Часът е 19, мястото – Sofia Live Club. 31-ви октомври.  Пощенска кутия за приказки и представяне на книгата „Писмата на леля Евдокия“. Зад микрофона се изреждат няколко души. Говорят за книгата, за лелята, дори филм са заснели. Следва тишина, аплодисменти и на сцената с малки, бързи крачки излиза мъж. С брада. И няколко книги в ръка. И започва да говори. Недоумение. Хората очакват своята леля. Евдокия. И не са сигурни дали брадатото момче не е просто част от програмата. „Да, аз съм леля Евдокия!“ му се налага да каже два пъти, за да са сигурни защо той е там. „Той“ е Иво. Ивайло Петров. Живее в Германия и „отглежда“ леля Евдокия с любов вече шеста година. Когато преди месец го срещам за първи път на живо, все още не съм сигурна, че с признанието си няма да изгуби голяма част от феновете на лелята. Той обаче е непреклонен. И не може да живее повече с тази тайна. Вярва, че хората ще продължат да обичат Евдокия не заради него, а въпреки него. Самоиронията му отива. Подозирам, че тя е родила Дочка.

Интервюто представя Иво Петров, който всъщност е леля Евдокия. И обратното. 

Нека започнем отначало. Представи се!

Казвам се Иво Петров и живея в Мюнхен. Вече 15 години съм в Германия. Ама те хората ще се стресират сега, дори от разликата в местоживеенето. Евдокия живее във Франкфурт, а Иво – в Мюнхен. Но все пак това са различни хора и всеки може да живее, където си иска. (смее се)

Какво работиш в Мюнхен?

Досега бях телевизионен редактор. Последно правех три сезона на предаване за пекари и хлебари. Като снимаш такива неща, постоянно ядеш. Качих 12 кила и си отядох на торти и хлябове. Затова реших, че е дошъл момент за промяна и отскоро съм в една рекламна агенция. А телевизията ми беше сбъдната мечта всъщност. Навремето тук в България работих дълго време в радио. Започнах в едно местна радиостанция в Стара Загора, когато бях на 13, после дойдох в София и поработих в Радио Плюс, сега Фреш. И ми беше много уютно в радиото, но все хвърлях едно око към телевизията. Така и не намерих допирна точка и реших, че ако отида в чужбина, взема образование там и  после се върна в България, повече врати ще се отворят за мен. Пък то там ми се сбъдна мечтата.

Кога се роди леля Евдокия?

Преди 5 години, а може би вече станаха 6. И то съвсем случайно.

От скука ли?

Да, от някакви лиготии с приятели. Ама тя тогава не беше такава,  каквато е сега.

„Писмата на леля Евдокия“ е страницата й във ФБ. Какъв беше първият пост, помниш ли?

Те първите писма дори не бяха във ФБ, а в един блог и ги четяха само познати, ограничен кръг хора. Писмата тогава нямаха тема, имаше затворен сюжет, но нямаха никакъв смисъл. Но нали ти казвам, тогава  и Евдокия беше различна, нямах намерение да става нещо сериозно.

Каква беше?

Заядлива, леко вулгарна, по-скоро провинциална леля, която се сблъсква с големия свят и пише от позицията на тази, която е смазана от него и иска да стреля обратно. Появи се и ФБ профилът и дори й намерих снимка. Влязох в Гугъл и написах „грозна жена“ на английски, защото така си я представях. Намерих всякакви странни жени и харесах една сравнително усмихната и с физиономия, която ти носи позитивна емоция. Но ако трябва да съм честен – физиономия, която те кара да се присмиваш, а не да ти стане топло от нея.

Един ден обаче една от приятелките на Евдокия, защото те са приятелки, не фенки, й написа: „Доче, аз зная, че това на снимката не си ти. Слушай сега – сложила си тая снимка и хората й се смеят на тази жена, а ти си добър човек и знаеш, че това не е правилно. Махни я!“

Това беше моментът, в който всичко се промени и Евдокия тръгна по пътя, по който върви днес.

Стана добър човек?

Да. Веднага смених снимката с една рисунка на едно деветгодишно момиченце, което беше нарисувало леля Евдокия така, както си я представя.