Кое е това момиче ли? То не е момиче, а си е истинска леля. Как да ви я представя Евдокия? От една страна е много просто – българка, емигрирала преди години в Германия. Там работи, живее и ни разказва за това в „Писмата на леля Евдокия“. Скоро ще издава книга дори. Герой, по-реален от много, които наистина съм срещала и докосвала. Герой на нашето време е тази леля. Образ, изрисуван с толкова обич и майсторство, че е почти невъзможно да се разбере къде започва Евдокия и къде се среща със своя създател. Но, за създателя – с любов и някой друг път. 

Днес Интервюто ви представя леля Евдокия. (запазен е оригиналният правопис на интервюто)

Откъде си, лельо Дочке? 

Родена съм в село Куртово Конаре, област Пазарджишка. После съм била у Ивайловград на училище. Завършела съм Манджата. С пълен оспех. Само една тройка ми остай по химия оназ скокарджа, ма нищо. Здраве да е! После съм работела като секретарка, ама още бях млада и убава. То и сега съм убава де, ма егенето друго казва. Сега работя на един много елитен магазин за обувки, италиански са. А магазина е в Германия.

Как се случи така, че стигна до Германия?

Ами как – качих са на автобуса и той ма докара. Преди петнайс години, кат додох, нямаше самолети. То може и да е имало, ама кой ти муй разбирал тогаз на самолетите. Цял ден и цяла нощ на тръска тоз автобус. Леля ти Дочка, както я гледаш, осемдесе и шес кила, свита на четери. Пълно с куфари и с хора, и никой не познавам. Седнах точно зад шофьора, щот му казах, че много ма е страх и ми става лошо по пътищата. Викам: „Ако ма сложиш най-отзаде, най-много да ти оповръщам седалките”. И той ма сложи зад него. „Да та виждам“, вика. До мене имаше една кикимора, намазала си фелии с масло, цяла найлонка. Откак потегли автобуса от София, не спря да яде. Отхапва от фелията, ама тя суха, суха, и нашта преглъща кат фит. Викам: „Как имаш мерак да ядеш, ма жена?”. „Ами аз – вика – в автобусите най-много огладнявам, пък и кво друго да прая двайсшес часа? Ша ям.” Извадех и ѝ дадах едно домати от чантата си, викам малко да й тръгне тоз сух хляб. Куртовското домати са го писали в книгата на Гинес и забрайх кое друго беше. Тя ми дава от фелиите, викам: „Не ща!”. Мен сичкото ми са е свило на топка, в корема ми камък тежи и гък не мога да кажа. Тръгнала съм, ама нито знам накъде, ни защо съм тръгнала. Лопа ми са сарцето, а пък ако знайш колко ревах. Ама га пристигнах, като видях какво е друго, са осаферих. Абе то много хубаво в таз Германия, бе!

Какво правиш там?

Работя, живея, готвя, пиша на интернета, знайш как е. Ходя по ескурзии, когат мога. Друго нищо не си угаждам, ама виж, когат е за патуване, първа съм. За петнайс години съм оръшкала полвин Германия. Най-много обичам Бавария, че много красиви селца има. Ама и в Амстердам съм ходила, на гости на една Гергана. И тя е от Куртово Конаре.  Ходила съм и в Португалия, в Париж, даже в Америка ходех лятото за три седмици. Видях Ниягарския водопад и един билюк други работи, ама сичките съм ги снимала. Инак кой ша ти повярва, че Дочка от село тръгна, пък каде стигна. Даже и книга съм написала, ама Евана Щерева е редакторка и не мой да я изредактира от толкоз време вече. Викам: „Евано, аз ли не моя да пиша, ти ли не мойш да четеш, ама ако не побързаш, ша сабера матриал и за втори том!” Ама нищо де, когат стане. Преживявания много, сал да има кой да чете.