Ина и Росен – невидими за очите

"Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите."

20 март ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 15'

Ина и Росен – невидими за очите

20 март ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Когато на 16 юни миналата година „Плаващите кейове“ на Кристо и Жан-Клод „отварят врати“, малко от посетителите всъщност осъзнават, че стават свидетели не на един, а на два невероятни проекта. Единият (видимият) – мечта на артиста от повече от 40 години, а другият (подводният) – плод на усилен труд и дългогодишен опит от страна на Deep Dive Systems. Deep Dive Systems са Ина Димитрова и Росен Желязков, които не за първи път правят „ходенето по вода“ възможно, въпреки че и двамата предпочитат да се реят под повърхността ѝ. Познавам ги от дълго време и в тези летни седмици на превъзбуда, масово пътуване, селфита и отразяване на феномена „Плаващите кейове“, все очаквах колегите ми да им обърнат заслуженото, по-сериозно внимание. Наистина, сещате ли се ли много хора, които са способни да нарисуват подобен проект на салфетка и след две години да го осъществят в пълния му блясък? Без нито една техническа грешка.

Интервюто представя Ина Димитрова и Росен Желязков.

 

Кога за първи път се запознахте с идеята на Кристо?

Росен: Обади ми се Владо Явашев (племенникът на Кристо) и ни извика за среща в Милано. Там с Кристо ни представиха идеята за проекта и попитаха може ли да се реализира технически и съоръжението да се закотви въпреки голямата дълбочина от около 100 м.

Казаха ли ти къде ще е това място с дълбочина от 100 метра?

Ина: Казаха, че ще опитат в Италия, защото един такъв проект винаги е свързан с разрешения и много административни процедури, затова тогава още не бяха сигурни. Освен това Кристо искаше първо да разбере дали изобщо е възможно технически и как. Росен помисли и нарисува вариант на една салфетка.

Р.: Това, което нарисувах на тази салфетка тогава, беше същата идея, която реализирахме по-късно.

Колко време мина от тази среща до реализацията на проекта и коя част от него беше най-сложна за изпълнение?

Р.: Точно 2 години. Срещата беше юни 2014, а откриването – същия месец на 2016. Най-сложната част беше монтажът на котвената система. В един момент възникна въпросът откъде ще набавим кубовете, с които да издигнем тези платформи. Аз вече работех с производители на подобни кубове по други проекти. Предстояха за решаване и други въпроси…

И.: … като например как страничните бордове на платформата ще влизат под наклон към водата. Кристо търсеше ефекта конструкцията сякаш да “извира” от водата и трябваше да се намери решение.

Р.: В началото, в пълна секретност, в едно частно езерце в Северна Германия закарахме 2 000 куба и направихме първите опити, които Кристо предстоеше да одобри. Но като обем и качества на материала кубчетата не бяха удовлетворяващи и не покриваха изискванията за здравина, височина и плътност. Предстояха тестове на котвената  система – извършихме ги през февруари 2015 в Созопол.

Какви по-конкретно бяха тестовете?

Р.: Направихме симулация на котвената система в реални условия в открити води с височина на вълната до 1,40 м. Присъстваха представители на администрацията на езерото Изео, президентът и проектантът на голяма мултинационална строителна компания, която предстоеше да сертифицира технически проекта. Проектантите на тази компания бяха предварително игнорирали моята концепция за котвената система. С вълномер и GPS доказахме минимално отклонение на понтона.И.: Преекспонираха се лошите условия в пъти – натоварването, вятъра и вълната. Английският проектант крачеше напред-назад по понтона замислено и повтаряше: “Хм, работи, работи.”

Р.: При тази симулация се видя, че системата работи, но все още беше с първоначалните кубове на друг производител. Още в Германия на Владо и Кристо им хрумна идеята да си ги произведем сами с Флотинг Пиърс според изискванията на проекта. Така започнахме да търсим решение на въпроса. Минахме през страшни перипетии с това производство. След месеци търсене, главоболия и опити с бъдещи производители, кубчетата бяха произведени в 4 фабрики. Производството продължи до края на май.

Колко бяха тези кубове?

Р.: Около 226 000.

А колко време ви отне, за да ги сглобите?

И.: Кубовете се сглобяват първоначално на секции на брега, преди да бъдат вкарани във водата.

Р.: Заедно с Флотинг Пиърс създадохме специална база, в която да се сглобяват. Те наеха място, оборудвахме го по всички стандарти и ние набрахме екип от монтажници. Този екип беше от момчета, които обучихме и създадохме като такъв тип специалисти конкретно за този проект.

Къде ги намерихте тези ентусиасти?

И.: Това бяха в голямата си част 20-годишни момчета, повечето студенти от НСА. Кастингът, който минаха, за да попаднат в този проект, беше наистина с много изисквания. Освен с тях, разговаряхме с техни преподаватели и родители.

Р.: Създадохме правила, процедури, строг контрол и дисциплина. Алкохол и опиати бяха изрично забранени, както саморазправи и агресивно поведение. Отговорник по сигурността ги проверяваше всяка седмица с дрегери. Италианската инспекция на труда извършваше същите проверки.

И.: За работниците това не беше изненада. Те знаеха изискванията от самото начало, когато подписвахме договорите с тях. Тези, които се изкушиха да не спазват работната дисциплина, бяха малко и си тръгнаха.

Малко казармено ми звучи. Защо бяха тези изисквания?

И.: На първо място, италианското трудово законодателство го изисква. Отделно нашият стил на работа е такъв. Необходима е безупречна дисциплина, за да свършим задачите, с които се ангажираме.

Р.: Истината е, че до средата на април момчетата не знаеха в какво точно участват и какво се случва – просто сглобяваха едни кубовете в секции по 100 м.И.: Спомням си първата група от момчета, която пристигна. Кристо ги чака на летището със снимачен екип. Посрещна ги изключително емоционално и радушно, а те – момчета от Спортната академия  – борци, ръгбисти, лекоатлети… И на това летище се срещнаха две различни Вселени – тази на артиста Кристо и тази на нашите момчета. Повечето не бяха чували нито за него, нито за арт инсталацията. Той ги придружи до базата ни, вкара ги в залата за почивка и произнесе реч на английско-френски. Аз превеждах, а те изобщо не разбираха какъв е този човек с бяла коса и какво точно им обяснява. Осъзнаха какво се случва, когато по улиците, около езерото започваха да се събират много хора и да гледат как те работят. Тогава момчетата вече започнаха да усещат, че стават част от нещо голямо.

Сподели публикацията:

още от рубриката

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография