Ранен следобед. Чудесен за ранна закуска. Гена Трайкова и Венелин Петков пристигат заедно почти на време за срещата. Тя е крехка и елегантна – точно такава, каквото сме я гледали хиляди пъти в ефира на БТВ. Той определено е новинар – носи сакото си с лекота и още в началото на разговора определя края му, когато трябва да отиде на друга среща. Тя си поръчва капучино, той – само вода. Тя и Той – новините на БТВ. Така биха ги определили хората, които не ги познават добре. Хората като мен. Защото и аз, в годините, никога не съм била близка с тях. Момичетата и момчета от новините винаги са имали свой, затворен кръг и в същото време кръг, който отваря един огромен прозорец на своите зрители към света. И когато Гена и Венелин сядат срещу мен, разбирам, че единственото нещо, за което можем да говорим в този момент, в този отрязък от живота им, е тяхната работа. По уморените им очи, по леко напрегнатите им стойки, научавам новината за тях – те живеят в новините. И всяка друга тема на разговор би била безсмислена.  

ЗАКУСКАТА с Гена Трайкова и Венелин Петков.

Иска ми се да поговорим за свободата в правенето на новини. Възможно ли е да има такава и в какво се изразява тя?

Венелин: Това е огромна тема, ние можем да говорим, часове или дни наред. На първо място можем да говорим за избора на теми, които да включваш в новините и да разработваш като журналист. Това е най-важното за нас. За мен свободата като журналист и директор, е да имам правото и възможността да се занимавам с онова, което е важно за цялото общество, за мен като част от това общество, и за моите зрители, също като част от него. Това е най-общото и оттук нататък следват много детайли.

Гена: Човек сам си поставя границите и сам си намира предизвикателствата. Най-важното нещо в нашата професия е, че в крайна сметка, когато човек си пусне телевизора и гледа една емисия, екипът, редакцията става неговият прозорец към света. И тази извадка, тази свобода, която сме проявили, като сме подготвили новините, всъщност е огромна отговорност.

Можете ли да се изключите от тази отговорност? Да не мислите за работата си, когато сте извън редакцията?

В: Абсолютното изключване, и въобще изключването е невъзможно, за съжаление. И това е практически доказано. Не са един или два примерите, в които при най-добро желание да се изключиш, ситуацията ти показва и то агресивно, че просто това няма как да стане. Аз това съм го приел вече от повече от 20 години като част от професията, част от занаята.

Това не е ли много изморително?

Г: Изморително е, но това не е работа, това е малко като учителстването, то е призвание. Ако гледаш на това като на работа, сутрин от 9 вечер до 8, значи просто не си за тоя занаят.

Като стана дума за учителстване, телевизията в България претърпя генерална промяна в последните 25 години, точно когато вие сте правили първите си крачки. От кого се учехте?

В: Преди 20 години, всъщност, преди повече от 20 години, започнах да работя като международен редактор в БТА и още тогава разбрах, че няма откъсване. Трябва да следиш и искаш да следиш темата, по която си започнал да работиш. Тогава бях в редакция Международна информация, Международни новини. И наистина беше като краста, не можеш да си тръгнеш и оставиш работата си там, то продължава да те човърка. Продължаваш да го следиш вечерта и през нощта вкъщи по CNN, и на другия ден – също. И това е доста завладяващо като процес. Мое задължение, част от работата ми, беше да гледам CNN, но аз така или иначе следях тази телевизия, защото ми беше интересно и важно. Та, това беше нещо като училище. Пък и по това време, моите връстници си спомнят, че CNN беше много богат и силен източник на информация, тогава времената бяха такива.

Сега най-силният, бърз източник на информация е интернет. И за вас, новинарите ли е така?

Г: Хубавото на днешното време е, че всяко нещо би могло да е източник на информация. Това би могло да е много подвеждащо, защото човек много внимателно трябва да проучва, когато му се подава информация от където и да било. Аз, честно казано, малко се натъжавам, като виждам хора, които непрекъснато ровят в телефоните си, докато са заедно. И понеже сам малко по – Old School мисля, че това е вредно. Но се хващам, че самата аз го правя, защото от всичко – от социалните мрежи до сайтовете, от всякъде може да излезе нещо интересно, което може да бъде разказано.

Кои са истински страшните новини в днешно време?

Г: Нещата, които отразяваме, често не са най-хубавите неща, които се случват в живота на хората.

За съжаление има една много стара журналистическа максима, че това, което кърви – води. И няма как да пресееш тези новини и да кажеш, че не са се случили или да ги украсиш.

Страшно е това, което се случва в момента с бедствието – хората, които нямат хляб, нямат ток. (б.р. интервюто е правено на 12 март – четвъртък)

В: За мен страшните новини са тези, които демонстрират нашата безпомощност, често нашата пълна безпомощност. Първо „нашата“ като общество, „нашата“ като отделни групи на обществото или като отделни гилдии, или като отделни личности.

И тук страшно може да бъде един обществено-политически проект, от който няма изход, едно перманентно зацикляне в безкраен преход, който на практика принуждава всички нас да дълбаем в една спирала, в посока надолу. Това е страшна новина, защото и ние като журналисти, и политическата класа като такава, ние почти всеки ден се убеждаваме в нашата безпомощност по различни причини да видим промяна и да постигнем промяна.

Това е едно. Другото – една жестока катастрофа на пътя, такава стана тази сутрин, също е демонстрация на безпомощност. Тези брутални катастрофи продължават да се случват, което показва, че ние като общество, не сме способни да се справим с някои неща. Дали, защото хората, които си купуват коли, забравят, че са част от това общество, дали полицията като санкциониращ орган не може да извършва тази своя функция – ето отново безпомощност. Ситуацията в Родопите, която наблюдаваме вече пети ден – това ако не е безпомощност?! Не говоря за хората, които останаха зазидани в къщите си, аз говоря за безпомощността на държавата да се справи с една природна стихия. А наводненията преди няколко седмици и през лятото? Ето ти различните етапи, нива на нещо, което представлява страшна новина.

Защото самата новина, че има загинали, катастрофи, имаме ранени, убити или случая с полицая в Лясковец, например, сами по себе си, тези неща са един трагичен факт. Но една трагична поредица вече става страшна новина. Защото тя демонстрира нашата безпомощност, на цялото ни общество.

Това вече са страшните новини.

Не се ли превръща трагичният факт в трагична поредица, защото ние, зрителите, гражданите, гледаме новините, съчувстваме по някакъв начин, но не сме истински съпричастни, сякаш на нас такива неща, които гледаме по телевизията, не могат да се случат? Докато не ни се случат…

В: Истината е, че хората стават много съпричастни. Различни групи хора са съпричастни към различни новини – едни са съпричастни към изсичането на горите, други са съпричастни към родилката, която едва успя да роди заради бедствието. Но хората като цяло са съпричастни. Проблемът за мен е, че цялата тази съпричастност, цялата емоционална вълна, която следва след всеки репортаж или емисия, тя не води до промяна. И отново стигаме до страшните новини и до безпомощността.

Защото нещата, които виждаме след всичко, което сме направили като журналисти, или някой герой в нашите репортажи е направил, това не води до промяна. И тук ми се иска да дам пример с протестите от миналото лято. Протести, хиляди хора излязоха, тематични събития имаше, резонни искания за промяна, за сериозна промяна в политическата система, и всичко, което се случи след това, отново ни хвърля в блатото на безпомощността. Защото, какво виждаме в момента? Все едно тези протести не ги е имало. Това е страшната новина.

Да, няма бедствия, убити, катастрофи. Но пак сме безпомощни и това е страшно.

Г: Аз искам да се върна на това, че смяташ, че хората не са съпричастни и мисля, че че може би има причина да смяташ така. А то всъщност не е вярно. Всеки един репортаж, дори най-кратката история, обикновено предизвиква маса от имейли на хора, готови да откликнат и да помогнат. Но това, за което Венелин говори – чувството за безпомощност, е може би, защото хоризонтът на хората е много стеснен. Нямаш надежда, нямаш перспектива, всеки е затънал в собствените си проблеми, и може би, затова на теб отстрани ти изглежда сякаш хората не реагират на такъв тип истории. Напротив, те реагират, дори и само вътрешно, но реагират.

Но обществена реакция се възпитава и както видяхме, възпитава се трудно и тя е отговорност на различни членове на това общество, не само на отделни хора, които могат да запалят искрата у останалите. В крайна сметка, всичко което се случи в Аспарухово, хората, които се организираха като доброволци да помагат след това на засегнатите от наводненията, всичко това на мен ми доказва, че българите наистина имат отзивчиви и добри сърца.

Просто, когато си принуден да живееш при може би не най-добрите условия на света, това не може да се види.

Различни ли са начините, по който мъжете и жените отразяват новините?

Г: Аз мисля, че по принцип мъжете и жените мислят по различен начин, и ако мъжете са по-праволинейни, жените текат в много посоки, те са по-емоционални. Има разлика в подхода.

В тоя ред на мисли, може ли да има истински обективни новини?

В: Не бих казал, че мога да разделя новините на мъжки или женски или подходите на такива, защото съм свидетел на това как продуцентите, които подреждат емисиите, го правят по това какъв тип човек са, по тяхната психологическа нагласа. А не по пола.

Можеш ли да познаеш само по подредбата на новините кой е продуцентът на емисията?

В: Да, и това не зависи от пола на колегата. Това е индивидуалният подход на продуцента. Както и не може да има два еднакви репортажа от едно събитие, просто защото, хората, които ги правят не са еднакви, не става дума за пола, а за стила. Някои колеги залагат повече на графичния подход, други – на видеото, на живата връзка, на репортерския разказ. Но основните елементи на обективността винаги са там.

Г:  Всяка една емисия има своя драматургия и това зависи от продуцента, който е там този ден. И затова казвам, че има разлика. Защото аз мога да изградя този разказ емоционално, друг – визуално.

Като шефове, колко често ви се случва да се бъркате в подредбата на новините?

В: Аз не се намесвам, защото тя е човекът, който отговаря за новините като цяло. Аз много рядко казвам нещо конкретно по реда, каквото и да било. Но ние всички с колегите, сядаме сутрин и планираме заедно нещата, които ще включим. Но пък, ето днес, се намесих в обедната емисия. Помолих продуцента да изведе емисията с определена новина, вместо с друга. Имаше катастрофа на Околовръстното с две жертви, две линейки, една от които катастрофира минути по-късно. Двойна катастрофа със жертви, ранени…Притеснението на продуцента беше, че нямахме достатъчно време и че логистично е рисковано ние да предвидим това да бъде водеща новина, да имаме живо включване от мястото на събитието, анимационна карта, видео, това наистина беше на ръба да не се случи. И продуцентът беше решил да не рискува. Казах му да рискува. Това беше моята намеса. Отговорността в такива случаи е моя. В този ред на мисли, аз искам моите продуценти да рискуват, да бъдат иновативни, със всички последствия, до които един риск води. Но искам да бъдат достатъчно смели, за да рискуват.

Г: Ние взимаме доста демократично решенията си, и понеже в този екип хората се познават, години наред сме работили заедно, решенията се взимат с консенсус. Понякога спорим. И на мен това ми харесва. Ако има различни от моите доводи, предпочитам да ги чуя. Но като цяло мисля, че процесът на взимане на решения е демократичен.

В: Иначе би било диктатура, а диктатурите не водят до нищо добро.

Как се чувствате ако колегите ви в други телевизии направят по-добра емисия от вас, или ви изпреварят в представянето на едно събитие, например?

В: Има ли такива случаи?

Не знам, има ли?

В: Не бих се съгласил, че има по-добри от нас. Но понякога има теми, по които, да речем, колеги от други телевизии са се справили по-добре. И са реагирали малко по-различно – по-смело или по-агресивно.

В такива ситуации, аз се връщам към това, което казах преди малко – искам колегите да рискуват, защото смелостта води до добри резултати. И рискът е част от занаята.

Когато някой рискува и спечели, това е супер, а ако не успее, аз поемам отговорността.

Г: Господ обича смелите и лудите. И ги пази. А това, че работим във високо конкурентна среда всъщност е нещо много хубаво. И е прекрасно, че го има. Защото в противен случай, човек се качва на една инерция и леко започва да се успива. А това, което ни отличава, според мен, са прекрасните хора, с които работим. Аз наистина смятам, че нашата редакция има едни от най-добрите репортери в България в момента, които са изключително талантливи разказвачи, на различен тип истории. И в тоя смисъл, човешкият потенциал в нашата редакция е най-големият капитал.

Какво се случва, като губите хора, като губите част от този потенциал?

В: Откакто аз станах директор, а Гена – главен редактор, колеги не са си тръгвали. Напротив, ние привлякохме колеги към редакцията. Но аз разбирам въпроса ти – когато от нашата редакция си тръгнаха знакови фигури, някои, с които сме работили от създаването на БТВ, това беше тежко за нас. И като професионалисти и като дългогодишни колеги, и по приятелски с някои. Това винаги е тежко и винаги води до последствия.

Защото преди година и нещо, БТВ изгуби изключително силни журналисти, знакови лица –  водещи на сутрешния блок, една от водещите на централните новини, топ разследващ репортер, няколко продуцента, поне един изключително талантлив оператор. Няколко души от ядрото на телевизията си отидоха и това се отрази на всички нас наистина тежко. Всяка загуба на ценен човек, на силен колега, неминуемо се отразява зле и преодоляването ѝ отнема време.

Но пък всяка загуба навсякъде е ново начало. Когато някой си е тръгнал, има шанс на негово място да се появи нов човек. Това е новата вълна, новата енергия, която идва с всеки нов човек, който иска да се докаже. Това е позитивната част. На мястото на колегите, които си тръгнаха, ние имаме нови, които внесоха нова енергия и тя се усеща.

Като част от тази промяна, направихте един изключително силен репортаж за нещата, които са се случвали във ВМА през последните 10 години. Имаше и последствия, но дали наистина ще се случи още нещо или нещата ще потънат забравени, както се случва обикновено?

Г: Ако трябва да бъда изключително откровена, аз се учудих от нещата, които се случиха след това. Защото съм свикнала да показваме нещо през годините, хората го виждат, настава еуфория и след това се забравя. И аз бях изключително изненадата от вълната от неща, които се случиха след това разследване. Може би това е някакъв песимизъм, но понякога има невероятно добре разказани истории, които за съжаление предизвикват отзвук и там остава всичко. И много се радвам, че с това разследване на Петър Нанев, което беше направено изключително професионално, в крайна сметка той успя да бутне леко тая лавина.

В: Аз наистина се надявам на последствия и резултати и ми се иска това да е една стъпка в посока да накараме хората да повярват, че може да има промяна. И тук ще си позволя една метафора.

Представете си едно изключително гъсто, кално блато. Ако хванеш един тежък камък и го хвърлиш в това блато, се получава един „пльоп“ ефект, в който камъкът пльопва, буквално пробива дупка в гъстото и около дупката няма вълнички, така се получава, защото блатото е много гъсто. И полека-лека тази дупка около камъка се запълва от блатото и камъкът изчезва, дупката също. В момента имам чувството, че България е едно такова гъсто, кално блато.

А в бистрата вода, когато хвърлиш един тежък камък, той предизвиква този ефект. Мисля, че е време това блато да започне да се избистря. И колкото по-бистра е водата, толкова хвърлянето на голям, тежък камък, ще предизвиква вълни. И в една чиста вода, тази вълна доста дълго време се къдри, докато се успокои. Водата е прозрачна, вижда се и камъкът, и дъното, вижда се всичко. Така че, се надявам този, а и други репортажи –  например разследването на Теди Трифонова за свлачищата край Варна, това което Канна Рачева направи за сечищата, с което доказа, че ние показваме едно и също нещо, един и същи проблем от 2003 година, та тези разследвания, те да са пътят, по който ние да преодолеем и метафората за блатото и безпомощността, и страшните новини. Това е пътят. Сигурен съм, че той ще отнеме време, няма да се случат нещата за няколко седмици, месеци или няколко години дори.  Но ние вървим в тази посока и съм оптимист.

Покрай тези разследващи репортажи, сигурно има и заплахи. Как се справяте с тях?

В: На този етап мога да кажа, че на заплахите не обръщаме внимание. Защото основната функция на заплахата е да ти внуши страх. А той те предизвиква да не свършиш това, което смяташ за правилно. Така че, ако ти не обърнеш внимание на заплахата, и не се поддадеш, така че тя да доведе до страх, то тя не е изпълнила своята функция и не води до желания ефект. На този етап, това е било моето отношение към заплахи или опит да ми бъде въздействано.

Г: Основният принцип на хората в тази редакция е бил такъв  „Ще разкажа тази история и ще мога ли да спя спокойно след това? Ако мога, значи съвестта ми е чиста, значи съм си свършил работата както трябва.“

Сигурно Генка Шикерова също знае, че си върши работата добре, но едва ли е спала спокойно, след като и запалиха колата, докато беше в напреднала бременност?

В: Това с Генка беше един от най-крещящите случаи и сигурно не ѝ е било лесно. Но това не означава, че няма и други заплахи. Някои сме показвали в ефир –  срещу Росен Цветков за разследването за телефонните измамници, срещу Мария Цънцарова – от Бисер Миланов. Това са видимите неща, и ако репортерът се поддаде на заплахите, ние този репортаж няма да го видим, защото този репортаж няма да бъде заснет. Това се отнася и за оператора, ако той се поддаде, просто спира да снима.  По същият начин са и невидимите заплахи. Ако не ги виждаме, това не означава, че ги няма.

Скоро Марк Зукърбърг каза, че взима на работа хора, за които самият той би работил. Вие как действате при избора на нови хора в редакцията?

Г: Трябва да видя, че човекът я обича тая работа. Хората, които случайно попадат в тази професия, много бързо излизат от нея. Защото тя е начин на живот. Аз бих наела хора, които обичат предизвикателствата.

В: Това, което Марк Зукърбърг бе цитиран да казва, това е нещо, което има резон в корпоративна среда, въпреки, че Фейсбук и Гугъл разчупиха клишето „корпоративна среда и култура“. Нашата редакция не може да се впише в клишето за корпоративна среда, тя е точно обратното в различни отношения. Но аз по същия начин бих действал като него. Първо обаче трябва да дефинираме какво означава работата. Човека, който избера, трябва да бъде смел, той трябва да бъде обективен, да бъде достатъчно хладнокръвен, да преценява всички рискове, на които излага себе си и екипа си, и ако обърнем неща – ако аз работя за него, да не ме прати на място, където да ме изложи на опасност, или на  провал. Бих взел екипен играч, не индивидуалист.

Г: Аз пък предпочитам индивидуалист, защото те променят нещата, те ги случват.

В: Ок, но екипните играчи осъзнават, че техният труд е свързан с израстването на цялата редакция и на цялата компания. Ако вземеш изключителен индивидуалист, егоист, този човек освен за собствения си имидж, за собственото си АЗ, той няма да има отношение към нищо друго.

Г: Интелигентен индивидуалист.

В: Добре де, стига да е екипен играч, става.

През цялото време, като ви слушам и гледам, си мисля, че едва ли имате време за личен живот. Ще ме изненадате ли?

В: Последната година всичко това, което е било личен живот и представата ми за него, просто изчезна. Тази представа се срина. Това просто е една перманентна работа, било в нюзрума или вкъщи, няма значение къде. Към момента съвсем откровено мога да кажа, че нямам място за личен живот. Но това е временно. Защото последната година, наистина трябваше да променим страшно много неща и да преодолеем много препятствия. Както преди малко казах, излизането на десетина знакови колеги от една редакция, която е разчитала до огромна степен на тях за функционирането си, е сериозно предизвикателство, което трябваше да преодолеем. Това отне много време и енергия и в никакъв случай не може да се каже, че е било лесно. По тази причина аз нямам много време за личен живот, защото има много неща, които трябва да бъдат свършени. Когато те бъдат свършени и от фаза „преодоляване на последствия“ минем на фаза „драматичен напредък и развитие“, която мисля, че предстои, това ще означава, че кризата е преодоляна, структурата е на място, и моят личен живот може да се върне.

Г : Аз мисля, че не сме се лишили до такава степен от личния си живот, колкото и всички колеги от редакцията. Този труд е 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. И това важи за всичко – от репортерите, през продуценти, оператори, монтажисти, за когото се сетите.

В: Това е екипен процес и всички до голяма степен са лишени на привилегията да имат личен живот. Пак казвам – временно.

Г: Вчера говорих с Боби Лазаров и се чух да му казвам – „Дори да си Джеймс Камерън, ако нямаш хора, които да ти донесат съдържанието, не можеш да направиш нищо сам.“ Такава е нашата работа.