Как беше в твоя случай?

Аз съм бил в гимназията по комунистическо време и така съм бил възпитаван, че дори когато отидох в Америка, в колеж, където имаше най-правилната среда, която да мe подпомогне да бъда себе се, аз продължавах да се крия. Процесът, в който човек трябва да застане пред себе си и да го признае пред себе си, е първата, най-сложната стъпка. И на мен ми трябваше време, за да го направя. Ето, днес се опитвам да си обясня защо криех, при положение, че нямаше нужда да го правя. После започнах работа в Ню Йорк, в една консервативна среда, но пак нямаше никакъв смисъл да го крия. В един момент споделих на приятелите си, на сестра ми – нямаше никакъв проблем. Накрая казах и на майка ми, тя мина през тези фази, за които говорехме, но доста бързо, нямаше никаква драма.

Наистина ли? Може би, защото си бил далече от съседите. Как реагира сега, когато и каза, че се връщаш, за да основеш подобна фондация.

Знаеш ли, в САЩ има една такава практика да се свързва спорт с благотворителност и аз, за да сложа начало на тази фондация, за да я спонсорирам, направих 12 благоворителни маратона за 12 седмици. И когато споделих на майка ми за маратоните и че се връщам да правя това, тя ми каза: „Ще ти бъде много трудно и нямам предвид маратоните, но ти си инат и ще успееш.“ (смее се)

Наистина ли това е конкретната причина да се върнеш?

Напълно, това е конкретната причина да се върна. След този случай с това момче, говорих с мои приятели там и всички ме подкрепиха да го направя. А и на мен вече ми беше дошло до гуша от корпоративния свят.

Защо не го направи оттам, вече се случва лесно?

Аз съм на мнение, че едно нещо или се прави като хората, или не. За мен нямаше вариант, в който да се опитвам да правя нещо оттам.

Какви ще са приоритетите на Single Step?

Приоритетите са три. Първият е гореща линия и онлайн чат за децата и за родителите. Те са еднакво важни.

Имате ли психолог, който ще обучи хората на тези горещи линии?

Да, имаме психолог. Тя сама се свърза с нас, потърси ни, за да работим заедно и вече сформира екипа от доброволци и стажанти. Партнираме си с Нов български университет за това. Стартираме чата на 23 октомври, а в средата на месеца ще направим обучение на този екип. Вторият ни приоритет е физически център – място с достъп до такива ресурси – психологически, правни и медицински. Но и място за общността, където да се случват събития, изложби, срещи, място където дa отидеш и да седнеш и да можеш да бъдеш с други хора като теб.

„Хора като теб“, ти сам го каза. Не е ли целта да няма „хора като теб“ или „хора като мен“? Ние сме еднакви.

Така е. Но, знаеш, всички ние живеем в един балон, който като се огледаме представлява 4-5 процента от обществото. И това е добре, защото ти дава сигурност, и когато искаш да постигнеш нещо, мобилизираш балона и го правиш. Но когато искаш да промениш нещо, да промениш мисленето на едно общество, няма как да не го спукаш драматично този балон и да търсиш всяка възможност за контакт и разговор с хората извън него. И този разговор да бъде на персонално ниво.

Какво имаш предвид под „персонално ниво“, каза го няколко пъти вече?

Замисли се – какво ни определя като хора – ето, аз обичам да ям, да пътувам, да готвя, да спортувам, да общувам с хора, обичам класическа музика, мога да изброя още милион неща и едно от тях е, че съм гей. Но то, не може да бъде номер едно и да е определящо. И когато разговорът е на персонално ниво, с приятели, със съмишленици, с непознати, е съвсем различно. Когато някой ме познава като това, което съм, когато ме харесва, такъв какъвто съм, тогава има ли значение дали съм гей, или не съм. Няма.

Срещна ли неочаквани съмишленици извън своя балон?

Знаеш ли какво е кросфит? Аз тренирам от 8 години, още от Америка. Та, кросфит, освен, че са много изтощителни тренировки, е една много силна и сплотена общност. Дори преди няколко години имаше една статия, че в големите градове кросфит е заместило църквата като съпорт и то не като религия, а като място, на което търсиш подкрепа… И по време на маратоните, за които ти споменах, бяха направени благотворителни състезания в Лос Анжелис, в Ню Йорк, в Маями, в Европа дори, непознати собственици на кросфит ми помогнаха да осъществим такива и в Дъблин, в Рейкявик, помогнаха ми, без дори да съм искал това от тях.

Да, но балонът в САЩ и Европа е малко по-голям…

Историята не свършва до тук. На девети септември тази година реших да направя нещо в България – нещо много тежко за мен физически, пак в подкрепа на фондацията. Причините да направя това бяха две – първата да покажа, че наистина много ми пука и втората, че тук, в залата, в която тренирам, открих неочаквани съмишленици още преди това. Хора, които ме познават като някого, с когото спортуват заедно. И ме приемат като човек, като спортист, като атлет. Така на девети септември направих комплекс в кросфит – „синди“ се казва. Това са пет набирания, десет лицеви опори и 15 клека, един рунд e трийсет повторения. Аз направих 333 рунда или 10 000 повторения. Отне ми 15 часа и в края физически беше много трудно за мен, но през цялото време идваха хора в залата – спортисти, съмишленици, приятели, тренираха с мен, подкрепяха ме. Eдна приятелка го направи онлайн от Дания. Включи се един войник в Афганистан, в Ню Йорк се включи и моята кросфит общност… И си мисля, ако вършиш нещо със сърце, единственото, което трябва да направиш, е да почукаш на една врата, за да се отвори.

До този момент разказваш само за хора, които са те подкрепили. Не ми казвай, че не е имало такива, които казаха: „Ти си луд!“

Нали ти казах. В Ню Йорк всички ме подкрепиха. Не само това. Подкрепиха каузата финансово, с контакти, както могат. Първата реакция на всички беше: „Това е невероятно, искам да помогна.“ В България, като споменах на някои хора, те ми казаха: „Сега ще ти кажем нещата, които ще ти попречат.“