Иван Димов, не казвай на никого

Иван Димов, не казвай на никого

10 октомври ‘17
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Аз съм сигурна, че тази майка е желаела най-доброто за сина си….

Със сигурност. Но тази история ме накара да разпитам какви ресурси за подобни случаи има в такъв момент. И се оказа ,че няма нищо. През годините е имало някакви групи за взаимопомощ, но нищо конкретно, за което да се знае в този момент. И така, върнах се в Ню Йорк и споделих този случай с моите приятели.

Какво става там в такива случаи? Сигурна съм, че и там има доста консервативни и силно религиозни общности, които също реагират крайно.

Там е сложно да се конкретизира, защото Ню Йорк е отделна Вселена. Той привлича хора от цял свят, мотивирани, които не се притесняват да бъдат себе си, но и приемат различията на другите. Те имат една единствена цел – да успеят, и нищо друго за тях няма такова значение. На други места в САЩ може да е ад, можеш да бъдеш сериозно физически малтретиран дори. Така че, зависи от щатa, в който живееш. Но на персонално ниво, на доста места, това не е проблем. А за по-малките има центрове, горещи линии, има клубове в училищата.

Сигурно от тогава си говорил и с други момчета в подобно положение, как обикновено реагират родителите?

Първата реакция е универсална: „Сигурен ли си? Ще ти мине.“ Втората е „Къде сгреших? Вината е моя.“ И дори да приемат, в крайна сметка следва „Добре, но не казвай на никого.“ Тоест – какво ще кажат другите. Най-добрият вариант е „Да. Ти си същият човек. Обичаме те. Защото ти си нашето дете.“ В нашия сайт има рубрика „Моята история“ и скоро там ще публикуваме историята на една майка и нейния син. Интересно е да чуеш и двете страни. Но със сигурност – децата, които признават на родителите си нещо подобно, наистина са във възраст, в която имат нужда от подкрепа. И то, като начало – подкрепата на своите родители, на семейството си.

Много е сложно в общество, където най-важно от край време е „какво ще кажат другите“.

Именно. Ще ти дам и друг пример. Семейство – нормално, заможно, градско, детето учи в столична престижна гимназия, родителите разбират за него, за това, че е гей, и го изхвърлят от къщи. След две седмици му се обаждат и му казват: „Разрешено ти е да се върнеш вкъщи, но няма да казваш на никого.“ В такива моменти ти минават много мисли, но най-вече: „Как очакваме това дете да не бъде наранено завинаги?“ Това, в което вярваш – семейството, те отхвърля, заради това, което си. И големият въпрос е „Кое чувство е по-силно от любовта към детето ти?“

Срамът от съседите?

Именно. И това е ужасно. За това няма никакво оправдание. Какво ще кажат другите? Наистина ли?! Затова за тези неща трябва да се говори. Разбирам, че в България, както навсякъде по света, има хора, които са крайни, които са хомофоби. Но има и една друга група хора, които са невежи. И може би любовта им към детето се изразява и в това да го защитят по някакъв начин. От „другите“. Но най-важното, за което трябва да мислим, е „какво става с това дете.“ И в момента има една общност от едни тийнейджъри, за които има две възможности – или се крият, или да направят всичко възможно да избягат от България.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
Обикновени деца с необикновен слух
Вкъщи
"Не чувам
но съм тук и имам какво да кажа"
Фотография
Литература
Мисия Маверик
Писмата на Рая
Кулинария
Театър
Видео
Спорт
Музика
Интервю
Актуално
Въпросите
Закуската
Backstage
Кое е това момиче?
Момчето, което…
#untaggable
10 неща, които мразя…
Кино