Константин Вълков – журналистът, който не „тича след линейката“

За новия - стар "Егоист", за одеялата и ленените кърпи, за семейния бизнес, за "Дарик" и приятелите в него, за журналистиката, списанията, новите и старите идеи, начините за измерване на щастие и още няколко десетки неща.

2 декември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 12'

Константин Вълков – журналистът, който не „тича след линейката“

2 декември ‘15
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

И тук се случват нещата значи? София на кое място би била в твоята класация за най-добър град?

Аз харесвам хаотичните неща, да има и малко хаос.

В Копенхаген или Стокхолм, не се сещам точно, моят любим т.нар. либерален диктат, е наложил жестока глоба ако караш велосипед без каска. И този тип самоцелни правила ме побъркват. Сега искам в Бейрут, в Истанбул да отида – там, където кипи от енергия.

Примерно, сега една от състудентките ми потвърди, че след 22 часа в Цюрих не можеш да се къпеш, за да не пречиш на съседите. Винаги съм си мислил, че е лъжа, но не било. И тя сега живеела в къща и можела вече да се къпе след 10, ама по навик се къпела в 9.45 (смее се).

Тук не е ли малко „по-хаотично“ от необходимото?

Аз наистина не обичам да дойде влакът точно в 22 часа. Знам, че е грозно и ще бъда нападнат от либералния диктат, но понякога повече ми харесва да го изпусна, пък той да закъснее, да не е на минутата точно.

Не искаш ли сега да си в някакъв зверски модерен офис – в сграда над водата, с прозорци до долу… Не че твоят е лош…

Не. Ето сега, например, си говорих с едни възрастни хора, които казаха: „Колко хубаво беше едно време, когато не излъчваха боксовите мачове по радиото, защото започваха, когато си искат“. И аз ги попитах: „Как така, когато си искат?“ и те: „Ами, те се събират в заведение до боксовата зала, ядем, пием, отиваме на мача, чакат се да влязат всички, да седнат и чак тогава се почва. А сега, с тия медии и този точен час, се губи цялата емоция…“

Губиш ли емоции в интернет?

Факт е, че всички идеи, които са ми хрумнали, са ми хрумнали в среда, в която не съм имал интернет. Нямам една идея, която ми е хрумнала, докато съм бил в интернет. Дали в някаква забутана селска къща ще съм, дали ще съм някъде без зарядно или в самолета… Ето, дори сега нещата, които ти разказвам, съм ги чел на хартиен носител. Ето, виж тази книга, която сега ми дойде – авторът е човек, който никога не е бил на самолетоносач и изведнъж му хрумва, че иска да отиде и да напише книга за това. И го прави. Това няма как да му хрумне на човек, докато е в интернет, според мен.

А дъщеря ти има ли ограничения за интернет?

Сложил съм и ограничения за часовете, тя всяка вечер ме моли да ѝ добавам и аз го правя. Вчера не го направих, но тя намери някакъв стар айпад и пак си влезе в нета. Но аз съм я абонирал за три списания, за които тя поиска – Teen Vogue, за едно австралийско подобно и за Seventeen.

А ти за какво си абониран? Виждам, че бюрото ти е отрупано със списания.

За „Monocle”, „Casa Brutus” – японското, само го гледам, не мога да го чета. За „Port“…Hо това, което чета от начало до край е „New Yorker”. Напрягам се ако не изчета нещо.

Какъв вид журналистика те напряга наистина, какво не четеш?

Журналистика, в която няма история, която като се видя с теб, да речем, да искам да ти разкажа. Преди малко им разказвах как една супер скучна статия за бразилската икономика започва гениално – тя връща икономиката от 1950 година до днес и започва така: „1950 година. Тогава тъкмо беше построена „Маракана“ за Световното по футбол. Страната бумтеше от надежди, имаше ентусиазъм. И на финала са Бразилия и Уругвай. И Бразилия загуби с 2:1. И „Маракана“ изпадна в страхотна тишина.“ И цялата му икономическа теория тръгва от там – че бразилците не са подкрепили футболистите си в този момент и оттогава си имат този комплекс, с който не могат да се преборят  и до днес и затова икономиката им е зле. И така една скучна иначе тема става интересна.

