари. И оттогаз мий като внуче. Един път го каних на баница у нас и каза: „Цял живот баници и мусаки мож да ми прайш!” Викам: „Аз ша ти прая баници, ама задет ма нарече баба, ша ма водиш по света цял живот!” Той вика: „Кадет кажеш, там ша та зема.” И оттогаз ма зема на самолета, когат лети. Полвината свят съм обиколила с него. Даже и на остров съм ходела.

А как стои работата с мъжете? Няма ли някой немец да развъртиш около себе си?

Ма моля ти са! Такава стара чанта кат мен кой ша я заиска!?

Поддържаш ли връзка с други българи там? Къде се срещате, за какво си говорите?

Иван и Десито, едно момиченце, други нямам. Те ми идват на гости често или кръстосваме заедно по света и у нас.

А как е с германците? Имаш ли местни приятелки?

Аз дотолкоз съм станала от международната политика, приателките ми са всякакви – германка, гъркиня, мойта колежка полякинята, италянец имам и две туркини от супера до нас, дето купувам за ядене. Десито и Иван са ми единствените българи във Франкфурт, с други не са сабирам. Аз не ги деля хората на българи и небългари. Или са разбираш, или не. Кат са разбираш, ги срещаш. Кат не са разбираш, ша им научиш езика и пак става. Пък някой път приказвате един и същ език и пак не са разбирате. Тогаз работата не опира до езика, ами до главата. Главата ако не иска да са разбирате, туй е друг вапрос.

Какво си готвиш най-често?

Супи. Някой ден кат ми додеш на гости, ша ти напрая тиквена супа с манго и къри. Койт не е дошъл на гости, той не май похвалил, че такава супа никаде не е ял. И сичките си ги измислям сама. Понякой път един час са фръцкам из кухнята и накрая цялата тенждура заминава в тоулетната, ама повечето ми стават хубави. Обаче ей тая тиквената е бижу. Би- жу.

Още ли гледаш орхидеи? Каква е тайната на добре отглежданите орхидеи?

Орхидеите ми вече не са побират на прозореца, толкоз много имам. Ама най-важното е да ги гледаш, гачели тебе си гледаш. Дали ша е животно или цвете, най-добре ти вирей, когат му са занимаваш и са грижиш за него.

Ходиш ли на театър, на кино, на опера, имаш ли социален живот?

Много съм ходила по опери. На Операта едно време работих кат гардеробиерка. Аз гардероба е точно до тоулетната. Сичко виждам и чувам – коя флиза, кога излиза. Като додат баш след преставление, гачи бая ги напъва докат пеят. Пък имахме една хърбава, пей от онез най-тежките арии. Чакам секи път да падне полилея връз главата й. Тя като флезе в тоулетната, сра, сра, колко сра не знам, какватой малка, ама пуска водата три пъти. Смятай! Има една с чарвена коса, вързваше я на кок. И тя така вий, гачи й е омряла цялата рода. „Как не прегракна, бе?!”, викам. И една песен пей все, ко ко ко ко коооо, ко ко ко ко кооооо. Съща кокошка. Тя пък не си мий ръцете след тоулетната. Нея „Гутен Таг” никога не й казах. Един път, ма бях много прегладняла и съм си зела едно геврече със сусам. И както си седя на гардероба, държа с една ръка геврека и ръбам. И като дойде оная с чарвения кок, че като каза „Рррррррррртттт!” Изпуснах и геврек, и сичко. Викам си: „Айдеее, от Сопраното стана май Посраното. От много грачене, това са получава.”

Имаш ли вече немски паспорт?

Ооо, да. То инак нямаше да ма пуснат да ида в Америка таз година. То си трябва немски паспорт. Като си с български, та гледат накриво навсякаде. Като имаш немски, ти са осмихват и ти викат „Гутен таг”. Като принцеса съм напрао.

Как стигна и до Америка ?

Ами с Иван, бе! Цяла година ми обещава, че когат ми станели лайките на Фесбука десет хиляди, щял да ма заведе на Америката. Аз зарад него напрайх немския паспорт, за да мой да ма земе. А тез лайки колко бях резилна в началото, като не знам какво са. Иван вика: „Ша та заведа в Париж, да видиш малко свят, га събереш 700 лайка”, вика. Добре бе. Ама си мисля, де да му я бера таз лайка в Германия. Че отидах на магазина и купих 700 грама чай лайка. От обикновения. По три евро дадах за пакет. Ма нямаше насипна, че купех на пакетчета. Изрязах ги едно по едно и ги изсипах на една торба. Седем кутии по двайспет пакетчета наиш как са изрязват, Евдокийо! Ма им намерех цаката накрая – режа през средата с ножицата и после ги пускам в една купа. Те сами са изсипват. Накрая сал им махнах пакетчанцата. И тъй. Кат искаш 700 лайка, ша ти га донеса бе, мир да има. Турех му я в една торба и му га пусна в пощенската кутия, без да му пиша бележка. Викам да видим дали шса сети от кого е. Колкот му е малко акъла на Иван, кат на пиле, мож и да е забраел. Но леля Дочка не забравя. А после кат разбрах, то лайка му  викали на Фесбука, когат някой ти хареса нещо. Станах за резил и са изложех пред целия свят. Нищо де, посмяха ми са хората, посмях са и аз. Сега станаха лайките десет хиляди и Иван ма заведе на Америка.

