Може ли едновременно да отговорите на очакванията за образа на Бае Славе на хората, които са чели романа и на тези, които не са и трябва тепърва да се запознават с него?

Я.: Аз мисля, че това по начало е невъзможно. В сравнение със сценичните и екранни изкуства, логосът има своите предимства – той работи директно с въображението на читателите. Той има казва, а не им показва, а те после сами си показват в собствените си глави, ако, разбира се, не са иконоборци и изобщо нямат нужда нещо да си показват. Логосът е по-близо до идеите, театърът и киното, до отраженията им. И второ, вече не можеш да удовлетвориш всички очаквания просто защото съвременният код на общуване е чрез негативна селекция, не чрез позитивна. Мрежовата социална комуникация вече модифицира правото на мнение в право на отрицание. Засега всичко това се привижда като  един вид манифестация на персоналната свободата, но времето започва да показва, че негативната манифестация на свободата не води до особено удовлетворение от нея. Та каквото и да направим, няма да отговорим на всички виждания. В този смисъл ние не си и правим илюзии, но пък това по никакъв начин не ни и блокира. Ако чуждото мнение те блокира в опитите ти, тогава никога няма да можеш да направиш нищо. Независимо от отговорността, която носиш, трябва да имаш и смелостта да действаш. Така или иначе човек не може да бъде пределно съответен на герои, които обитават зоната на мита, накъдето Бае Славе се е запътил с уверени крачки.

З.: А това, което аз мога да добавя е, че наистина не си правим някакви илюзии и знаем, че мнения по темата ще има. Така и трябва. Въпросът е да дойдеш да гледаш и тогава да си правиш изводите. За да кажеш: „Това е“ или „Това не е“. Да ми дадеш два часа и след това, ако искаш, да ме разкъсаш. Не предварително и въобще.

Я.: Условието е: „Дай ни двата часа!”

Захари, на теб това ти е първият моноспектакъл. Страх ли те е?

З.: Да, защото сега няма нито на кого да се облегна, нито кого да обвиня, ако се проваля (смее се). Може донякъде Явор, но не би било много справедливо. А и чисто физически също има предизвикателство. Трябва да ми стигнат силите. Идеалният вариант би бил аз да дам на публиката от своята енергия и вдъхновение и тя да ми отвърне с нейната и така да стигнем заедно до финала. Аз на тях, те на мен.

За хората това „бае“ прави автоматично героят да изглежда по-възрастен.

З.: В романът има място, на което много точно се казва на колко години е Бае Славе – на 123-та страница от втория том на старото издание. В новото преработено издание, което излезе тези дни, не знам на коя страница е (смее се).

Като стана дума, сещам се, че моята преподавателка по актьорско майсторство в НАТФИЗ – проф. Сейкова ни караше да правим едни таблици на персонажите. Таблицата имаше три полета: 1. Какво казва авторът за персонажа; 2. Какво казват другите персонажи за него и 3. Какво казва той за себе си. В противоречието между тези три полета може да се открият много интересни неща. А иначе една от най-често използваните фрази от Бае Славе е: “Настръхнаха ми косите”. Е, тук вече със сигурност има противоречие, другаде не.

Я.: Нашата епоха предполага едно по-изнежено пребиваване в света във всичките му аспекти, дори и в битов – имаме течаща топла вода, вътрешни тоалетни и така нататък. Бае Славе е по-серт. Друго е да си бършеш гъза с вестник, пък бил той и правителствения. Другояче жули. Интересно е, че за остатъците от тези сурови обстоятелства лично аз имам сетивен спомен от собственото си детство, от къщата на баба в Ючбунар (тези спомени помагаха и в “Дзифт”), където до 70-те – 80-те години на миналия век се носеха остатъчните мириси на индустриалната епоха и гъстия зимен смог. За мен тези мириси вървят ръка за ръка с очарователното простодушие, благодарение на което си като равен с всичко в този свят – и с животното в зоопарка, и с домашните си. С всички разговаряш на къса дистанция – откровено, често сурово, без много-много да се церемониш. При Бае Славе все още го има дара да възприема света като чудо, на което реагира спонтанно, а после се опитва да си обясни. Това, като помислиш, от гледна точка на вкуса към живота, е страхотно качество. Ние днес се възхищаваме на това в децата.