Познавам Камен Донев от времето, когато двамата с Ненчо Илчев представяха своята Stand Up Comedy в ресторант Максим под Театър на Армията. Впечатли ме като драматург и режисьор  още със „Самолетът беглец“ и „Финале гранде“. Изобщо, Камен винаги е давал заявка за сериозна позиция на театралната ни сцена, но за масовата публика, като че ли стана истински популярен с представлението си „Възгледите на един учител за народното творчество.“ За непосветените – освен актьор, Камен е режисьор, драматург и хореограф. Чешит, каквито са всички талантливи хора, винаги със силна обществена позиция. Щедър на емоции и пестелив на интервюта. Камен Донев. Такъв, какъвто го видях в края на 2014.

Над какво работиш в момента?

Над две нови неща – едното е трета част от моята поредица от лекции – трети моноспектакъл. Също така замислям втора част на музикалния проект – „Оркестърчи“, която ще представлява основно вокални изпълнения от различни балкански страни –  ще има и български, но и сръбски, македонски, арменски, гръцки, албански, румънски.

 Струва ми се, че учителят от „Възгледите на един учител за народното творчество“ премина през много различни периоди  – преди повече от 10 години с Ненчо Илчев правехте нещо като Two men show в ресторанта на Театъра на Армията, после беше инженер Донев и накрая този образ като че ли се изясни и стана Учителят?

Той се обогатява и се променя в голяма степен повлияван от живота, който живея, от това, как той ме променя. И ако в началото този образ беше малко по-отнесен, по -абстрактен, по – налудничав и неясен, сега аз търся негова друга страна да го развивам. Търся го в посока на това, че той се опитва да помогне, да изследва света. Опитва се самият той да се обогатява от другите народи – с една дума да се себеусъвършенства, като споделя това с хората, разбира се, по своя си специфичен начин. Защото виждам колко е важно словото и колко съществено е, когато се обръщаш към хората от голямата сцена, да го правиш изключително отговорно и да имаш послание, и да имаш идея за това, което правиш, идея какво е добро за обществото, идея за някакъв градивен момент. Защото другото е самоцелно – самоцелни смешки, самоцелни танци и песни. Не че са лоши, но отдавна мен това не ме вълнува. Може би от 20 години откривам, че смисълът на сценичното занимание е в облагородяването на човека, независимо дали артиста или публиката. И това взаимно облагородяване изисква максимална честност към това, което правиш. Например ако нещо е наистина комедийно, смешно, забавно, да знаеш къде да спреш и да отвориш друга страница към него, за да могат хората да го видят от друг ъгъл, а не само да разчиташ на това, че е смешно. И този образ аз се радвам, че така се развива. Говоря за него от трето лице, защото обичам да се дистанцирам, за да го видя по-добре. Той наистина мина през чисто смешни мои импровизации пред колеги. Мина и през глупости, през недотам сполучливи идеи. Но няма начин – минава се през това. В основата все пак лежи  импровизацията от „Улицата “ на Теди Москов, където аз за първи път го заявих – учителят, който решава нещата малко по-радикално – с бой. Учителят, който вече е толкова избушил,че мозъкът му поема в различни посоки, без той да може да го контролира.

Животът моделира нещата и виждам в това нещо много хубаво. Така, както една река тече и валя камъните и ги мести, същото е и с живота на хората.

Аз по-скоро намирам Учителя за тъжен герой, въпреки комедийната му същност. Наистина, той ни разсмива и разплаква, но има ли за цел да ни покаже, кое е добро и лошо, грозно и красиво, което дори несъзнателно е в основата на всяко изкуство?

Така е, има. И ако ние, по-възрастните, бягаме от това, не е хубаво да го пренебрегваме заради децата, защото когато едно дете израсне с точните възприятия за добро и зло, на него му е по-лесно по-нататък в живота, защото тогава знае какво е да се бори и какво е да се отстоява някаква кауза или свое житейско верую. В този смисъл този персонаж прави и това, но без да размахва пръст. Но го прави, поне аз се опитвам това да става – прави го много леко, дори със самоирония, да става през комедията, през играта. Защото играта е онова, което е в основата на човешкия живот; откакто се ражда до последните си дни човек участва в една игра. Много големи режисьори говорят за това, това не са мои открития, но аз ги преоткривам тези неща. По време на игра гледам да има и образователен момент, но най-важното, което се опитвам да направя, е хората да се развълнуват, защото иначе се получава нещо, което наричат шоу. Обикновено чужденците се обръщат за моя спектакъл не с лошо, добронамерено казват – „Кога представяш своето шоу?“, което обаче не е точната дума, защото шоуто е доста повърхностно като жанр. Той е интересен и атрактивен, има своето място, но остава на едно ниво, казват му „дъвка за очите“. Докато в спектакъла, в драматичното или трагикомичното представление има много измерения. И неговият смисъл е в това да облагородява, да казва кое е хубаво и кое не. Да, малко повърхностно звучи, но в крайна  сметка се оказва много трудно, макар да изглежда простичко.Трудно е да излезеш пред хората и да ги развълнуваш и да ги убедиш с нещо такова. Да им говориш на тая тематика. Обикновено хората странят от това, защото им е малко скучно или звучи поучително. Ходи се по острието на бръснача.