Момичетата от града. Станах им сериозен фен още преди да зная, че едно от „момичетата“ всъщност е моя състудентка. Левена. Когато разбрах, че е част от този проект, си помислих, че на нея винаги ѝ е отивало да е „момиче“. Винаги една идея по-женствена от мен. Сигурна съм, че има панталони, но изобщо не мога да си я представя в такъв. Левена е рокля. Винтидж рокля и високо, леко закръглено токче. Когато се запознах и с другата „половинка“ на „момичетата“, веднага разбрах, че става дума за перфектен баланс. Косара е панталонът и ризата, и синият поглед. Ето тези две дами са „момичетата от града“(www.momichetataotgrada.com), мислех си аз, докато си говорехме. Момичетата, които се промъкнаха толкова деликатно в медийното пространство, че когато се превърнаха в торнадо, никой не разбра откъде се е появило то. Типично по женски. Разказват за всичко, което ги вълнува – за трепета да си майка, за вълненията да си жена, за умението да си всичко наведнъж. Разказват от първо лице. Харесвам ги. Ако и вие ги следите, дори понякога само, за да научите как се носи лятна рокля през есента, значи сме на една вълна.

Запознайте се с Левена Лазарова и Косара Чигирева или накратко – „момичетата от града“.

При всички тези претенциозни имена на български сайтове – на английски, френски и какво ли още не, как се спряхте на семплото „Момичетата от града“?

Левена: Много естествено си дойде, защото ние така се обръщаме една към друга. А „градът“ дойде после, за да имат контекст на тези момичета.

Косара: И „градът“ не е контрапункт на момичетата, които живеят извън него, защото в началото така се възприемаше.

Л: Но ние после обяснихме, че „градът“ е духовна територия на хора, които споделят общи занимания и имат подобен лайфстайл. По-скоро начин на живот, отколкото географското място, в което живеем.

Какво е „градски човек“ според вас? Опишете го.

К: Той е като нас – той е различен, динамичен, интересува се, иска да му се случват постоянно различни емоции…

Л: …търсещ…

К: …и не обича да стои само в града – това е една от основните му характеристики. Той обича да бяга от града. И постоянно търси начини да се развива.

Вярвате ли, че има начин да влияете на вкуса на хората, които ви харесват?

Л: Ние се ръководим изключително от собствените си критерии за това кое е естетично, кое е красиво и кое си струва. И това е трудно, защото като нямаш друг критерий, освен собствения си вкус, е много отговорно. Но доста читатели явно се припознаха в това и малко по малко изградихме общност от хора с подобни интереси и вкусове, и в общи линии публиката ни доста се припокрива с това, което ние харесваме. А когато започнахме и да растем малко по малко, може би се появи и моментът на налагане на вкус. И това не е вкусът, който се ръководи от суетата на деня, а неща, които не са задължително актуални, но са добри и си струват. Според нас.

К: До голяма степен формираме вкусове. Може да звучи и малко претенциозно, но ние променихме и медийния пазар. Започнахме, например, да обръщаме внимание на различни автори, места, събития , хора… Преди не се пишеше много за хора, които правят нещо от сърце, за хора с нишови проекти, за дизайнери, ако щеш дори за различни места за общуване. Бяхме и едни от първите, които започнаха да пишат за личности, които по някакъв начин са променили и са били извънредни за времето, в което са живели.

А никога ли не се изкушихте да напишете нещо жълто, да сложите жълто заглавие, да си улесните трафика на сайта?

Не! (и двете в един глас) 

Л: Защото и ние самите не се интересуваме от подобни неща. Дори да ме накарат да напиша нещо такова, аз няма да мога да се справя. Много малко от този публичен шум достига до мен и до всички, които сме в сайта. Ние много избирателно, от хигиенична гледна точка употребяваме медии, информация и така нататък. Изградили сме си свят, в който ни е уютно, добре ни е, не знаем за тези хора много неща, тоест – не ни е даже и хрумвало да сме „жълти“.

При вас значи не съществува оправданието, което чуваме от други медии: „Това продава“?

К: Ние не правим нещата на всяка цена. Знаем, че това може да се отрази на аудиторията ни. Не генерираме огромен трафик, какъвто с подобно нещо бихме могли да имаме. С едно заглавие бихме могли да привлечем аудиторията, която привличаме за месец, но това за нас не е най-важното. За нас е важно да имаме ясен профил, качествена аудитория и да не се срамуваме от това, което правим.

Л: При нас акцентът винаги е бил върху позитивното, върху добрата новина, добрата тема. Много пъти сме стигали до момент, в който негативните емоции взимат връх (все пак живеем в България), и тогава даваме израз на някакви натрупани напрежения. Този тип материали са четени изключително много. И всеки път ние посрещаме резултата от тях с едно не особено добро чувство, че негативните неща будят много повече интерес в хората. И то не в нашата аудитория. Тези неща излизат от нея и привличат други хора.

К: Задвижват друг вид хора – тези, които се хранят с нещастието, с жълтите новини, с негативизма, с клюките.