Как ти правиш нещата да изглеждат интересни?

Том Улф, основоположникът на „новата журналистика“, винаги се облича „в бело“. Та, навремето в САЩ имало списанията „Ню Йорк“ и „Ню Йоркър“. И тези от „Ню Йорк” се събират на планьорка и си казват: „С „Ню Йоркър” винаги започваме по същия начин – с бял лист, тия в „Ню Йорк” са гениални – винаги им се получава, а на нас – никога“. Тогава Улф казва:  „Има два варианта. Единият е да взривим сградата на „Ню Йоркър”, другият – да се променим.“ И вкарва този литературно-разказен елемент в журналистиката за първи път. Дотогава тя е била, да речем, в доста по-строга форма – факти, пет въпроса, пирамидална структура… И аз мисля, че особено в днешното интернет време, това е бъдещето – по-дълги материали, истории, нещо което те потапя…

Това за журналистиката. А какво правиш за София, за да попадне в класациите на най-добрите градове?

Аз лично? Май нищо (смее се). Къпя се след 10, карам моторче, май не цапам много, но пък не си купувам нищо био. Та, малко ме напрегна с тоя въпрос (смее се).

                                                                               ***

Няколко седмици преди да разговарям с Косьо, аз поствам в личния си фейсбук профил статус, в който изразявам желание пр експертите или по-точно хората, които се занимават с пр, да бъдат по-конкретни, по-лични, по-знаещи, търсещи и смели в начина си на работа. След няколко часа, семейство Вълкови, вдъхновени от поста, ми пращат „прессъобщение.“ То е истински образец на това, за което говоря, така че, насладете му се. А ако между вас има начинаещи пр-и, получавате абсолютно безплатен и много добър урок, който един ден може и да ви свърши работа.

 

Това е прессъобщение.


Дата:
 1 ноември, 2015 година


Относно
: Българската семейна компания yamabahari – ПРЕМИЕРА първо зимно одеяло

Това е заглавието на прессъобщението:

В откровено интервю създателите на компанията yamabahari интервюират себе си за създателя на Интервюто. Това вече е друго интервю, пардон – друго нещо.


Историята:
 Когато прочетохме във Facebook, че Диана Алексиева обича да получава прессъобщения, а ние не сме пращали, решихме очевидното – да й пратим. Още днес. Да не говорим, че точно в този момент в къщата нямаше нито сирене, нито кашкавал, което правеше задачата по-лесна, а и пратката по-евтина. Едно е да пратим файл по имейла, друго кутия с храна по градските куриери.


Какво да й напишем:
 И тъй като беше неделя, а прессъобщения в неделя трудно се творят, решихме да пуснем диктофона на запис в нашата всекидневна, пък каквото си говорим, това да е прессъобщението. Кой знае, една флашка със запис, в случая свалена на текст, винаги е интересна, дори само, заради воайорския си привкус.


Кой участва:
 Явор, 2 години и десет месеца (спи). Полина, 14 години (не спи, ама не ще и да снима). (Вметка от Интервюто – Сигурни ли сте, че Поли е на 14? Защото последно я виждах, когато беше на две, а това май беше преди година – две?) Силвия и Косьо (разговарят).


Косьо:
 По-яко ще е, ако Поли снима одеялото. В т.нар. непринудена обстановка, уютно нещо, сещаш се.


Поли:
 Ще видим, сега имам друга работа обаче. Вие си говорете за вашата 100% новозеландска вълна (смее се) и вашето първо одеяло.


Косьо:
 Ти като ми намериш по-добра вълна от тази, ела и ми се обади.


Поли:
 Моля ти се, не искам да ми мирише на овце в стаята.


Силвия:
 Ти пипала ли си друга мостра на вълна, която така хубаво да мирише на овчица, Поли? Или друга вълна с такива цветове? Онази вечер, когато стана студено, първа търсеше одеялото и не ни го даде, помниш ли? Защото само с него ти било топло.


Косьо:
 Ами топло й е, заради новозеландската вълна. Чакай, че обърках – 100% новозеландска вълна.


Поли:
 Хайдеее, почна се – сега ще падне едно разказване, ама как намерихме с майка ти фабриката, ама как фабриката е създадена преди повечe от 170 години във Финландия, ама каква вълна внасят от Нова Зеландия, как правят одеялата, ама как сме избрали томно тази вълна, ама как това е нашата мечта, да си имаме собствено одеяло…


Косьо:
 Забравяш колко други фабрики и мостри на вълна проверихме, вкарай още държави – Италия, Исландия, Ирландия. Така звучи още по-хубаво. Фреди (пояснение – така Косьо нарича Силвия), спомняш ли си как се карахме за цветовете?


Силвия:
 Не сме се карали, аз вътрешно си се карах, толкова комбинации имах в главата, а трябваше да избера само една. Но все пак и илюстрацията на Велико, ако не беше тя, нямаше да бъде толкова хубаво одеялото.

Поли: Сега татко ще стане, ще покаже картините на Велико, ще каже как като са се видяли на следобедно кафе и Велико е показал тази на дамата с пеперудите от Токио, мама и тати са се влюбили в нея и решили да питат във фабриката дали могат да направят одеяло по тази картина.


Косьо:
 Обаче признавам, че положиха усилия от фабриката. Можеха да ни кажат – вие с вашите лимитирани серии и изисквания да бъде еди-колко-си голямо, с не-знам-си-какви ресни, що не си намерите друга фабрика.


Силвия:
 Не е така, Косе, за тях е предизвикателство да направят нещо различно. Освен това им хареса идеята ни. Спомняш ли си как Велико ни разказваше за времето в Токио, как виждал тези пеперуди и момичето, страхотен е този Велико.


Поли:
 Между другото, одеялото ви хич не е лошо. И освен това първото си е за мен. Ако правите с нови цветове, също първото си е за мен. Само не очаквайте да ви го снимам. Като реша, мога и да го снимам, добре де (голям смях пада).


Силвия:
 Косе, ти изпрати ли логото на дамата за опаковките против дъжд?


Поли:
 Какви пък са тези опаковки против дъжд?


Косьо:
 Изпратих, изпратих. Ще видиш Поли. Когато правиш нещо е добре да мислиш за всеки детайл. Одеялото ще бъде налично за продажба от 6 ноември. Засега времето е хубаво, но през декември може да вали сняг. Помислили сме как специалната ни опаковка, в която всеки получава своето одеяло, да се запази, дори и ако навън вали сняг. Или дъжд.


Силвия:
 Ти не чуваш ли, че Яворчето се събуди?


Косьо:
 Край на прессъобщението.


***

Нямам време да чета този разговор, нито пък цялото прессъобщение, ето важните детайли:

– yamabahari е малка българска семейна компания, създадена на 24 април 2015

– първите й продукти са авторски ленени и памучни плажни кърпи; създадени са по възможно най-високото качество, което позволяват съответните материали

– идеята за компанията се ражда един зимен уикенд в Исландия – Силвия и Константин, създателите, мечтаят в началото да направят вълнено одеяло

– първото им одеяло ще бъде в продажба от 6 ноември 2015 година, налично вече за поръчки на www.yamabahari.com

– характеристики на одеялото – голям размер (130 x 190 см с ресните), 100% висококачествена новозеландска вълна, само естествени материали, производено в Литва, по проект на Силвия Вълкова и със специална илюстрация на Велико Маринчевски;

– всеки продукт на yamabahari e на името на птица; това одеяло се казва Cardinalis. Това е северният кардинал (Cardinalis), който не мигрира в области с топъл климат, често бухва перата си, за да задържа въздуха около тялото и така подобрява топлоизолацията.


– за повече информация и продуктова фотография: 
info@yamabahari.com

 

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
"Не чувам
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
но съм тук и имам какво да кажа"
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография