Закуската със Стефан Вълдобрев и Иван Лечев

Един разговор за приятелството, рокендрола, израстването, забавленията, публиката, забравените предмети, бързането бавно, неслучайните срещи, "Обичайните заподозрени" и един албум, който от немай-къде носи името "10 и половина", но пък толкова много му отива.

12 юни ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева
LoadingЗапази за по-късно 12'

Закуската със Стефан Вълдобрев и Иван Лечев

12 юни ‘16
Автор: Диана Алексиева
Фотограф: Яна Лозева

Зная, че отдавна работят заедно. Толкова отдавна, че връстниците на тяхното приятелство вече са на път да се дипломират като студенти. Колко са близки обаче разбирам чак в момента, в който сядаме да закусваме и да си говорим. Тогава осъзнавам и колко са различни. Единият е сякаш постоянно „под пара“, другият е от хората, за които времето сякаш е спряло и това прави бързането абсолютно ненужно. Тези две крайности са се срещнали преди повече от 20 години и до днес музикалната мисъл на единия сякаш не може без звука от китарата на другия. Преди 3 години се заявиха като Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени“(издавайки своя live album), а сега са на път да ни припомнят, че всъщност най-важното в музиката е да се прави от хора, които искрено се забавляват, когато работят заедно. 

Стефан Вълдобрев и Иван Лечев закусват с Интервюто няколко дни преди големия си концерт в зала 1 на НДК.

Съвсем скоро е концертът ви в НДК. Готови ли сте?

Стефан Вълдобрев: Да не сме готови за концерта ли? Няма как да стане.

Иван Лечев: Ние затова сме „Обичайните заподозрени“, защото сме се измъквали от всякакви тресавища.

C: Има нещо много отличително в нашите концерти – свободата. Всичко е обмисляно, репетирано, следва се фиксираната структура и въпреки това всеки от петимата има голяма свобода на действие. И изпитва наслада от това. Публиката го усеща и знае, че много от нещата се случват пред тях за първи път. Тук, на място.

Как се променят феновете с времето? Стефан е на сцената вече повече от 20 години, за Иван дори няма да споменавам.

И: Аз съм много щастлив от факта, че навсякъде винаги има млади хора. Не че не си харесвам връстниците, но щом идват младите, значи ние им даваме нещо и това е страшно приятно.

С: Търкалящи се камъни са в тази група. И Иван, и Стунджи, и Еко, и Миро – всеки не спира, движи се напред. Постоянно пробвахме някои нови неща в звука на инструментите, в аранжимента. Никой не се колеба, хвърляха се – понякога и на сляпо. Това ме вдъхновяваше, а и такова доверие мобилизира. Този албум повече от всички досегашни е плод на екипна работа. Всеки беше съпричастен към това как да изглеждат песните. Миро и Еко бълваха идеи и даваха посоки; Стунджи промени тотално саунда на барабаните си в хода на работата, а освен това ни създаде комфорта в неговата репетиционна; Ванката беше месец и половина в Австралия и като се върна, се включи ударно.

Важно ли е с кого споделяш музиката?

С: Разбира се.

Има една част от публиката, с която споделям от самото начало, за което съм ѝ́ много благодарен. Има една друга част, която отскоро се присъединява. Тя ме преценява начисто – няма никакви медийни спомени от 90-те и идва в салона единствено заради песните и ролите. Харесва ми тяхната честност и на тях също съм им благодарен.

Има и една трета част, която е по-латентна – иска да види на живо някой, който е виждала по телевизора. Залагат на сигурно.

А може би се пренаситиха? Постоянно са заливани от всякаква информация, музика, новини…

И: Може би е това. Гигантското количество информация, която получават, постоянно ги затормозява и ги прави такива.

Социалните мрежи скъсиха ли дистанцията между вас и публиката?

И: Прекалено много хора има, които пишат просто, за да пишат.

Когато говориш, само за да говориш, обикновено казваш много глупости. Така е и с писането.

Прекалено много плява има в това, което се пише. Аз затова съм щастлив, че бързо чета. Веднага виждам кое става и кое не. Това е мнението ми за социалните мрежи.

С: Това скъсяване на дистанцията, за което говориш, се отразява на поведението им в залата, но не на концерти, а в театъра. В последно време те се чувстват като все едно са си в хола вкъщи. Преди много се дразнех, а сега ми е дори приятно.

Например в театър “199” редовно толкова са „вътре“ в нещата, в това, което се случва на сцената, че след наша реплика отдолу се чува: „А такааа, ами аз не съм съгласна.“

Прекрасно е, че се вълнуват с нас. Това е приятно скъсяване на дистанцията.

