Почти мога да обещая, че до края на интервюто ще отворите речника или Google търсачката само още  9-10 пъти. Разбира се, това е за подготвените. За тези, които дори нямат нужда от това интро, защото ако трябва да обясняваме кой е той, значи вече си губим взаимно времето. Затова накратко и лично –  той е културен революционер, начало и край на едно от най-ярките явления в българската журналистика, и Personal Jesus на всеки уважаващ себе си колега.

Ивайло Нойзи Цветков в Интервюто. 

Имаше един надпис зад теб на стената, където те снимахме – “Левски или смърт”. Ти спомняш ли си да си драскал по стените?

Аз това и сега бих го надраскал със спрей – заради Апостола и отбора. Бил съм “ултра” в агитката на “Левски”. Бѝли сме се като кучета с “онези, за които не говорим“ (смее се).

Сега хората си драскат по стените във Фейсбук. Май е същото – можеш, не можеш – драскаш.

Това е трагедията на нашето време според мен. Дето вика Лопахин от “Вишнева градина”: “Погодите, господа, у меня в голове помутилось, говорить не могу” (смее се). Казвал съм го и друг път – не може публиката да се качи на сцената и да стане част от пиесата. Тогава падат и четирите стени, не само четвъртата. Това е най-трагичното, което се случи в т.нар. дигитална епоха. Разбира се, че всеки е в правото си да има мнение, но не разбирам защо това мнение трябва да се добира до медия, където то да бъде споделено. Всеки може да казва каквото си иска вкъщи, в кръчмата, сред приятели, но за да изразиш мнение публично, то все пак трябва да носи някакво съдържание и да носи елемент на важност за останалите. Това по някакъв начин дълго време се филтрираше чрез традиционните медии.

Само тези, които имат да кажат нещо, трябва да казват нещо.

Но това вече е все едно да се сърдим, че вали дъжд. Нещо като форсмажорно социокултурно обстоятелство, което – както и да го коментираме – си е там. Въпросът е, че така първо, умира авторството; второ, умира съдържанието; трето, умира нещо много по-важно и неуловимо – смисълът, потопен в общия хор на безсмислието. Всички станаха материалистични “демокритовци” – мисленето стана физически процес, атомизирани души. А трябва да се върнем към “nous”-а на Анаксагор.

Онзи ден гледах отразяването на катастрофата на „Тракия“. Репортерът се държеше така, сякаш се е включил във Фейсбук live и доста превъзбудено разказва нещо на приятелите си.

Аз съм последният, който ще защитава традиционните медии в този им вид, per se. Но това странно ли ти е, при положение, че човекът, който е изпратен от официална медия да прави нещо, също е Фейсбук-човечец в някаква степен?!

Не ми е странно. Но мисля, че точно сега е времето на тези медии да се разграничат сериозно от всякакви социални мрежи. Ако вече не е късно.

Така стигаме до втората ми любима тема – какво всъщност трябва да прави една медия. Ако в единия край е да формира вкус, а в другия – да следва вече формирания вкус, това се превръща в истински, голям, екзистенциален, сартъров тип въпрос. Ако има център, аз ще съм по-надясно от центъра (смее се) – към тези, които формират вкус. Защото наистина вярвам в това. За съжаление не сме много. Аз дори не знам дали ме разбират. Развил съм паразитната фраза: “Това сега разбира ли ми се?“ заради тоталния залез на познанието. Ето, оплаквам се – проявление на “българското” в мен, дет вика Силви Вартан (смее се).

Разбирам те. Но пък не може само да формираш вкус, особено ако той рязко се различава от масовия. Ще останеш без зрители или читатели.

Въобще не ме интересува, честно. Ако не знаете към какво ви препращам в почти всяко изречение, проверете си го, ще научите нещо ново.