По-лесно ли е, когато поставяш текст на жив писател, твой съвременник и сънародник, отколкото на Чехов например? Чехов не може да ти се разсърди…

Я.: А, има други, които непременно ще ти се разсърдят от негово име, можеш да бъдеш спокойна (смеят се).

З.: Иначе би било интересно да можеш да звъннеш на Чехов и да кажеш: „Какво е това тук бе, братче? Защо пише, че е комедия?”

Я.: От една страна е облагодетелстващо обстоятелство авторът да е наблизо, защото можеш за всичко да се консултираш с него. От друга страна пък отговорността пред автора се усеща по-осезаемо. Но не бих казал, че това в случая ми е действало блокиращо. Милен все още не е гледал това, което сме направили, тъй като ние още и не сме го направили докрай, но срещата скоро предстои. Тези дни.

З.: Той ни остави да си работим спокойно.

Стана ясно, че и двамата в един момент сте го видели като моноспектакъл. Въпросът е към Явор – кого виждаше в ролята на Бае Славе?

Я.: След премиерата на филма „Възвишение“ гледах едно интервю на Милен, в което той каза, че нямал представа как изглеждат неговите герои физически. Това много ме зарадва, защото и аз докато четох книгата, нямах такава представа. Докато чета, аз нямам никаква нужда да си представям как точно изглежда някой герой. Образът ми е по-интересен, когато е смътен, даже и да е детайлно описан от автора. Тогава пък аз си го държа в мъгла, за да остава в него тайна. В този смисъл за мен никога не е имало риск Захари да не отговори на физическата ми представа за Бае Славе, защото за мен Бае Славе просто няма лице, че дори и тяло. Даже шофьорът от снимката на заглавната страница на първото издание с конкретността на присъствието си сякаш се опитваше да саботира въображението ми, та го отпъждах от главата си. Също налетите Мици и Греци. Представата ми за литературните герои е свързана по-скоро с дух на присъствие, който може да се окаже в разни типове човешко тяло. Но за аурата на присъствие имам доста прецизни рецептори. Захари е Бае Славе. При това в най-точния момент от собствения си живот. Той е на 37 и Бае Славе в романа е на 37. Точно възрастта, в която започваш лека-полека да разбираш, че не си безсмъртен.

А ти, Захари?

З.: Аз и „Червената шапчица“ като чета, пак себе си си представям (смее се). Нас очевидно и двамата с Явор ни интересува Бае Славе, събрали сме се и сме направили нещо по темата. Ако и на някой друг му е интересно, да дойде и да гледа.

Иначе докато четях, защото аз с едното око си ги чета нещата като романи, но с другото (особено като става дума за български текстове) търся нещо, което може да се изиграе и все се надявам на нещо, защото ние актьорите разчитаме на милостта на тези, които пишат. И в началото, докато четях, и аз бях сигурен, че това е някакъв възрастен човек и дори малко се разочаровах. После обаче той започна много да мрънка, докато не се стигна до момента, в който се разбира, че има малко дете и лека полека нещата започнаха да се навързват. Тогава се сетих за един човек, когото ти много добре познаваш, и който мрънка по същия начин (смее се).  Иначе, в онази епоха хората са наистина остарявали по-бързо, но не е само това.

Ето, от собствен опит мога да ти кажа, на 37 години организмът ти праща първите сигнали, че все още нищо ти няма, но май все пак не си безсмъртен, това за което говореше преди малко Явор. А и махмурлукът ти вече продължава по два дни. Това е първият момент, в който ти наистина започваш да се замисляш, че за някои неща вече е късно. Като да станеш добър пианист, например.

После, като минат няколко години, вече може би се успокояваш, не знам. Но засега ние с моите приятели, връстници, когато се съберем, все това правим – оплакваме си се. Така че ако има такъв журналистически въпрос: „По какво си приличате с Бае Славе?“, това и ще кажа: „По мрънкането.“

Не правите ли „Чамкория“ много скоро след „Възвишение“ (филма)? Хората няма ли да си кажат: „Пак ли Милен Русков?“ Всъщност той май имаше добра година…

З.: И съвсем заслужено.

Я.: По-добре веднага, докато нещата са живи в емоциите, отколкото някога, когато ще знаем много повече, но жаждата ни за живот няма да е същата.

За скромност ли се води в театралните среди да избереш малка сцена, като тази на „199“?

Я.: Според мен, да. Първото нещо, което хората си мислят, като им кажа, че поставям „Чамкория“, е голяма сцена, много персонажи, богати декори. И като чуят „199“, се чудят какъв е тоя епически обем на сцена 2 на 2. А според мен работата не е в това да илюстрираш обема на творбата, а да постигнеш обема на творбата или поне част от него. Иначе може и с обем. Но сега въпросът пред нас, а в много голяма степен и пред художника на спектакъла проф. Светослав Кокалов, е да постигнем точния образ с лаконични средства и в малък обем. Чист и точен образ.

З.: Има и технически неща, актьорски, които на малката сцена можеш да си позволиш – може да си малко по-тих, да смутолевиш нещо, да направиш нещо дребно, което да се види. „199“ е идеално място за тази цел.