А това преследване за снимки след представление?

И: Това е новата форма на автограф. И го намирам за много по-смислено от някакво хвърчащо подписано листче. Е, не винаги се харесвам на снимките… (смее се)

Музиката променя ли се с годините? Различно ли звучи в главите ви?

И: Няма как да не звучи различно. Ние поемаме информация постоянно.

С: Разликата е във формата, в звука, има едно възпиране от мелодични линии в песните. Преди да започнем записите си, направих кратко проучване сред познати, близки, фенове, приятели за посоката на албума и бързо реших каква да е тя – позитивни парчета, светли, със силна енергия. Спомням си Иван, като правихме „Към“ и той ми каза: “Мажорните песни са по-трудни, бандите обикновено правят минорни.”

И: Не само това, в България има един такъв кравешки патос (така го наричам аз) в музиката и той много ме дразни. Затова ми харесва, че в цялата музика на Стефчо има едно слънце.

С: Да, сега искам новите неща да са нещо като мост, да продължат идеята на „Към“. Минаха много години, по много завои се въртяхме. След „Към”, „Пропаганда“ беше съвсем друга бира, после театралната музика, филмовата със симфонични оркестри… Все различни неща. И сега,  20 години по-късно, ми се иска да се върна към онова настроение, онова звучене, разбира се,  с новите тенденции в музиката.  Пък и всички тези хора, за които ти разказвам, ми казаха, че имат нужда от песни с мелодии.

И: Най-хубавата музика е тази, която можеш да изпееш и да изсвириш с една китара и с един оркестър.

С: И всички минорни песни  ги разкарах….

И: … за когато станем на по 90 години…

С: … тогава само миньорни, в ре миньор  (смее се)

Възрастта има ли значение в музиката?

И: Аз като се сетя на колко години съм, не мога да повярвам.

С: Точно в музиката възрастта няма никакво значение. Особено в рокендрола.

И: Възрастта няма значение, духът има.

С: Да, а около нас никой не е със стар дух.

И: Ние направо ще минем към вдетиняване.

С: Най-красивото е, когато минаваш голям период от време с едни и същи хора – заедно сте се променили, станали сте по-добри, наблюдавал си развитието, завоите на всеки.

И: Аз имах един период, в който бях „бастунясал”.

Как така „бастунясал“?

И: Тогава, когато човек си вика: „Айде да си почивам повече, по-easy да я карам!” Но така стана, че животът ме върна обратно, сега имам и малко дете…

То ли те върна обратно към живота?

И: Не само то.

Имам чувството, че сам се извадих за косата и мисля, че това е единственият начин.

Никой не може да ти помогне ако ти не можеш да го направиш сам.

Macro alias: ArticleCarousel

От кога се познавате всъщност?

С: Бяхме на турне във Виена и аз научавам, че съм номиниран за Аскеер за музиката си към “Дванайсета нощ“. Прибираме се с автобуса (това беше същото пътуване и същия автобус, в който с Камен (Донев) изтрещяхме и измиcлихме „Обичам те, мила“ на гребенче и връзка ключове) и буквално на другата вечер отивам на церемонията. Виждам до мен и другите номинирани – Ванката Лечев и Петьо Радевски. Двамата с Иван тогава не спечелихме наградата, но спечелихме много повече – приятелство. Беше вълнуващо – допреди няколко години само съм ходил на негови концерти като верен фен, а сега се престраших да го поканя за записите на първия си албум. Правихме го при брат му в БНТ. Оттогава Иван винаги записва китарите. Неговото присъствие придаде на проекта огромна тежест и като че ли ме задължи намеренията ми в музиката да станат по-професионални. Както и подготовката ми, както и поведението ми. Той беше като скала.

И: Има ме за златотърсач. (смее се) Аз дори тогава влязох в спор с мои колеги: „Той е актьор, защо му е да пее?”.

А кой на този свят раздава правата кой да пее, кой да свири!?

Ако има кой да слуша….

С: Тогава се променяше и системата. Имаше много лошо настроени хора…

И: Аз пък винаги съм се стараел да помагам, защото Стефан приема всичко адски навътре. Той е като отворена рана – където и да го пипнеш, все го боли. Аз понеже съм от съвсем друго тесто, все съм се мъчел да му влияя и той като че ли се успокои с времето.

С: Да, ако можеш да ми повлияеш и да не бързам, да не бъда припрян…


И:
 То това си е характер. Пък и не трябва нещата да се отлагат. Бързай бавно.

С: Виждаш ли ето този часовник? (сочи часовника на ръката на Иван) Когато преди няколко дни ходихме да записваме в неговото студио, Иван отваря вратата, влиза с плавна походка и посочва този часовник, който си стои на бюрото: “Я! Ето го къде бил! Пък аз го търся от три дена. Направо брилянтно!” Нещата го намират в удобното време и точния момент.

И: Имах едно време един страшно скъп усилвател за китара, ръчна изработка. И бях го оставил в някакво студио. Тогава  Пепи Славов (лека му пръст) го беше скрил и беше казал: „Дай да видим кога ще се сети и ще го потърси“. Потърсих го след 6 месеца…


С:
 Така е най-правилно, не трябва да напъваш нещата.

Как се появиха „Обичайните заподозрени“?

С: В един момент трябваше да си сложим име, щото бяхме оркестър без име. А такъв вече има. И като звъня на Ванката за участия, той ми пита: „С кого ще свирим?“, отговарям: „Със Cтунджи, Еко и Миро“, а той: „А, обичайните заподозрени“. Tака стана.

Защо на Стефан и „Обичайните заподозрени“ албумът се казва “10 1/2”? Не можахте ли да го докарате до “11”?

С: Да, това е всъщност 11-ия ми албум, обаче от НДК поискаха да им дам заглавие твърде рано – преди няколко месеца. И аз им казвам” “Засега има материал за половин албум, затова: „10 1/2“, пък дано до промоцията се понатрупат песни”. Малко като: “Честито! Тази година завод за полупроводници, догодина – за цели проводници!” (смее се) По принцип слагам заглавията накрая, много труден процес ми е. Седя, слушам, мъдря, мисля… Радвам се, че сега стана така – човек има нужда от фокусиране. А и ние имаме филмово име на бандата, защо и албума да няма филмово заглавие? Всеки киноман ще направи връзката с Фелини.

Защо избрахте „По-полека“ за първи сингъл?

С: Имах нужда от песен, която да продължи посоката на “Бряг с цвят най-зелен”. Мелодията на “По-полека” отдавна седи в тефтера, но като че ли се възпирах да пусна толкова леко парче. Когато междувременно започнах да пиша текста обаче, видях че може да се получи нещо смислено. Събрахме се за репетиция и песента буквално се изля. Миро предложи бийта да е олд-скуул танцувален и с малко уестърн китари. Откакто го пуснахме, чух много готини отзиви и комплименти, но най-приятното нещо чух от дъщеря ми – каза, че било като за филм на Тарантино. Тя има вече доста цялостни познания за кино и музика и аз смело ѝ́се доверявам. Идеята за клипа на “Холивуд” миналата година беше нейна. “По-полека” се получи добре. Мисля, че не трябва да се боим да правим подобни парчета, защото в музикантите обикновено има една боязън да не ги заподозрат в…

И: …елементаризъм…

С: Да, но пък точно “Обичайните заподозрени” не могат да бъдат заподозрени в това, защото са топ музиканти, които отгоре на това страшно се забавляват и умеят да влагат ирония във всичко.

Вече стигнахте ли до „пълно 11“?

Стигнахме, дори е препълнено. Песните в албума са тринадесет на брой – четири сингъла от последните години плюс девет нови парчета. В момента довършваме работата по визията с един прекрасен артист – Полина Герасимова, която изработи сценографията и видео историите, които ще бъдат прожектирани. Това всъщност е и новото, което ще отличава този от всичките ни предишни концерти. Без бомбастично осветление и мощни киловати, а с повече акцент върху смисъла на песните и видео прожекциите. Иска ми се да има интимност и мощ едновременно. Освен новите песни, ще изсвирим, разбира се, и всички хитове от предишните албуми. Очертава се сет-лист от над 20 парчета и мисля, че ще се забавляваме всички.

Ако искате да сте първите, които ще чуят парчетата от „10 и половина“ ви остават само няколко дни да си закупите билети за концерта на Стефан и „Обичайните заподозрени“ (17 юни). Може да го направите още сега онлайн ТУК или на касите на НДК.

Рубриката е осъществена с любезното съдействие и ароматното кафе на OMV.

 


 

Сподели публикацията:

Generic selectors
Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
photo_history
Filter by Categories
#untaggable
10 неща, които мразя…
Backstage
Актуално
Видео
Въпросите
Закуската
Интервю
Кино
Кое е това момиче?
Момчето, което…
Музика
Спорт
Театър