Закуската с Белослава и Графа

Закуска на тревата, профучаващи по магистралата коли, думи, мисли, кафе, споделяне, смях. Двама души, които звучат като един. Разговор за пътя, срещите, състезанията и победите.

12 април ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова
LoadingЗапази за по-късно 15'

Закуската с Белослава и Графа

12 април ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Марияна Петрова


Тя пристига навреме, той – с 10 минути закъснение. Обажда се и се извинява. Няма как да му се сърдим, работил е до 4 сутринта върху новия си албум, а и на него по принцип няма как да му се сърдиш. Изобщо, в този разговор те ще ми припомнят, че и двамата са раци, а на раците никога не се сърдиш. Те ти се сърдят. Едно тихо такова се сърдят, но сякаш го крещят. Деликатна е рачешката природа, искам да кажа. Нежна. Все внимаваш къде стъпваш, не ги знаеш напред ли са, назад ли са. Е, тези двамата са май все напред и не позволяват много да ги настъпват. Само преди няколко седмици той пусна ново парче (Drama Queen) към предстоящия си албум, а тя завършва своя и подготвя концерта си в зала1 на НДК. 


Пием кафе в 9 сутринта, а програмата им е толкова категорично разпределена, че нагласям биологичната си аларма, за да приключим разговора преди 10.30. Финал. Тя е с озеленени дънки и отива да се преоблече, за да поеме към поредното интервю, а той пали към радиото, където ще презентира новото си парче. Аз оставам с мисълта за тях и общата им песен в пощата на телефона си. „Сън“. Слушам го поне 10 пъти и вече съм сигурна. Тези раци са прави – „Сън“ ще има дълъг живот и срещи с много хора. 


А Интервюто закусва с Белослава и Графа.

Иска ми се да поговорим за конкуренцията във вашия бизнес в България. Колко пъти сте се чувствали в конкурентна среда?

Белослава: Не съм се чувствала в конкурентна среда никога. Аз винаги съм имала усещането, че живея в отделен свят.

Представата ми за всичко, което ме заобикаля, никога не е била под формата на конкуренция, а по-скоро под формата на възхищение, на нещо добро.

Намирам всичко, което ме заобикаля, за доста симпатично. Ако видя нещо, което не ми харесва, не му обръщам внимание. Конкурентна среда имаше може би в детските години, когато играехме народна топка и аз бях много зле и първа изгарях. Това наричам конкурентна среда, като в джунглата – деца, битка… Сега вече като голям човек нямам това усещане.

Графа: Много е странно, преди 10 години бяхме няколко мъже изпълнители…

Да, наистина имаше момент, в който се появиха много мъже изпълнители. Ти си беше там тогава така или иначе, де… Ти винаги си си бил там май.

Г: Да, постоянно се пренарежда пъзелът, но аз съм си там.

Б: Малко останахте сега.

Г: И повечето, които останаха, са били фронтмени на банда – Любо, Орлин, Миро, Дичо…

Б: Не се бях замисляла за това.

Г: При вас, жените, през годините нещата бяха много ясни. Нямаше размествания.

А при вас в един момент се появиха много силни имена – ти, Руши, Део също изкара парче. И конкуренцията беше реална и голяма. Спомням си, че на наградите, който и да беше взел награда от вас, щеше да я е заслужил.

Г: Да, беше голямо вълнение, едно трепетно усещане имаше.

Б: Знаеш ли защо беше така? Имаше много продукция, много музика и един след друг всички се стараехме да правим хубави неща, защото имаше и къде да ги показваме.

Това не е ли конкуренцията? Да се опиташ да си по-добър от другия.

Б: Да, ако можем да наречем това възхищение. В музиката не може да има подобно нещо. Ти или си състезателен тип, или не си. Затова винаги съм се чувствала като отделна планета, която си общува с другите планети. Не се ли чувстваш и ти така?

Г: Аз като че ли се състезавам със себе си. Постигнах много неща на по-ранна възраст и в един момент ми стана скучно, исках да вървя напред.

Б: Това е нашата рачешка битка.

От Рака идва значи тази липса на състезателен дух…

Г: Чакай, чакай, аз съм на границата с Лъва и май това има значение (смее се).

Б: Ама каквото и да става, ти си си винаги там, в музикалното пространство, на сцената. А в годините аз ту изчезвах, ту се появявах. Но без музиката не мога. Не зная какво друго да правя.

Добре де, наградите не са ли хубаво нещо? Те също измерват състезанието. Наградата отива при най-добрия. Обикновено.

Б: Наградите са хубаво нещо.

Г: Ние сме суетни същества.

Б: Да, за хората на изкуството суетата не е далечна. Но човек трябва да е наясно – половината от хората ще са хейтъри, ще са за друг човек, няма всички да те харесват. Иначе това с наградите е приятно. Не е задължително, но е признателност и благодарност за труда ти. Със сигурност при нас двамата мисля че наградите не са подарени, а заслужени – едно добро последствие от един добре извървян път.

Г: Спомням си 2006-та наградите на ММ – наградите на десетилетието. И двамата взехме награди.

Macro alias: ArticleCarousel

А това, че постоянно се ебават с теб, че винаги взимаш награди, не ти ли омръзна?

Г: (Смее се) Е, то вече няма награди. Да не се хваля, но аз наистина май имам доста награди.

Колко са ?

Г: 41.

Да бе!

Г: Да, малко е нескромно, но е така – в почти всяка категория имам по 4-5.

Къде ги държиш?

Г: В Монте мюзик. Аз голяма част от тях съм ги раздал, особено като са в съавторство с някой.

Какво им казваш на децата ти за тези статуетки?

Г: Не са се интересували. За тях още е странно изобщо, че ме спират по улиците да се снимат с мен. „О, татко, пак ли ще те снимат? Хайде да не ходим в мола!” –  така казват. На тях им писва от това постоянно внимание към мен.

Б: Крадат им от времето с теб.

А ако конкуренцията беше огромна? Ако бяхте в Америка, където нямаше да имате избор – трябваше да вадите продукт след продукт, да имате постоянно медийно присъствие, да правите няколкогодишни турнета?

Б: Пак щяхме да правим същото.

Г: Аз не искам да си представя, че ще работя повече от това. Снощи работих до 4 сутринта по албума! Сега е 9. Колко повече?! Стига! (смее се) Макар че аз съм работохолик. Пък и съм роден тук, харесвам си мястото и хората, и езика, на който пея.

Б: И аз нямам нито едно английско парче в новия албум, всички са на български.

Г: Иначе съм мечтал за „навън“, като бях по-млад, но не съм се концентрирал в това през годините.

Кога разбрахте, че е добре да следвате осъществими мечти? Кога стъпихте на земята?

Б: Не мога да кажа кога е бил точният момент. Със сигурност енергията, която ми коства да правя нещата, сега е много, много по-голяма от преди. По-трудно ми е сега, може би защото зная повече, повече неща са ми се случили, трудно нещо би ме изненадало, защото познавам себе си много добре и това много ме отегчава.

Г: Все едно аз говоря.

Б: Особено като пиша текстовете си, много често се завъртам в един кръг и няма излизане. И разбираш, че с годините става по-трудно. Първите песни, първите клипове, първите срещи с публиката, първите награди… И това УАУ, има трепет, адреналин… Сега всичко е приятно, но не е както преди, трябва да вадиш козове, по-трудно е да останеш и да не си уморен. Защото Лили Иванова беше казала: „Като си уморен, стой си вкъщи“.


Г:
 С годините ставаш все по-взискателен и към текстовете, и към музицирането. Трудно е да го кажеш по различен начин от този, по който вече си го казвал. За последния албум писах текстовете 7-8 месеца, всяка дума я премислях  хиляди пъти… Може би затова станаха готини, защото са изстрадани.

Б: И това вече значи, че сме се приземили… донякъде. Не зная душѝ като нас колко могат да се приземят.

Но битът приземява всички. Когато имаш деца, когато се прибираш, когато трябва да следваш правила, съобразяваш се с половинката си, с децата си, с неразходените кучета, с вечерята, на която трябва да седнете всички, пък на теб не ти е до това, защото искаш да си допишеш нещо, но не е сега моментът, за да не ги ощетиш, искаш да се наспиш, а няма никакъв шанс…

Ние отдавна сме приземени, бидейки хора с деца.

А искате ли си сега тези само ваши моменти?

Г: Понякога просто искам да имам малко повече време за себе си и то в рамките на този час, на този момент, който при нас идва и бързо си отива. И другите около нас понякога не могат точно да го разберат и казват, че ти си отнесен или леко забравяш и не си на тая планета, а просто мозъкът ти се рее някъде…

Б: Да, и Дара казва: “Не ме слушаш!”. Значи и ми личи. (смее се)

 

Г: Аз съм започнал да слушам вече избирателно, дори понякога се притеснявам да не би да съм зле с паметта вече…

Как ще научите децата си да оцеляват, да са част от състезанието?

Г: Бих добавил нещо във връзка с първия ти въпрос – този за конкуренцията.

Мисля, че аз наистина съм състезателен кон, надбягвам се дори с времето. И това не е конкуренция, а аз сам съм си двигател, много деен съм, не се спирам. И въпреки че изглеждам много балансиран, вътрешно съм нервен и не се примирявам със статуквото. Това е борбата.

Ще уча децата си да са силни и да отстояват принципите си.

Б: Мисля, че ги учим с примера си. С това, че имаш желание, мисъл, тревоги, път, по който вървиш във всичките си спадове и върхове.  Ако си седя вкъщи по цял ден и си правя някакви женски  работи, което също е фантастично и може би един ден и аз ще мога да го правя, те годинките чукат вече годинките, та тогава тя ще го види това от мен и ще е спокойна, че дори да остане вкъщи, тя ще е щастлива така, щом майка й е щастлива. Децата без да искат копират модела. То е подсъзнателно.

А изкуството също е труд – организираност, отдаденост, време… Хората си мислят, че ние спим до обяд едва ли не, а това е 24 часа работа. Не можеш да се прибереш в 6 и да изключиш. Ние тепърва след 10 вечерта започваме да работим, когато другите вече спят. Не е лесно да оцелееш. Така че респект към всички, които вървят по този път.

Това пак е пример за децата ни. Не да ги направиш конкурентноспособни, а смислени в това, което правят.

Каза, че може и един ден да си останеш вкъщи. Мислиш ли наистина, че това е възможно?

Б: 3 дена го мисля, на четвъртия полудявам. Три дена по Коледа е страхотно да съм си с пижамата вкъщи. Но си спомням, че наскоро, Влади, ти бях звъняла, аз бях във Варна на участие, ти – в Банско. Аз започвах в 00.30, ти към 2.  Тези часове до излизането на сцената, когато си в хотелската си стая и чакаш, и хем много ти се спи, а пък знаеш, че трябва тепърва да излезеш и не просто да излезеш, а да дадеш всичко от себе си… Тези часове са много уморителни. Въпреки че сцената прави така, че като се качиш, забравяш и за умората, и за всичко останало. Та, това е по повод годинките – на такива участия си мисля, че това вече не е за мен. Душата ми спи.

Г: Хубаво е като дойде това време за слизане от сцената, да има с какво да се занимаваме и тогава да сме пълноценни.

Б: Ти ще си един продуцент с пура и кожен фотьойл.

Г: Не си се представям така, честно.

А тя как ще изглежда?

Г: Тя ще пише много книги.

Б: Вярно е, даже сега, като свърша албума, ще си допиша кулинарната книга.

Толкова дълго време сте заедно в тази музикална реалност, защо за първи път се събирате за общ проект?

Г: Ние през годините често сме си мислели, че трябва да направим нещо заедно, но все сме се разминавали.

Б: Живко (Петров) изсвири жестока тема – тази от припева на песента и каза: „Тази тема трябва да бъде изпята от мъж.“ Това става в един ден – Живко ми го изсвирва, аз се прибирам вкъщи, пиша текста, връщам се при Живко, маркираме и аз казвам: „Това е обичта. Това е Влади. Обичам го!”. Бях на площад Македония, към 7 вечерта в задръстване и ти се обадих.

Г: Аз бях в кухнята в офиса ни и си пиех кафенце. И тя ми звънна и каза: „Има едно много красиво парче, искам да го изпеем заедно!”

Б: И когато му го изпратихме с Живко и той изпя своята част и ми го върна, аз го чух и се разплаках. И не можах да обясня на Живко какво точно чувствам, само плачех. Чух  го 15 пъти с неговия глас и мисля, че това ще е една от песните, които ще имат среща с много хора. Защото в нея има много обич.

Г: Много обич и двата гласа, които като ги слушаш, все едно са един.

Какво е това нещо с „харесването”? За толкова много години, колкото вие сте на музикалната сцена, оттам минаха много хора. Едни бяха по-добри от други, някои бяха съвършени музиканти, но не всички бяха толкова харесвани. Как се става „харесван“? Влади, кажи ти като продуцент!

Г: Винаги има много по-добри от тези, които са популярни, и то в световен мащаб. Често беквокалистите са по-добри от самите вокалисти. Няма да забравя Мейси Грей като направи тук концерт – нейните беквокалисти бяха нечовеци. Но тя е станала популярна, защото е характерна с нейния тембър, излъчване, харизма. Не всичко е само глас, особено в 2016-та. Въпреки това пеенето не трябва да се пренебрегва. В историята обаче оставаш, ако си характерен.

Има ли ваши колеги, чийто потенциал сте забелязали още с първата им стъпка на сцената?

Б: Аз така харесах Мария Илиева като изпя „Лунен сън“, тогава още видях този гигантски потенциал, който има тя. Тогава стартирахме всички, аз точно бях пуснала „Улици“. За Прея също бях сигурна още в началото. Това, че не продължи в някакъв музикален формат, изобщо не ме обезпокои. Защото тя носи онова необяснимо нещо. Не е нужно да си съвършен и да си с крака 2.20 или пък да си много умен дори. Ако носиш онова вдъхновение, дори в мълчанието ти, всички ще го чуят. Божа работа.

Г: Наистина не можеш да се научиш на харизма.

Можеш да се научиш да пееш по-добре, да се движиш по-добре, да се обличаш по-нормално, но харизмата не се учи.

Дори като продуцент не можеш да го направиш с някой друг, не можеш да инжектираш харизма.

Б: Само да добавя, че на сцената си сам. Сам във философския смисъл. Там си ти.

Няма как някой да излъже с поведение, дрехи, танци. Публиката е такъв лакмус и толкова усеща всяка твоя невярна стъпка, че лесно може да те погълне. Или ти я поглъщаш, или тя теб.

Една стъпка е и е много важно тогава да си откровен на сцената.

Г: Важно е също да позволиш да „отключиш“ харизмата си, да се отвориш към хората. За себе си го казвам. Като се връщам назад и виждам свои концерти, осъзнавам колко затворен съм бил на сцената. В един момент превключих на друга вълна и видях, че нещата стават много по-яки ако се отворя към хората. И изпитвам истинско удоволствие последните 6-7 години на сцената. А по принцип съм доста срамежлив. Но сега ако дойдеш на мое участие, ще кажеш, че съм най-нахаканият човек на земята. Рипам като магаре. Странно е…

Б: И аз на сцената съм по-смела, отколкото в живота.

Пропадали ли сте на сцената, чувствали ли сте се изгубени?

Б: Да, естествено.

Г: Аз съм преживял много тежки моменти на сцената. Големи катаклизми съм имал, особено в началото на демокрацията. Освирквала ме е цяла зала и това остави траен отпечатък в съзнанието ми. Когато си на 17 и те освирка цяла зала, защото пееш денс, а си отишъл на рок концерт, не е много приятно. Въпреки това аз се качих на сцената с бандата (те бяха пребледнели от страх) и засвирихме. Обърнахме нещата и ни изпратиха с аплодисменти, но не мога да забравя този случай никога! Абе, беше голяма гадост, същевременно изпитание. Затова казвам, че съм състезателен кон. Не се примирявам. Справям се.

Имали ли сте моменти, в които не сте виждали смисъл от това, което правите? В които сте се чувствали ненужни, в които не сте намирали смисъла?

Б: Аз съм имала много често такива моменти. Особено сутрин като ставам, се колебая в себе си – има ли смисъл всичко, какво точно има смисъл… Наистина дойдоха времена, в които нямаме много подкрепа от медиите – няма музикални телевизии, няма класации, няма дори тотално български чартове. Много от клубовете не успяха да издържат и се преориентираха към попфолка. Няма като че ли много пространство за интелигентните изкуства, а смятам, че поп музиката е едно от тях. И да, имало е такива моменти, но слава богу, те са били за кратко. Тогава си слагаш ръка на сърцето, оглеждаш се наляво, надясно и си казваш: „Това е, аз това обичам и това ще правя, ако ще камъни да падат от небето. Независимо кой ни подкрепя и кой не. Който трябва, ще те намери, когато имаш какво да кажеш.“

Г: Затова и продължаваме да правим албуми, което в България не е било никога кой знае колко рентабилно. Явно имаме потребност от това да правим музика, да се изразяваме. Затова и съм толкова отдаден на последния си албум.

Б: Защото може и да не го направиш.

Г: Мога да си позволя да пускам и една песен на три години. Въпрос на потребност е.

Б: Но като затвориш кръга на работа през х години и ги обединиш в албум, това е като да завършиш една книга. Тогава има пълнота и яснота, има структура, не само на живота ти, но и на това, какво искаш да кажеш и да дадеш.

Продължавам да твърдя, че ние сме посланици, това не е само его. Напротив, аз говоря от името на страшно много хора. И зная, че хората, които идват да ме слушат, мислят това, което мисля и аз. И то има своята изповед и своето послание. И си помагаме през х период от живота да преминаваме по-леко. Музиката помага на хората.

Лично на мен ми помага много. Ежедневно.

Г: Не мога да си представя да правя нещо друго. Музиката те изкарва от схемата на света. Тя те кара да летиш. И в един момент тя ти помага да си независим. 100%.

Б: Точно така – 100% независими. Много е хубаво!

Кога разбирате, че една ваша песен е станала успешна?

Б: Всяка песен е социален феномен. А хит е, когато хората започнат да говорят за нея, когато я пеят в залите, когато знаят целия текст. Не знам…

Г: От хит до хит има голяма разлика. Ето, например „Дим да ме няма“ е мега хит, но това не е моят хит. Това е проект, който направих с Бобо и Печенката – леко намигване встрани от мен, а придоби страхотна масовост. Аз започнах да го изпълнявам по участия още преди да излезе и хората полудяваха. И си казах, че има нещо в това парче, но не исках да го издавам, защото мислех, че ще ме направят на нищо, ще ме разстрелят.  А то стана мега хит.

Б: Същият беше случаят с  “И твойта майка също“. Нито аз, нито Ъпсурт искахме да я направим. Помолиха ни да я запишем за саундтрака на филма. Бяхме аз и Ицо в една кола на „Иван Асен“, аз изпях: „твойта майка ще се чуди…“, той пописа нещо и им го дадохме. И то стана…

Г: …заразно.

Б: Наистина, това песните са социален феномен. Сега дори не се питаме дали си го харесваме това парче, или не. То си е част от нас.

Г: Аз, докато правя парче, усещам този хитов заряд. Знаеш някак си, че тази песен ще е по-различна.

Има песни, които изстискваш, въртиш, поправяш, много трудно се получава, а други просто се изливат като водопад и се получават от раз.

А и през годините се вижда кои парчета остават –  едни десетина силни неща и то в добрия случай.

Б: Виж, на Васил Найденов всички песни са му хитове.

Г: Едни от най-силните песни в България по принцип са писани за него.

Б: Плюс това ние сме израсли с тях, твоите деца няма да ги знаят.

Г: Все някой ще направи кавър.

Б: Много са смислени песните на Васил Найденов, много са красиви наистина. Няма друг с толкова хитове. Васил е феномен. Добра комбинация и колаборация на музика, текст и изпълнител.

Освен това той е и много симпатичен човек. Задължително ли е да си добър човек, за да си на върха в изкуството?

Г: Не е. За съжаление, има много лоши хора, които са на върха във всяка една сфера. Ама най-хубаво е да си добър и да си на върха.

Как се казва общото ви парче?

Белослава и Графа: „Сън“.


Закуската е осъществена със съдействието и вкусните сандвичи на ОМV.

Ако искате първи да чуете на живо новия албум на Белослава, може да си купите билети ТУК.

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър