„Чамкория“ на Милен Русков излиза на 4 май 2017 година. Ще се случи така, че двама души ще я прочетат малко след това, поотделно, но почти едновременно. Ще харесат силно простодушния чар на Бае Славе, който разказва историята, докато кара омнибуса си до Чамкория (днес Боровец) и ще поискат да пресъздадат образа му на сцена. Така накратко въображението и умелото перо на Милен Русков събират на сцената на театър „199“ Явор Гърдев и Захари Бахаров.  В спектакъла „Чамкория“.

Затова днес двамата са в Интервюто. 

Как се случи, че и двамата поотделно в един и същи момент поискахте да представите „Чамкория“ на сцена?

Захари: Спомням си, играхме “Старицата от Калкута” и пак бяхме седнали някъде около театъра. И двамата току-що бяхме прочели „Чамкория“ и романът ни беше харесал много. И двамата без знанието на другия бяхме звъннали на Милен и то май в един и същи ден…

Явор: Когато се обадих на Милен Русков (а това беше към края на май), за да го питам за правата, той ми каза, че малко преди това му се бил обадил Захари. Не бих казал, че съм фаталист, но някои съвпадения са по-скоро знамения.

Значи и двамата сте си го представяли независимо един от друг. И двамата ли го виждахте като моноспектакъл?

Я: В началото нищо не си представях. Просто романът събуди у мен енергия, която рядко усещам като читател. А аз се доверявам на интуитивните импулси. Когато желанието се отпуши преди рефлексията и рационалните подбуди, това е сигурен знак, че следва да му се довериш без още нищо да знаеш. Чак след това започнах да се замислям какъв точно трябва да бъде спектакълът. Решението се избистри в полза на „моно“ като резултат от вътрешното ми убеждение, че романът сам по себе си, освен роман, представлява и дълго драматургично произведение. Непосилно дълго за сценична реализация. В пълния си двутомен обем за мен той едновременно представляваше и една гаргантюански грамадна пиеса, която обаче ми се искаше да поставя открай докрай. Поради това и не ми изглеждаше, че романът има толкова нужда от драматизиране в собствения смисъл на думата, колкото от процесуално извеждане на максимум съдържание в минимум обем, на базата на запазен сюжетен гръбнак и неизбежно лишаване от съществени фабулни сегменти; от структура в сбит вариант, за да се превърне в основа на сценично произведение. За мен всяка една отделно взета и случайно извадена част от този роман е представителна за него целия, т.е. тя работи вместо цялото. Още преди да излезе “Чамкория“ прочетох нещо като пилотен откъс в един литературен сайт. Ставаше дума за опита за атентат срещу цар Борис Трети в Арабаконашкия проход. И само чрез този откъс Бае Славе ми се яви като цялостен и пълнокръвен характер, който ме заинтригува в напълно достатъчна степен, че да прочета романа.

Бае Славе всъщност е начинът, по който той самият разказва за света наоколо и за другите в него. Неговият характер придобива плътност и обем именно чрез неговото словесене, чрез неговото разказване. Другите персонажи вътре са интересни за мен дотолкова, доколкото той ги разказва, мисли и коментира, не толкова сами по себе си.

И както тогава онзи откъс проработи за мен пълноценно вместо цялото, така днес съм уверен, че фрагментите, попаднали в тази адаптация, макар и фрагменти, работят като единна цялост и са в състояние да обезпечат интересна разходка по меандрите на мисълта на този вече почти емблематичен персонаж. И това е така, въпреки че ни се наложи със Захари да се лишим от огромно количество важни за нас епизоди, включително и от гореспоменатия – за атентата срещу царя. Този епически обем може да бъде положен изцяло върху един-единствен човек. Казвам това без да отричам възможността всичко да бъде направено и по съвсем друг начин. Просто моят избор е в полза на точно този начин. Поне когато става дума за сцена, а не за екран.

Това и щях да попитам – как съкратихте 800 страници до 40?

З.: Прочетохме романа на глас, след което Явор направи нещо като скелет на историята, с неща, без които няма как, а после започнахме да добавяме и да махаме, проверявайки всичко с четене на глас. А иначе бих искал да добавя за моноспектакъла – това решение наистина беше продиктувано от това как е написан романът. Не е било „Сещаш ли се за някой моноспектакъл да направим?“, „Да, на Милен Русков един роман има сега…“. Не е това.

А и аз много се притеснявам с това „моноспектакъл“, защото ми звучи малко претенциозно. За мен моноспектакъл значи, когато човек си напише, режисира и изиграе нещо сам. А пък в този случай не е така. Милен Русков е написал текста, има си режисьор – Явор Гърдев, има си художник – Слави Кокалов, има си всичко. Аз съм актьор на сцената, само дето ще съм единственият.

За моноспектаклите малко се мисли, че първо трябва да играеш на сцена с други актьори и като станеш „много голяма работа“, можеш вече сам. Трябва да дораснеш един вид. А едното и другото нямат нищо общо.

Има ли по-добри и по-лоши актьори в моноспектаклите?

Я.: Да, разбира се (смее се). Аз въобще не съм толкова демократично настроен, когато се опре до естетически избор или художествени решения в театъра. Аз си мисля, че всички естетически решения са плод на важен избор, а всеки избор е вид утвърждаване, но и тип отрицание по неизбежност. Затова хората най-люто се карат по въпросите за вкуса и несходствата във вкуса. Не мисля, че всеки може и всеки трябва да играе всичко, което падне на пътя му. В този аспект изкуствата са силно селективни, често даже травмиращо селективни. Особено когато ние самите попадаме в числото на отхвърлените. Но изборът е наложителен и трябва да се прави постоянно, точно както постоянно го е правил и Милен Русков при написването на романа си. Това е серия от отговорно направени художествени избори. Дълбоко промислени, категорично проведени и ярко изведени естетически избори. Така взетите вече от автора решения стават вдъхновяващи за поредица от последващи решения в интерпретациите, които също ще се очаква да бъдат категорични. Затова сега топката е в нашето поле.

Милен вече е свършил своята работа, при това я е свършил безупречно. Поради това и предизвикателството към нас нараства, а съвсем скоро цялата тежест ще се прехвърли почти изцяло върху Захари.

Докато хората го гледат, едва ли някой ще се пита за спецификите на моноспектакъла, но затова пък всички ще очакват да видят живия Бае Славе.

З.: Ако разбирам правилно, това, което казва Явор е, че ако се издъним, няма да е виновен Милен, а ние (смеят се).

Я.: И понеже образът на Бае Славе за кратко време успя да се засели във въображението на четящата българска публика, няма да е лесно да се отговори на очакванията.

И тъй като предусещаме, че Бае Славе никак няма да бъде мимолетен образ в българското съзнание, се стараем да подхождаме към него с подобаващата за това отговорност, но и с не по-малко подобаващата за това свобода. А чаровното простодушие на Бае Славе, съчетано с неочакваните изблици на проницателност и интелект, ще ни помагат в това.

Слава Богу, този персонаж има късмета да не бъде съден от своя автор, което ще се опитаме да удържим и ние в спектакъла. Колкото повече избягваме да го гледаме отгоре, да го съдим, типизираме, редуцираме, стилизираме и назидаваме, толкова повече го заобичваме. Това е герой за обичане и за да стане такъв, трябва да подходиш към него не само с доверие и любопитство, но и да го поставиш на позицията на признатото достойнство. Само тогава той ще ти се довери, ще ти заговори на своето уважително “ти” и най-важното – ще ти разкаже как стоят нещата в тоя свят, в тая страна, в тоя град, па и в тоя Банишор.