Иво и Данчо, може ли още пет минути?

Ние сме се опитвали през цялото време да дадем нова посока, да следваме стиловете и тенденции такива, каквито са по света. Бяхме първото заведение, което правеше мохито с мента, не с джоджен. И всеки ден ходех на автогарата - един приятел от Виена пращаше едно малко кашонче от Виена, пълно с мента. То струваше 16 евро, а едно мохито - 4 лева. Нямаше никаква рентабилност, както се сещаш. Но имахме истинско мохито

19 октомври ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Диана Алексиева
LoadingЗапази за по-късно 15'

Иво и Данчо, може ли още пет минути?

19 октомври ‘18
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Диана Алексиева

Когато преди 17 години откриват бара си на ъгъла на „Раковска“ и „Васил Левски“, никой не подозира, че той ще съществува достатъчно дълго, за да стане любимото място не само на децата, които присъстват тогава, но и на техните деца. By the Way буквално порасна с нас и от симпатично софийско барче се превърна в емблематично столично място. Пази най-дълбоко скритите тайни на хора от всякакъв калибър, но не само в това се крие чарът му. Там винаги има двама души, които, както се пееше в един популярен ситком, „знаят твоето име“. Иво и Данчо са братя. И фамилията им не е Иво и Данчо „от By the Way“, но са толкова силно свързани с това място, че може би наистина трябва да проверим личните им карти. Заради умението им да поемат рискове, заради безсънните нощи и дните на усилена работа, заради най-доброто мохито, което познаваме двамата попадат  попадат в рубриката ни „Мисия Маверик“.

Интервюто представя Йордан и Ивайло Атанасови.

На коя дата открихте бара в София, спомняте ли си?

Иво: На 26 октомври 2001 след 6 месеца труд, за да стане това, което е сега.

Вярвахте ли тогава, че ще го има 17 години по-късно?

Иво: Не. Честно казано, не.

Като сериозен бизнес ли стартира или от репликата: „Дайте да си направим един бар за приятели“?

Иво: Като истински бизнес. Като съвкупност от грешки на предишни мероприятия, с които съм се занимавал. С By the Way реших, че сега няма да допусна повечето грешки, които съм правил с предишните заведения.

И успя ли?

Иво: Да. Някои от тях дори продължавам да не допускам. Например да не можеш да затвориш бара за личен празник. Всъщност случвало се е един-единствен път и то в самото начало. Един наш приятел архитект, още преди да отворим ни каза, че иска да празнува там 50-тия си рожден ден. Изобщо не бяхме сигурни кога точно ще отворим, но той реши да изчака. И когато вече работехме, нямаше как да му откажем. Затворихме заведението и той направи там рождения си ден. Оттогава никога не сме го затваряли за клиенти.

Защо не го правите? Защо някой, който много ви харесва, да не може да го затвори за свой голям празник?

Данчо: Защото така ще изгоним редовните си клиенти. А това е все едно да те изгонят от хола ти.

Разбирам. Голяма част от клиентите ви са и ваши приятели. Или поне преди беше така. Лесно ли се прави място за приятели?

Данчо: В онова време беше много по-лесно да направиш място, което да събере приятелите ти. Ние и двамата винаги сме имали много приятели и познати, много широки социални кръгове и това помага в този бизнес. Но тогава социалните групи в София бяха много по-компактни (говоря за софиянци) и имаше нужда от такова място. А по онова време такива бяха само Билкова и Blaze.

Иво, ти ли избра мястото? На пръв поглед е странно – тази част на Раковска не се слави с някакъв човекопоток…

Иво: То ме избра по някакъв начин. Реално точно приключихме един проект (Планет 88), там бяхме повече хора и когато всичко свърши, ние тръгнахме по своя път. И всъщност в началото, когато взехме това място, то все още беше китайският ресторант „Златният дракон“. Ние 6 месеца го възраждахме като такъв, докато един ден просто някакви юридически пречки го затвориха. И тогава положението беше следното – или го правим ние като нещо различно, или си тръгваме. И решихме да останем. Тогава Данчо все още беше юпи.

Така ли? Не знаех. Работел си нещо друго?

Данчо: Да. Но много бързо разбрах, че корпоративната работа не е за мен.

Така е, но в нея работното време свършва в 6 вечерта, а сега започва в 6.

Данчо: Сега от камбанарията на „преклонната“ ми възраст, това е някакъв аргумент. Но тогава изобщо не беше (смее се).

Иво: Той застъпи по-сериозно през 2003 година, когато отворихме заведението на морето.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Кулинария
Литература
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър
Фотография