Какво ти хареса най-много? Как ще ни опишеш Америка?

Ооо, полвин книга съм написала за таз Америка! Много ми хареса. Абе то мен кадет да ма пуснеш, май навсякаде ми харесва. Ама пусто, кат не разбират немски, а аз не им разбирам американския? Добре, че бях на гости на мойта братовчедка Надя, че да ми обеснява сичко. Тя пък от двайсе години там и забраела българския. Викам: „Не говориш ли на български тука?” „Само една българка имам, вика, кака Трайка. С нея на български , че тя пък английски не говори.” Викам: „Отскоро сигур е тука.” Надя вика: „Не, от десет години е тука с децата си, даже ѝ изтичала зелената карта, трябвало за гражданство да иде, ама си натискала парцалите, щото едно гудморнинг не мож да каже. Нито знай каде да иде да си подаде документите, нито какво да продума. Като получава писма на английски, сабира ги по две седмици в една торбичка и га ида аз, превеждам й сичко.” „Ами – викам – за какво е дошла тука?” „По цял ден седи вкъщи”, вика. Фризьорка била, не постригвала хубаво, ама другите българи от съжаление ходели при нея, кво да я праят горката, пък й пет долара вземала само. Мъжа й карал тирове по цели седмици, а комшийката й водела децата на училище и ги прибирала. Трайка по цял ден вкъщи затворена, че ни кола мой да кара, ни книжка има, ни знай да приказва. Не била излизала никога на центара, страх я било да са загуби. „Еее, брао – викам – Аз съм от три дена тука, ама вече научех гудморнинг, хеванайс дейс и какво беше другото, че го забрайх. А тя от десет години тука и не знай в какъв град живей? Едно магаре от Куртово конаре да беше докарала тука, досега щеше университетска диплома да изкара.” Надя как са смя, като казах за магарето.

А немския как го научи?

Много ясно. Едно време, га додох, бях с договор от бюрото по труда и тогаз на пращаха на курс три месеца. Другите българки ги мързеше да ходят, че и училището беше далеч. Те гражданки пловдивчанки, не са научени да ходят три километра на високи токове и да си губят времето да учат немски. Ама леля ти кат каза: „Аз мой да съм единствената от село, ама да не съм по-проста от тях?” Сутрен на курс, следобед пишеш домашни, а по цяла нощ на работа у фабриката. Работех на една фабрика за автокастофони. Абе малко забивах глава на масата, ама три месеца са изкарват. После дадах осемдесе марки за втори курс, тогава нямаше евро още, и викам: „Може гладна да стоя, ама докат не го науча тоз език, ша ходя на курс!”. И го научих, де. Сичките кикимори тогава си заминаха, само аз и до ден днешен съм си в Германия.

Кога си тъжна, лельо Доче?

Когат хората спират да са хора. Когат са хокат един друг, карат са за глупости, за религии и политики, когат са водят войни, когат са избиват невинни хора, когат гладуват деца, ей такива работи.

На кого първо се обаждаш, като ти се случи нещо хубаво?

Пиша го на писмо до един близък човек, ама кат ми излезе книгата, ша разбереш на кого точно.

Всъщност, какво е последното нещо, което наистина те зарадва?

На много работи са радвам аз. Неска са зарадвах, че беше мъгла, а в дванайсе и полвина напече слънцето. Вчера са зарадвах, че намерех една тетрадка, кадет я търсех месец и полвина. На билетите за Адел са радвах и чак плаках. Радвам са, че пак ходих на гости на Гергана в Амстердам на Нова година. Много са зарадвах, когат едно момичанце от Сливен ми писа на Фесбука, че си взело изпита и една друга взела книжка, защот леля им Дочка им стискала палци. Радвам са, че съм здрава и мога да си харча цялата заплата за ескурзии.

За какво си мечтаеш?

Да събера сичките си приателки един ден на един стадьон, да пече слънце и ний да седнем на тревата, да ядем баница и отпред да дойде Адел да ни пей. А аз ша свиря на пиано. Или на китара, че то цяло пиано как да го занесем на стадьона. 

Връщаш ли се по празници, както всички българи, които не живеят тук?

Рядко, леле. Тоз магазин за обувки по Коледа и Нова година е най-пълен. Гачели през цялата година на върже държани, чакат да дойдат празници и като са сурнат, нямат спиране. Викам: „През другото време боси ли ходят?”

Много снимки, много нещо в страницата ти, обаче теб никога не те виждаме. Всички тръпнем в очакване – как изглежда леля Евдокия?

Какво да ма гледаш мене? Бостанско плашило не си ли виждала? Някой ден Славито като ма покани, ша ма видиш. Да сме живи и здрави дотогава само.


Портретът на леля Евдокия е нарисуван от Петя Русева – дъщеричката на една от приятелките ѝ във фейсбук. Повече за приключения на Дочка може да научите ТУК  или в предстоящата книга.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър