Захари Бахаров в страната на „Троновете“

Какво е да си част от един от най-успешните световни сериали? Има ли граници за българските актьори? Важна ли е провокацията на сцената и има ли рецепта за вечна младост в актьорския бизнес? И още - за "Квартет", "Дакота" и "Трите мечки".

14 април ‘15
Автор: Диляна Ценова
Фотограф: Павел Червенков
LoadingЗапази за по-късно 13'

Захари Бахаров в страната на „Троновете“

14 април ‘15
Автор: Диляна Ценова
Фотограф: Павел Червенков


Белфаст, Северна Ирландия. Ноември 2014. Захари излиза от хотелската стая в 4 часа сутринта. Вали. Защото в тази част на света почти винаги вали. Вали толкова много, че когато вали малко, ти се струва, че не вали. През този месец, докато снима в „Game of Thrones“, Захари ще научи много неща. Едно от тях е, че българското „пѝши го дъждовен“ тук не важи. Прибира се в 6 вечерта, кален, мокър и премръзнал. Защото от тази страна на „Вала“ е така. Пет месеца по-късно и той, както всички фенове на най-гледания телевизионен сериал напоследък, е в очакване на новия сезон. Междувременно, режимът му е почти като в Белфаст. Репетира две неща наведнъж – постановката „Дакота“, която подготвят с Владо Карамазов и Юлиан Вергов, под режисурата на Владо Пенев и грандиозния спектакъл „Квартет“ с режисьор Явор Гърдев. И ако му зададеш клиширания въпрос „Кино или театър?“, вероятно ще отговори с клиширания отговор „И двете ме провокират по различен начин.“ Пък и от работата си в Белфаст и срещата с по-възрастните актьори от „Game of Thrones“ е научил още нещо – „че трябва да си съдереш гъза, но да останеш в някаква свежест.“

 

Диляна Ценова разговаря със Захари Бахаров за Интервюто.

Чух, че идваш от проба на костюми. За коя постановка?

Захванал съм се със сто хиляди неща едновременно, сутрин репетирам в Сатиричния театър “Дакота” от Жорди Галсеран, проект на Three Вears,  а следобед – “Квартет” с Явор Гърдев в НДК. Пълна свинщина за мързел като мен. Идвам от проби на костюмите на “Дакота”, защото тя излиза първа на 28 и 30 май.

Пак ли сте в обичайния състав – ти, Юлиан Вергов и Владо Карамазов?

Да, също и с Александра Василева, наша колежка от Народния театър. Тя ни е много близка още от витизчийските години, освен че е и много добра актриса. И понеже в Three Вears държим да избираме с кого да работим, решихме, че всяка друга актриса ще е компромис. Режисьор е Владо Пенев. В „Дакота“ се разказва за един зъболекар, който претърпява катастрофа и започва да сънува пророчески сънища. Адски смешна и забавна пиеса.

Ти вярваш ли в подобни неща – в пророчества?

Ще цитирам моя герой от пиесата: „Повечето неща в живота са толкова рационално обясними, че когато се срещнеш с малкото, които не са – направо откачаш.“

А  „Трите мечки“ сте всъщност вие с Владо и Юлиан?

Аз, Владо и Юли. Направихме си фирма, за да можем сами да се продуцираме и да си правим каквото си искаме. Да сме независими.

Какво значи да си „независим“ в театъра?

Влизаме в копродукция със Сатиричния театър (засега е единственият, с който го правим), като те ни осигуряват залата, а ние произвеждаме представлението. За да се осъществи това, ние търсим пари от спонсори и рекламодатели. Целта е да си правим каквото си искаме, а не разни хора да ни обясняват какво може и какво не може.

Бизнес правите, така ли?

Да, бизнес е, обаче първоначалната мотивация не беше да се изкарват много пари.

Всъщност идеята е да се изолираме, да си направим наш малък Ноев ковчег, в който да плуваме сравнително безболезнено в потопа от простотия. Ние сме приятели, искаме да работим с любов, да ни е приятно, да сме в готина компания.

Нямаме никаква претенция, че правим кой знае какви представления или че отваряме нова страница в изкуството. Нищо подобно! Просто си позволяваме лукса да се обградим с хора, които харесваме. Фотографът, композиторът, художникът, дизайнерите, рекламната агенция, авторът – всички са хора, с които ни е много приятно да общуваме. Ще ми се да мисля, че и за тях е така.

Не приличате на “мечки”, откъде се появи това?

Смешката тръгна от една статия на Юри Дачев със заглавие “Мечки в театъра”. Изразът се отнася за лица, които са познати от екрана и се включват в някакво представление, скалъпено надве-натри, с което обикалят провинцията, за да въртят халтури. При нас не е така – ето например авторът на „Дакота“ – Жорди Галсеран, в момента е един от най-добрите драматурзи в Европа и ние, понеже много го харесваме, решихме да поставим негова пиеса.

Би ли обяснил какво е „халтура“, тази дума много се върти из пространството?

„Халтурата“ не е жанр, а е отношение към работата. И присъства във всяка сфера, не само в изкуството.

Халтура е, когато си гледаш работата през пръсти. Халтура може да има и в самолетостроенето, а изкуство може да има и в лепенето на плочки.

Справка – моят майстор.

Все пак вашата популярност от киното и телевизията не дава ли тласък на общия ви бизнес?

Е, да, без това няма как да го направим. То трябва да е бизнес, да печели, за да се издържа. Естествено, че нашата популярност ни помага. Опитваме се да правим качествен продукт, да го пакетираме изкусно и да го продаваме добре.

Разбира се, това, че едно нещо се продава, не означава, че е добро. Но обратното със сигурност е вярно. Ако никой не желае да гледа това, което си направил, явно нещо куца.

Така или иначе, идеята ни беше просто да се забавляваме. При нас структурата не е пирамидална, а хоризонтална, никой не казва на Павката какъв портрет да ни направи или на Фичо каква да е сценографията. Свикнали сме да си правим забележки на сцената, но в крайна сметка всеки си върши работата, накрая събираме крайния резултат и ще видим какво ще стане.

Какъв е другият вариант да си част от българския театър?

Като погледнем театралната ситуация, ако си актьор в някой столичен театър на заплата, на теб ти струва повече да отидеш на работа и да се прибереш, отколкото получаваш за това, което вършиш. Ти фактически си много по-близо до лелите, които се събират в събота в читалището да плетат и тези, които си разменят марки, отколкото до професионалния актьор. Всъщност изобщо не можеш да се наречеш така, понеже не се издържаш от професията си. Тоест, това се превръща в хоби. Младите актьори, разбира се, не са виновни, а системата.

Когато става въпрос за театър обаче, на тази система й трябват 15-ина човека. Просто трябва да има малко добра воля, някакво желание, инициатива и макар и минимална компетентност. А то няма такива хора, за съжаление. Имаме система от спечени зъбни колела и никой не смее да шукне, защото така е ръждясало всичко, че само да се опиташ да разровиш лекичко, за да се промени нещо, те веднага се стягат, с цялата посредственост се гушват един в друг и край, няма мърдане повече. Така е организирана и държавата, но в другите сфери поне има нещо за крадене, та ги разбирам. А в театъра няма и какво да се открадне.

Но пък суетата е повечко.

Като каза „зъбни колела“, се сетих – какви са тези сложни технически похвати в пиесата на Явор Гърдев “Квартет”? Ще играете набодени целите в някакви диоди? Защо?

Е, как защо? За да могат десет инфрачервени камери постоянно да следят движенията на телата ни на сцената и в реално време да ги предават на наши аватари на големия екран на Зала 1 на НДК. Така по едно време аз изигравам Снежина, и то – както е изглеждала преди петнайсет години, а пък тя в друга сцена ме вкаменява с погледа на Горгоната Медуза, влиза във вкамененото ми тяло и под формата на статуя от мое име съблазнява себе си отпреди трийсет години. Какво толкова му е сложното? Не е ли ясно! Освен това текстът на Хайнер Мюлер е смазващ. Невероятно силен и едновременно много красив и поетичен. Само не водете деца до 16 години, защото това е пиеса за безпределния копнеж и думите в нея са искрени, силни и точни. На 12-ти и 17-ти май скачаме в дълбокото.

Защо се казва “Квартет”, а сте само двамата със Снежина Петрова?

Там е работата, ще видите. Билети – на касите на НДК.

Тресеш ли се от нерви? Никакво време няма…

Толкова е рисковано всичко, че съм съвсем спокоен.

Всички чакат да разкажеш за участието си в петия сезон на “Игра на тронове”. Как беше на снимачната площадка на един от най-успешните сериали в света?

Не мога, не знам, а и не искам да казвам нищо за сюжета. В момента има 20-30 милиона души, които тръпнат в очакване да разберат какво ще се случи, сезонът започва днес. Това е цялата работа – приказката да бъде разказана така, че да умираш от любопитство какво ще стане по-нататък. Пък и аз съм много малка част от сюжета, не зная какво се случва в целия пети сезон.

Разкажи тогава същото, което си разказал на приятелите си – какви са ти впечатленията от голямата киноиндустрия?

Снимахме в Белфаст. Беше абсолютно атлетическа дисциплина, зверско физическо усилие. Там никой не плаща, за да си седиш в хотела, бачкаш от началото до края. Парадоксалното е, че колкото повече ефекти се ползват в киното, когато целият сет е в зелени екрани, за да бъде генерирано после всичко компютърно, толкова повече нарастват изискванията към актьорската работа. Вече никого не можеш да излъжеш с някакви трикове. Примерно навремето се е снимало така – мегазвездата идва, снима си близките планове и после с дубльори екипът довършва нещата. Чувството за реалистичност на зрителя вече е толкова обострено, че не можеш да шикалкавиш. Докато язди, му снимат само краката, приближава се и само за близкия план си е Ръсел Кроу – няма такива работи! Зрителят инстинктивно усеща, че нещо го лъжеш с монтажа, и ако не е Ръсел Кроу от началото до края върху тоя кон, няма мърдане. Не знам защо точно с него давам пример, обаче той наистина язди супер добре. И те така го снимат, че да се вижда, че това е Ръсел Кроу и язди. Колкото повече специални ефекти има, толкова по-сложно е за актьорите. През цялото време се бихме в едни калища, размазващо беше. Няма маркиране и отиграване – истински бой до скъсване.

Не се ли контузвате при такъв здрав бой?

Е, има протектори, обаче аз си го блъскам човека колкото мога. Но той затова е каскадьор.

Инструктор на боя имахте ли?

Е как?! Раули Айрлам – има награди за каскадите в „Ултиматумът на Борн“.

Този човек след всеки дубъл крещеше по мегафона: “По-силно, Захари! Удари го по-силно! Взел съм ти българин каскадьор, да си го блъскаш, да си ти е твой човек.”  А каскадьорът е Тео, мой приятел, освен всичко друго.

Направо се изкъртвахме от бой.

Виждал ли си монтирани кадри от сериала?

Виждал съм само много мъничко парче, трябваше да презапиша гласа.

Значи и ти ще гледаш за първи път петия сезон на “Троновете” по телевизията?

Да, абсолютно нищо не съм виждал.

Колко време ти отнеха снимките?

Един месец. Кондицията за такова нещо трябва да е убиец. Снимките обикновено започват в 5 часа сутринта, така е с всички филми. Сега си давам сметка, че ако искаш да снимаш филм, трябва да започнеш да ставаш по тъмно две седмици по-рано.

Аз ставах в 3, за да съм в 5 на терен, правиха ми грим два часа и половина. Затова ти е кондицията, защото без този бой не може. Ако той не е достатъчно впечатляващ, ще го клъцнат, няма да го има изобщо във филма. И още нещо – на терен нямаше нито един стол. В българското кино най-важното нещо е всеки да има стол. Трябва да седиш във всеки момент, трябва да си луд да нямаш. А там имаше 300 души и нито един стол.

По едно време направо се потресох и ги питах: “Няма ли тука някой да седне?” То просто няма момент, в който да нямат работа, затова са непрекъснато прави.

Сприятелихте ли се с другите актьори или всеки си седеше сам в хотела след работа?

Вечер излизахме с младите актьори да хапнем, беше много приятно, разбра се, че актьорите по целия свят са едни и същи. Кийт знае най-добрите ресторанти в Белфаст, той, завалията, от години снима там – или на Вала, или на баща си в замъка. А и двете локации са в Белфаст. Разбира се, не му трябва и резервация. Един ден пристигнаха няколко от по-възрастните актьори, примерно 50-60-годишни. Ще подчертая, че това не са някакви мултимилионери или мегазвезди, които изкарват стотици милиони на филм, а нормални, работещи актьори. И то в златните години за мъжа актьор – тогава има достатъчно сили и опит.

И виждам една група хора, които са с абсолютно същия импулс, интерес и любопитство към това, което вършат, като мен днес. Тук не е така, има буквално няколко възрастни актьори в България на тази възраст, които са с подобен ентусиазъм. Всичко друго до 50-ата си година е тотално съсечено и притиснато. Или се пропиват, или подхващат някакъв друг бизнес и угасват. А онези говореха за други неща – за проектите си, за това какво са играли, за това какво биха искали да изиграят…

Един от тях разправяше, че иска с Шекспир малко да се позанимава през пролетта. Попитах го защо и той ми каза: “Изтичащото време малко ме тормози, искам да медитирам върху това на сцената. Според мен Шекспир се занимава с изтичащото време.” Т.е. иска да си отиде в работилничката и малко да се позанимава с житейските теми, които го вълнуват. А не: „Отивам да взема 7 лева.“

И твоят извод какъв е?

Че трябва да си съдерем гъза, но да останем в някаква свежест. За да стане това, Three Вears ли ще е, на ръце ли ще ходим…

Във филма “Пазители на наследството” ти нямаше сцени с други актьори, но пък Джордж Клуни те режисира. Какво ще кажеш за него?

Клуни е гъзар. Аз се записах оттук на кастинг, пратих им видеото…

Как така? Не трябва ли да се явиш на кастинг, за да те видят?

Не, дали са ти текст, който записваш и им го изпращаш. Има такава система, след 7 минути видеото ми е при тях. Мина една седмица, агентката ми се обажда и казва: “Трябва да отидеш до Германия, продуцентът и режисьорът искат да се видят с теб.” Излитам аз, като съм се подготвил за втори кръг на кастинга. Влизам в студиото, обаче ми казват, че ще трябва да чакам, при което седя 40 минути в една стая. Дойде някаква жена, нагласи една камера и чакаме.

По едно време влизат продуцентът и Джордж Клуни, той със суичър, носи папка. Седнаха, жената пусна камерата… Аз се бях наточил да им стопя лагерите, захапал бях здраво, на кастинг съм все пак. И Клуни почна: “К’во става сега, ти къде живееш?” Викам: “Ами в София”, това-онова и супер тарикатски, докато се усетя, ей така, както си говорехме, уж се разсейваше, а аз чакам да ми даде задача за кастинга, изведнъж каза: “Ние много ти благодарим, че дойде, защото то не е малко път. В колко ти е полетът? А, да, в 8 часа. Ами добре, просто искахме да дойдеш, за да ти кажем, че ще се видим пролетта, защото получаваш ролята.”

И аз направо зяпнах: “Така ли? Ами добре, ще се видим.” Те двамата казаха “Чао”, затвориха вратата и аз останах с жената на камерата. Викам й: “Сега к’во?”, а тя: “Не знам к’во.” И аз: “Ами добре, ще се напия на летището”. И си тръгнах.

После снимките как минаха? Пак ли беше работа от сутрин до мрак?

Не, съвсем различно беше. Луксозна продукция, нямаше бърза работа. Имаха време и пари. В сценария пише примерно: “Джип минава през гора в Германия” и това го снимаме цял ден. В “Под прикритие” нямаме нито време, нито толкова пари и затова снимаме гумата на джипа, той може да минава и през „Княжево”, няма значение. Те обаче разпъват огромен кран, отгоре се вижда вековна гора, слиза надолу, мравчица минава, мащаби, мащаби… Ама Клуни си има негово си Three Вears и си прави каквото си иска. Но филмът накрая не беше много успешен с боксофиса. Тези хора обаче се държат съвсем нормално, никой няма 18 души охрана. Просто обядваме на терен, тук – Джон Гудман, тук – Мат Деймън. Беше ми странно някак, ама си казах: “Какво толкова, колеги артисти.”

Иска ли ти се да живееш в чужбина?

Това, което аз мога да предложа на световната киноиндустрия, е толкова мъничко, ограничено и екзотично, че няма никакъв смисъл да ходя където и да било. Аз съм си тук и ако потрябвам на някого, той ще ме извика. Вече няма значение къде живееш, в Холивуд няма никой, там са им предимно офисите. Е, на някои са им там и къщите… Но заради децата ми съм го мислил, иска ми се да живеят на по-хубаво, най-малкото по-чисто място. Питам се всеки ден с какво са ми виновни децата? Хайде, аз съм си свикнал, изолирали сме се, движим се в ограничена среда. Но какво са виновни децата ми, че да играят в най-гнусния, пълен с фасове и напикан от кучета и котки пясък? Не знам, ще видим какво ще стане.

Като водещ на Националната лотария виждаш и друг свят, нали?

Да, там се срещам с точно обратното на това, което говоря досега – хора, които нямат възможност дори да си мислят за всички тези неща, за които ние с теб си говорим. Често ги питаме: “За какво мечтаете?”…Най-често хората мечтаят  да си оправят заемите и някак да свържат двата края. И от тази перспектива, всички тези глупости с Джордж Клуни и Шекспир звучат направо нахално. Дори човек може да се почувства направо виновен. Много е тъжно, но е факт.

Телевизията изхабява ли таланта?

Зависи колко талант имаш.

Премиерните спектакли на „Дакота“ са на 28, 30 април, 13 и 23 май, билети – на касата на Сатиричен театър „Алеко Константинов“

„Квартет“ се играе на 12 и 17 май в зала 1 на НДК, билети може да намерите на касите на НДК и на: http://www.ticketportal.bg/podujatie_search.asp?id=43325

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Мисия Маверик
Момчето, което…
Музика
Писмата на Рая
Спорт
Театър