Л: Критиката ги задвижва. Държа да отбележа, че това, за което говорим, не са жълти материали, а просто по-критични неща. Това са конкретни случки, които обаче са израз на голямата картина – мърлявщината, която срещаме навсякъде…

К: …липсата на добро обслужване…

Л: …лошият вкус като феномен, простотията, аргесията, нещата, които дразнят всички нас. Но когато видиш, че подобен материал печели много по-голям интерес и споделяне, лайкване и т.н. от материал, в който си разказал за интересен проект, човек, случка, нещо хубаво, което променя живота ни, и ти става много мъчно. Явно още не сме достигнали до момента, в който можем просто да се наслаждаваме на хубавите неща. Явно имаме за преработване много негативизъм. Не само ние, цялото общество. Трябва да канализираме тази енергия и да тръгнем нанякъде. Защото сега само стоим и тъпчем на едно място и това страшно много ни пречи.

Бутонът на хейтърите „dislike“, който би трябвало да се появи по някое време, притеснява ли ви?

Л: Очакваме го с интерес!

К: Негативните хора така или иначе са първите, които реагират на каквото и да било. Те са по-склонни, по-мотивирани да коментират, да шерват негативното си мнение.

Л: Но да правим разлика между хейтърство и критика. Едно е да хейтваш, а друго – да имаш отрицателно мнение към нещо. Тогава трябва да си запознат с него, да имаш аргументи и да предлагаш алтернативно решение. За обикновеното хейтърство този бутон ще е много полезен, защото чрез него много лесно ще изразяваш мнението си, няма да има много нужда да разсъждаваш, да те трият модераторите и т.н. Та, не се притесняваме от този бутон, защото рядко е имало случаи, когато много негативно са се възприемали нещата. И пак казвам – не от хора, близки до нас, а от един друг контингент, с който нямаме нищо общо.

Колко пъти сте се „отказвали“ за тези три години и сте си казвали „Дотук сме“? Имало ли е такива случаи?

Л: Имало е такива случаи, разбира се. Хубавото е, че двете винаги сме се разминавали като настроение. Когато едната е отчаяна, другата е на другия полюс и я измъква.

К: Това ни дава възможност да продължим напред, споделяйки си какво ни вълнува в момента, поддържайки се. Това, което много харесвам в нашия тандем е, че двете сме положително настроени и вярваме, че няма как хубавият продукт да не просъществува.  В същото време си даваме сметка, че когато си сам – ние не сме част от медийна група, която да ни поддържа всячески, е нужно да направиш много повече усилия, труд, хъс и воля, за да се случат нещата. А ние наистина харесваме това, което правим и виждаме, че има смисъл да продължим. Ако една сутрин се събудиш и не виждаш бялото, а само черното, на другия ден нещо се случва и всичко се променя.

Л: И нещата продължават да се случват. Както при футболистите (смее се)

Дълго време имахте рекламна агенция, после изведнъж я оставихте (поне отстрани изглеждаше така) и се заехте със сайта. Не е ли много по-добре да си стоиш на сигурно, не поехте ли много голям риск?

Л: За много хора е по-добре, за нас се оказа, че не е .

К: Ние взехме едно напълно нелогично и нерационално решение, и за много хора около нас, в моя случай – и за близките ми, това не беше правилното решение.  Истината е, че и двете не съжаляваме за избора си. Ние сме щастливи, че успяхме да направим от хубава идея бранд, който хората харесват, разпознават и се припознават в него.

Л: А има и нещо друго, много изморително в рекламния бизнес – ниското КПД – много ниският процент осъществени идеи. Целият рекламен бизнес тук страда от това – през цялото време едни много умни, креативни, готини хора творят, измислят, дават всичко от себе си и накрая идеите просто си остават само идеи.

К: И не само това. Когато представяш самата идея, ти я представяш на едни хора, които не могат веднага да споделят какво наистина мислят за нея, дори и да я харесват, защото крайното решение не зависи изобщо от тях. И това е доста демотивиращо, особено като си вложил всичко от себе си. А при това, което правим, винаги има обратна връзка, тоест – моментен резултат. Веднага разбираш дали това, което си направил, е хубаво, смислено и дали се харесва от хората. Тази права връзка съществува и емоцията, която получаваш. Фактът, че те харесват, е наистина несравним и е още една причина да продължиш да го правиш.

Как се случи изобщо този сайт? В началото беше блог, нали?

Л: Блогът се случи, защото една група момичета имахме нужда да споделяме и го направихме на шега, без да го мислим.

К: Имахме нужда да открием място, където да има повече от това, което ние харесваме. И всичките бяхме на мнение, че не се припознаваме в нищо, което до този момент откриваме в дигиталното пространство…

Л: Това все пак беше преди три години. Сега има много готини медийни проекти. Тогава нямаше, а ние имахме нужда от място, в което да не четем само за Златка и подобните, за диети и такъв тип неща. И в тоя смисъл го направихме, за да отговаря на това, което харесва и на нас. В един момент хората започнаха да го откриват и да му се радват; ние започнахме да изпитваме все по-голямо удовлетворение; а сайтът – да заживява собствен живот. И в един момент взе да става голямо, което пък започва да те задължава, защото трябва постоянно да хвърляш енергия и да го храниш, то е постоянно гладно. Измести предишните ни занимания и решихме, че е път, който можем да следваме. И се опитваме да го направим свой бизнес. От една година се занимаваме само с него и вече е комерсиален проект.

К: Първите две години не предлагахме реклама под никаква форма. След като решихме, че няма как да пораснем, без да се отдадем изцяло на това, което харесваме, си дадохме и сметка, че няма как да не помислим какво можем да предложим на рекламодателите. Това също е малко особено, защото се опитваме да предлагаме неща,  които са свързани с нас, отговарят на нещата, които ние харесваме, формата и изразните средства, които ние използваме, за да може по естествен начин да се впише в сайта. И това не е лесно.

Л: Но прости неща няма. А ако са прости, не са хубави.

Кой беше първият материал в блога, спомняте ли си?

Л: Не помня. В началото бяхме четири момичета и през лятото бяхме писали неща, които ни вълнуват. И като събрахме известно количество материали, стартирахме. Някакви летни вълнения бяха. Имах един материал „Как обичаме да мразим“. Още не знаех, че се казва „хейтърство“. Но вече ми правеше впечатление как седим на морето и не спираме да мрънкаме, да хейтваме обслужването, храната, Черноморието… И си зададох въпроса дали това е някаква национална черта, или начин за терапия. Спомням си, че това беше един от моите първи материали. После един материал за „Любимата ми бяла рокля“, и това си спомням.

Как ще убедите едно младо момиче, че е по-хубаво в семпла бяла рокля, а не с грим, топирана коса, висок ток и впити панталони в 10 часа сутринта?

К: Като всички около нас споделят добрият вкус, а не дават сцена на пошлостта.

Л: Пак е с пример. Както при възпитанието на децата – става чрез личен пример, а не чрез готови постулати. Ако дадеш добри примери от света или от тук, защото и тук има такива, и когато дълго време повтаряш, може пък малко по малко нещата да проработят.

К: В началото публиката ни беше предимно от хора като нас, на нашата възраст, а сега започнаха и много млади хора да ни следват и да ни припознават. Сега са 20-35-годишни. Наистина, важен е личният пример, както каза Левена, а ние все пак сме нишов проект, и все още всички виждаме около нас как едни личности стават известни с това, че са известни и са в разрез с всичко, което ние приемаме като позитивно и като израз на добър вкус. И са постоянно в медийното пространство – няма как младите хора да не смятат, че това нещо продава. Ако такъв тип личности имат сцена и постоянно се тиражират, се сменя цялата ценностна система и не можеш да се пребориш с това.

Л: Аз пък смятам, че колкото повече критикуваме подобни неща, толкова повече им даваме жизнени сили. Мисля, че трябва да ги подминаваме, да ги накажем с мълчание. Не трябва да им вдъхваме живот. Тези измислени герои се хранят с енергията, която им даваме, обсъждайки ги. Сега риалити форматите, после политическа кампания, отвсякъде всякакви хора ще ни заливат със своите представи за живота. Колкото по-малко им обръщаме внимание, толкова по-добре за нас и за обществото.

Да, обаче имаме лош пример на игнориране с чалгата – ние я игнорирахме, но тя избуя и тотално ни превзе.

Л: Тя се легализира от медиите и то от националните телевизии. За мен това е грях на bTV и специално на „Шоуто на Слави“, защото превърнаха това нещо от ъндърграунд в норма. Големите медии в борбата си за рейтинг направиха от това феномен. Колкото повече осъзнаваме това и разбираме, че носим отговорност за обществото и за децата си, толкова по-добре.

К: И пак стигаме до оправданието „Това продава“.

Л: Хората, които лансират това, също имат семейства и деца…

К: …но явно нямат лична хигиена…

Л: Това си е техен избор, в крайна сметка.

Кога „Момичетата от града“ ще заживее своя „оффлайн“ живот?

К: Вече работим в тази посока. Последното нещо, което направихме, е „Миш-Маш фест“. С него дадохме физически израз на една от любимите ни рубрики – „Градски находки“ – за хората, които правят нещо от сърце, творят, грижат се светът около нас да изглежда по-красив. Дадохме възможност на хората да излязат офлайн, да видят, да пипнат и да се насладят на добрия вкус. Много се гордеем с първите си две издания. Всички хора, които дойдоха, бяха изключителни. Имах чувството, че съм попаднала на друго място – появиха се страхотни, усмихнати, шарени хора. Едно е да мислиш, че това са хората, които те следват; друго е да видиш, че това са те. На Хелоуин на 31 октомври е третото издание в „Съюза на архитектите“. Ще е още по-голямо, а ние ще сме вещици.

Очаквайте общия проект на Момичетата от града и Интервюто още този петък.