Не. Понякога съм се лъгала, но сега разбирам, че е било грешка изобщо да си помислям, че са такива. Има хора, които са били важна част от живота ми и до ден днешен е така. Но говорим за доста по-възрастни хора от мен. Някак си вече не вярвам в хората.
Да. Не вярвам. През последните 2-3 години тук се сблъсках с много лицемерие.
Да, в кариерата и по отношение на детето ми. Но не спрямо хората, които срещнах.
…когато ти е трудно, няма никой. Вярно е и е много тъжно.
Не, имаш само себе си.
Сам се раждаш, сам умираш. Опитвам се да свикна с мисълта, че е по-добре да съм сама, отколкото зле придружена.
Пък и аз не съм съвсем сама. Музиката никога няма да ме предаде и винаги ще е до мен.
Щях да съм дизайнер или пък да правя коси, това също съм го учила.
На мен не ми пука дали съм популярна.
Пука ми за енергията, която получавам, когато съм на сцена.
Затова и обичам да пея на камерни места – енергията се събира в един купол и е още по-силна. Това дали ще те разпознаят на улицата, не е важно.
Да, ама това наистина не е важно. Аз съм нормален човек. На сцената съм артист, на улицата съм като другите.
Е, аз не съм Еминем, не трябва да отцепят цялата улица, за да си взема курабийки. Защо трябва да сме като тях?
Аз съм богата.
И какво толкова ще си купя?
Ще пратя сина ми в още по-добро училище. Или пък ще си купя още няколко чифта обувки, които са ми слабост. Ама какво толкова ще си купя още, ако съм по-богата?!
Много. „Красивите обувки водят до красиви места“ – това е една корейска поговорка. Трябва да дойдеш в нас, да видиш колко много имам. Ама съм и голям Плюшкин, де. Пазя си обувките, които съм си купувала в Корея преди 100 години, за 10 долара. Не ги нося вече, но до ден днешен не са мръднали.
Не, не приемам обувки. Аз сама си ги избирам.
Не, малко съм стисната за себе си.