Иво Нинов – за летенето и приземяването

Знаеш, енергията която ни дава сили да летим, да се спуснем, е гравитацията. Та, да отговоря на твоя въпрос - как от катеренето преминах към останалите неща - днес, когато се катериш и стигнеш до някакво място, ти вече си набрал едни гравитационни метри, които можеш да използваш. И не е нужно да слизаш пеша надолу и да си чупиш коленете. Можеш да се спуснеш с колело, със ски, да излетиш оттам. И ние се възползваме. Но като цяло, за да правиш всички тези неща, трябва да си планинар, да  познаваш планината много добре, да се чувстваш комфортно в тази среда. Чак тогава можеш да си позволиш да си играеш с другите неща, които ти предлага тя и това да е безопасно.

28 септември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 16'

Иво Нинов – за летенето и приземяването

28 септември ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова

Аз съм седми клас, той – осми. На зимен лагер в Добринище. Качваме се на лифта към Безбог, някои от нас – да се разходят, други – да карат ски. Аз съм от тези с разходката, той – от тези със ските. Лифтът едва върви нагоре, имам време да си свалям и слагам ръкавиците, да се увивам в шала, да треперя от студ, да викам на тези пред мен, зад мен и до мен. Все пак съм на 12. Докато едната ми ръкавица не пада там, под лифта, в снега, в нищото. Махам ѝ за „сбогом“, смеем се, въпреки че ми предстои седмица на планина с една ръкавица. Защото в онези времена втори чифт няма. И когато на спускане, той просто минава под лифта, извън пистата, намира ръкавицата и ми я връща сякаш нищо, определям това като едно от най-големите геройства, на които съм свидетел. Тогава още нямам представа, че един ден той ще е професионален супер герой – ще се катери, ще скача, ще се спуска, ще лети, ще прави всички онези неща, които карат нас, хората с две ръкавици, да затаяваме дъх и да затваряме очи.

Срещам го след много години в един парк в София. Аз съм дошла с кола. Той с колело. Има зад гърба си стотици часове катерене, екстремни ски, скачане с парашут, base jump, windsiut jump и почти никакви снимки от всичко това в социалните мрежи. Ще кажеш, че не е било. Или че въпреки всичко животът се случва и извън мрежата. Заради всичко това, което кара едно момче да полети, той попада в рубриката ни Glenfiddich „Мисия Маверик“.

Интервюто представя Иво Нинов.

Ако те питат хората какво работиш, какъв ще е отговорът?

Последните десет години се занимавам с outdoor маркетинг, а преди това бях професионален атлет, катерех се и работех за фирми, които произвеждат катерачна екипировка и екипировка за  outdoor индустрията. Иначе мога да правя всичко.

Какво е „професионален атлет“?

Да си професионалист в нещо означава 50% от прихода ти да идва от него. В екстремните спортове обикновено ставаш билборд или тестмашина за някоя фирма. Правиш това, което искаш и в същото време помагаш на някой да развива бизнеса си.

Кога започна да се занимаваш с катерене?

Като бях на 14 години, 89-та, точно първите дни на ваканцията. Висяхме в една градинка с едни приятели, точно зад хотел Славия и отнякъде се появи един юнак с дълга коса и раница и ни пита какво правим. Ние: „Нищо.“ Той ни предложи да ни заведе да се катерим. Свърза се с родителите ни и наистина ни заведе. Оказа се доста известен в тези среди и до днес – Атанас Русев се казва. Та, той беше човекът, който ни запали – заведе ни на Витоша на 1 юли 1989 година. И до днес си го спомням. Но тогава преди да започнеш наистина да се катериш, трябваше да изкараш курс в Алпийския клуб. Две години! И всъщност се оказа най-добрият курс, който съм изкарал – беше нещо, което никога не съм виждал по света и досега. Два пъти седмично ходехме на теория, а в събота и неделя се катерехме. Хората в него бяха истински планинари и ни научиха на всичко. Тогава например трябваше да покриеш определени нормативи, да изкатериш по-лесни маршрути, за да минеш на следваща степен, на по-високи върхове.  Сега не е точно така – купуваш си екипировка и отиваш да се катериш. В последните десет година тази работа стана доста „хайп“ – всички ходят да се катерят, да летят, да карат колела, но тук става въпрос за хора, които го правят инцидентно – това не са катерачи, парапланеристи или колоездачи и това води до много инциденти.

Кога обаче реши, че ще се занимаваш с това професионално, а не инцидентно?

От самото начало. Нали знаеш, има хора, които се пристрастяват по-лесно към някакви неща. Аз съм от тях. Катеренето още в началото ми даваше усещане за приключение, за нещо различно. Защото в нормалния живот всички играем уговорени мачове – училище, университет, работа, семейство, пенсионираш се, умираш. И сега минавам през тези периоди, но винаги има едно неизвестно. Малко като игра на шах с природата е това с екстремните спортове.

Как се минава от катеренето към останалите неща – base jump, wingsuit jumping?

Точно когато започнах да се катеря загина един известен екстремен атлет – Jean-Marc Boivin. За мен той беше много вдъхновяващ – първият човек, излетял от Еверест с парапланер, беше карал екстремни ски в най-стръмните улеи  в Алпите, беше направил basе jump от Angel Falls във Венецуела (там и загина при скок). Реално беше бащата на всичките тези неща в съвременната им форма, защото хората ги правят от край време. Знаеш, човек иска да полети откакто съществува на този свят.

Ок, той е бил вдъхновението ти, но реално как започна?

Има един човек, Фред Беки се казва, почина скоро, на 92 години. Той е човекът, изкачил най-много девствени върхове в света. Преди десетина години имах шанса да изкарам известно време с него и да се катерим (тогава той е бил на 82-83 години). И си говорехме. На вечния въпрос защо хората изпитват нужда да се катерят, неговият отговор беше: „Това е най-трудният, най-бавен, най-опасен и най-скъп начин да отидеш на място, където нямаш абсолютно никаква работа.“ И той беше прав за себе си, защото в годините, в който е живял, технологията не е съществувала във вида, в който съществува сега – сега вече имаме ски, неща, с които можем да летим в планината – парапланеризмът се е развил през 60-70-те години. Знаеш, енергията която ни дава сили да летим, да се спуснем, е гравитацията. Та, да отговоря на твоя въпрос – как от катеренето преминах към останалите неща – днес, когато се катериш и стигнеш до някакво място, ти вече си набрал едни гравитационни метри, които можеш да използваш. И не е нужно да слизаш пеша надолу и да си чупиш коленете. Можеш да се спуснеш с колело, със ски, да излетиш оттам. И ние се възползваме. Но като цяло, за да правиш всички тези неща, трябва да си планинар, да  познаваш планината много добре, да се чувстваш комфортно в тази среда. Чак тогава можеш да си позволиш да си играеш с другите неща, които ти предлага тя и това да е безопасно.

Безопасно?! Колко може да е безопасно да скочиш от ръба на скала с костюм от найлон и един парашут?!

Човекът, който ме научи на всички неща в basе jumping-a е Пийт – той скача от 37 години, има две деца и не е спрял. Другият ми приятел, с когото пътувам по света, Ерик е първият човек, който е направил наистина сериозен basе jump от Роло Ол тук, в Европа и в момента е на 60, скача от 36 години. Мисля, че това отговаря донякъде на въпроса ти.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография