Кристо ли имаше късмет, че племенникът му те познава или ти имаше късмет, че познаваш племенника на Кристо?

Р.: Не съм се замислял за това, но явно нищо не е било случайно.  Може би и друг човек щеше да го реализира, но нямаше да е същото. Щеше да изглежда по различен начин.

И.: И щеше да го направи с повече фирми, повече компромиси и повече време.

Какво ви каза накрая Кристо?

И.: Той често казваше на Росен: „Ти си мой брат, ти си мой брат.“

Р.: Кристо изглеждаше щастлив от това, което се случва. Последните два дни видях очите му насълзени. Той имаше нужда от този проект.

А вие кога напуснахте Изео?

Р.: Аз си тръгнах на 12 януари. Преди 2 месеца.И.: Идеята беше както сме намерили мястото, така да го оставим. Така и стана. Когато тръгвахме, аз отново плаках от щастие.

Къде отидоха кубовете?

Р.: Бяха рециклирани. Скоро започваме да произвеждаме други, които няма да бъдат бели. Тези бяха такива само заради проекта и това ще си остане неговият цвят.

Росене, мисля си нещо. Кристо е плакал, Ина е плакала, кой знае колко още хора са проронили по една сълза. А ти? Нямаше ли момент, в който да те докосне емоционално цялата тази работа?

Р.: За мен всичко беше повече техническа работа, макар резултатът да е 100% изкуство. Когато отидохме там за първи път, ярдът, на който сглобявахме понтоните, беше едно много красиво място, от което няколко кучета влизаха всеки ден да се къпят. Ние дойдохме и им отнехме това място за повече от година. Когато демонтирахме всичко, вадихме всички котви и махахме и последните кубчета, едно от тези кучета, Рики, се появи отнякъде, застана до мен и се опря плътно в крака ми. И така стояхме двамата заедно и гледахме към езерото. Това беше Моментът за мен.

Повече за работата на Ина и Росен може да научите ТУК.