Тя ми е съученичка от 22-ро училище, но тогава дори не подозирах какъв добър разказвач е. Срещнахме се отново в един етап от живота си,  в който и двете вече имахме семейства и много истории, които да си разменим. Докато си говорим, осъзнавам колко много са си приличали празниците ни в онова соц време на закупени дънки от Кореком с тайно придобити от родителите ни долари и „Пинко розовата пантера“ в „паузата“ на Кеворк. Точно тогава, когато едно момиченца с очила и балетна пачка се е сдобило с дупки на ушите.

Ирина Тенчева в Коледни истории.

Най-ранните спомени в живота ми са свързани с миризми. Пазя ги със сигурност от възраст, в която още не съм можела да говоря. Помня крема за лице на баба ми; парфюма на майка ми, който години по-късно разбрах, че е Диор; помня миризмата на колата на баща ми, когато се връщаше от риба /не ме карай да го описвам… отлежала в чували риба и пушещи мъже с гумени ботуши, затворени в тясно автомобилно купе/. Зимните празници и по-точно Бъдни вечер ги свързвам с миризмата на сарми. Сарми от кисело зеле. Това са онези неща в паметта ми, които не мога да визуализирам, но като затворя очи, нахлува веднага тази миризма.

От тогава до сега Коледата ми пропътува през различни по аромат дестинации. А ако днес някой аромат може да бъде сравнен с най-големия празник за вярата ми, то това е миризмата от вратлетата на децата ми. Особено силно я усещам, когато спят. И аз затварям очи и си завирам носа зад ушите им и вдишвам с усърдието на йога практик. И тогава изживявам някакъв екстаз, гигантски празник на настоящето. Нищо друго няма в този момент освен любов и благодарност. Нали казват, че Рождество трябвало да носи точно това?

За мен, детето, родено в края на седемдесетте, зимата означаваше семейни сбирки, сурвачки, повече детски филми по БНТ, банани и кока кола. В семейството ми нямаше кой знае какви традиции. Родителите ми ни отглеждаха по тогавашния стандарт – да сме чисти, нахранени, образовани, с осигурени хобита… И двамата имаха успешни кариери, а майка ми поддържаше и целия дом. Време за коледни сладки, писма до Дядо Мраз и ръчно изработени украси – забравú. Не съм изпитавала особен уют по празниците у дома, не и по този клиширан начин, по който ние сега заразяваме децата си. Свързвах празниците с това, че няма да ходя на училище, което си беше супер, и че трябва да изкарам известно време с нашите вкъщи.

През осемдесетте години леля ми живееше в Женева и по Коледа винаги най-хубавите подаръци бяха от нея. Всъщност единствените подаръци, защото роднините ни подаряваха пари, които майка ми събираше в плик и надписваше с имената ни. Не знам какво се случваше след това с този плик. Но появата на леля ми и чичо ми внасяше истинска еуфория в къщи, където ароматът на сарми се заменяше от миризмата на „гнил капитализъм“ още щом отворехме куфарите. Получавах странно изглеждащи за тук цветни дрехи, със странни ципове, в различни цветове… Няма да забравя и Новата година, в която за първи път опитах киви. Тия четири плодчета бяха пътували известно време от Женева насам и бяха заприличали на компот, но като ги вкусих, си помислих, че като голяма трябва да емигрирам на Запад дори само заради този вкус.

„Гнилият капитализъм“. Нали знаеш, децата се ориентират кое е смешно по реакциите на възрастните. Единият ми дядо беше заклет комунист, другият – точно обратното – антикомунист. И когато разказвах на двамата колко се радвам на подаръците, които съм получила, антикомунистът казваше, че това е миризмата на „гнил капитализъм“, а другият, чиято дъщеря ни носеше тези чуждоземни чудеса, просто ме прегръщаше и мълчеше.

Дали съм разбирала за какво става въпрос? Не. Времената бяха „каквито – такива“. Тогава нищо не ни липсваше, защото нямахме критерии.

Вечен спомен от една зимна ваканция ще остане един епизод на “Розовата пантера Пинко”, който излъчваха по „Всяка неделя”. Даваха го точно по Коледа и баща ми, лека му пръст, който беше доктор анестезиолог, ми продупчи ушите.  С майка ми изчакаха паузата на Кеворк, за да се загледам в “детското” и хоп – ето ми ги дупките, които ползвам и до днес.

Друг спомен, който винаги свързвам с Коледа и със зимата, са запотените стъкла на очилата ми. Аз съм от децата, които са дали реакция на жива ваксина. Била съм на годинка и половина – две, когато ми поставят ваксината за едра шарка. Родителите ми, които по това време са на специализация в Германия, се връщат след 15 дни и не могат да ме познаят. Едното ми око е близо до носа след висока тридневна температура. Оказва се, че ме е ударила в очите и от напълно здраво дете, вече съм с 4 диоптъра. Свалих ги в пети клас. Моето обяснение е, че оздравяването ми се дължи на една молитва, която ми беше казал ученик на Петър Дънов. От ранна детска възраст брат ми ме водеше със себе си по всевъзможни места, свързани с неговите духовни търсения. Така минахме и през дъновизма… Всяка вечер в продължение на години правех, каквото ми беше казано и, вярваш или не, свалих очилата. Естествено, според баща ми, доктора, в пубертета е нормално да се случват разни промени и нищо не се дължи на формули или молитви. Както и да е, за мен зимата беше и тези запотени стъкла.

В моето детство не съм очаквала подаръци под Елхата, нито дядо Коледа… Срещах се с Дед Мороз, внос от Съюза. Баба ми работеше като машинопист-секретар в Дома на българо-съветската дружба, където се случваха големите купони за деца – 5-часова програма с игри, с маратон на “Ну погоди” в киносалона и с Бисер Киров, който пееше Guantanamera с една каубойска шапка. Накрая на тържеството ни раздаваха по един огромен пластмасов Кремъл, пълен с конфети, вафли и с Мишка на Севере. И аз тогава си мислех, че тези празници са внесени от Съветския съюз – всичко се случваше на руски.

Хубавите ми Нови години бяха при баба ми Ирина и дядо ми Иван – прототип на сегашното ми семейство. Двойка, която много се обичаше. Връщайки се назад, си мисля, че децата от моето време си изграждат идеал за семейство, по-близко до това на баба и дядо, защото те са безкритични, при тях възпитанието не е насочено в какво трябва да правиш и какво не, а е свързано само с чиста любов. Та, аз си мислех, че това са щастливите семейства, такива като на баба и дядо. Празникът при тях започваше от 30 декември и свършваше след Ивановден. Пътека от гости, баба ми готвеше денонощно, на две печки. То бяха баници, печена пуйка, руска салата, паламуд. На площад „Славейков“ имаше един деликатесен магазин и милата ми баба, която беше с ръст 158 сантиметра, такива торби влачеше – филета, кашкавал Трапис, черен хляб за рибните хапки… Майка ми често пътуваше до Москва заради доктората си и винаги носеше огромни консерви червен хайвер. И на Новите години се лееше шампанско, хубаво червено вино и хайвер. Гостите идваха с очакване за истинско гурме изживяване и винаги бяха приповдигнати и щастливи на трапезата. Посрещахме гости до Ивановден. Дядо ми беше с болно сърце и баба много се грижеше за почивката му. Преди всяко парти той слагаше едно фино вълнено сетре и придремваше с Ерих Мария Ремарк в ръце. А баба ми зареждаше тенджерите за следващата смяна гостуващи. Всичко беше леко, без нерви, без напрежение…

Та, аз минах няколко етапа на празнуване на Коледа. Празнувах с нашите без особен ентусиазъм. Празнувах с баба и дядо с желание ваканцията никога да не свършва. След това дойде периодът на прехода, който за мен съвпадна и с пубертета – моят личен преход. Давам си сметка, че в политически смисъл преходът не е приключил, а за нашето поколение личностният преход също си върви. Явно сме свързани с времето. Като тийнейджър и празниците, и делниците бяха повод да отида в “Ялта”. Поне 4 Коледи съм изкарала там.

За мен истинската Коледа от рекламите започна, когато сама създадох семейство. Това е зрелостта да избереш с кой и как ще преживееш специалните дни от годината. После се появиха и децата, с което открих нова ера. Снимки с костюми на джудженца, печене на коледни сладки… Знаеш…

Сега ли? Сега правя всичко. Украсявам дома още от ноември. Дори чаршафите на децата са коледни по това време.

Децата ми си вярват в чудеса не само по Коледа. Грижим се да развиват сетива за тях. И добре, че е така, защото ако сведем всичко до подаръците – край с празниците. Поколението им е презадоволено от материализъм. Иначе пишем писма до дядо Коледа и той винаги успява да намери точно това, за което са го помолили. /А аз ги събирам в една кутия вече шеста година и когато ги преглеждам си поплаквам…/

Не съм сигурна, че дали дори сега, когато правя всички тези неща около Коледа, не си създавам сама такава една фалшива празничност. Фокусирани в цветовете на елхата, подаръците под нея и менюто на масата май влизаме в духовен дефицит. Как мислиш? Къде остава вътрешното, интимното изживяване? Освен това аз колкото съм християнка, толкова уважавам и другите религии. Така че на тези празници не мога да се почувствам одухотворена и смирена от това, че се е родил Спасителят на света, което по канон е смисълът на Рождество. А мен датата 24 декември не ме кара да влизам по-надълбоко в себе си, честно.

Има някаква тъга в тези празници. Някой ти казва, че трябва да си весел. И ти изпитваш чувство на вина, че всички ликуват и са кой от кой по- и най-щастливи, а ти точно този ден не го чувстваш чак така…

Коледа е чудесен празник, на който можеш да се видиш с хората, които обичаш. За мен Коледа, ако нямам семейство, е ден, който няма смисъл да отбелязвам по абсолютно никакъв начин. Вероятно заради наложените етикети върху този празник предимно с цел комерсиализация. Тази година ще направя експеримент и ще преживея празника без семейство, без софри, далеч от дома, от християнския храм, от моловете…  Там, където не мирише на сарми. Нито на джинджифил. Ще видя дали ще открия нов смисъл в този натоварен с толкова вяра и невяра ден. И ще ти разкажа.