Има ли герои от историята, които изобщо не са ти симпатични? С които не би ти харесало да живееш в едно и също време?

Има. И ако живеем в едно и също време, ще протестирам срещу тях и ще пиша статуси във фейсбук срещу тях.

Това е един такъв типаж, който е съществувал и го има и до днес. И най-вероятно винаги ще го има. Това са нагаждачите. Това са например конформистите, опортюнистите, които търсят всяка възможност, за да извлекат лични изгоди, популистите, които обещават на народа някакви невъзможни неща, само за да се харесат. Това е типаж, който винаги го има и личностно на мен ми е непоносим.

За мен е важно в изследването на историята да следвам принципа на един френски историк, който се казва Марк Блок. Той казва  „Работата на историка не е да съди, а да разбира.“ И донякъде съм съгласен с него. В същото време имах един преподавател в СУ, Будинов, той ни преподаваше дидактика на историята, и ни казваше „Политиците винаги ще са срещу вас, политически ангажираните хора – също. Защото знаят, че вие сте хората, които ще ги оставите в историята.Те затова винаги ще се страхуват от историците и от учителите по история“. Опитвайки се да следвам тези принципи, винаги предпочитам да разбирам, но понякога давам и присъди. Но предпочитам и е най-важно за  мен да разбера защо се е стигнало до дадено събитие.

И теб май не те разбират някои хора?

Аз нямам проблем с хората, които не могат да ме разберат. Аз също не разбирам някои хора. Въпросът е в реакцията. Ако някой не разбира – да попита. Ако някой не е съгласен – да каже защо не е съгласен. Проблемът е с тези, които са възмутените, да ги наречем. Възмутените от мое мнение по даден въпрос.

Никога не съм имал претенциите, че съм последна инстанция или пророк на истината. Напротив, самият аз непрекъснато се съмнявам в неща, които мисля, опитвам се да ги изследвам от различни позиции, променям си мнението по дадени въпроси, когато се появят сериозни аргументи. Харесвам диалога като възможност. Защото това е обмяна на идеи. Важно ми е да има несъгласни с мен, защото това означава да открия възможни гледни точки, които не са ми хрумвали.

Така че, това  не е проблем, това е нещо хубаво и важно за мен. Понякога умишлено провокирам, за да видя реакция, гледни точки. Сериозният проблем е, че напоследък едни хора отвлякоха и взеха за заложник Патриотизма. И казаха „Който не мисли като нас, не е патриот. Патриотизмът е само наш, не го даваме на друг.“ Затова ги наричам псевдопатриоти. Има цели такива партии. Тяхната любов към родината страда от синдрома на Турет –  в популярната култура, той е свързан с това, че болните от тази болест, казват сред хора мръсни думи, обиждат. Псевдопатриотите, според мен, страдат от този синдром. Те не могат спокойно, нормално, овладяно да разговарят по дадени теми и да изразят своето несъгласие или своето възмущение. Защото възмущението е ок, ако бъдат дадени някакви аргументи. Това е мнение като всички останали. Обаче това направиха дадени хора – взеха за заложник патриотизма. Те са псевдопатриотичните талибани на България. Те не се различават  от мюсюлманите, които са обидени, че пророкът им бил обиден по някакъв начин от карикатура, роман или просто мнение.

Защо винаги, навсякъде по света ги има тези хора?

Защото навсякъде по света има прости хора. Защото навсякъде има хора, които не се замислят какво има под повърхността. Тези са като олиото във водата. Винаги отгоре. Те виждат само олиото, не бъркат надолу, за да разберат какво стои под него. Ако в една тенджера сипеш много олио, то ще стои два пръста отгоре, но всичко под него  е вода. Това е проблемът.

Тези хора притесняват ли те по някакъв начин? Тяхното мнение за теб?

Аз нямам притеснение за способностите ми, това няма да ме направи по-малко учител и няма да засегне това, което съм дал на учениците си. Защото те са тези, на които ще позволя да ме съдят. За момента, присъдата на повечето мои ученици е, че съм ги научил на това да обичат България.

За мен истинският патриотизъм е патриотизмът на любовта. За мен той е съзидателен. Той започва от това човек да се отнася с уважение към близките си. От това, да пази родината си чиста – буквално. От това, да е съвестен гражданин, да плаща редовно данъците си, когато е пълнолетен.

От това, да може да има обединение около ценности като образованието. За какво ли няма протести, но когато учителите излязоха през 2007 година, масово се поде пропагандата, че учителите не заслужават повече. Сигурно не са перфектни, сигурно не са съвършени, сигурно някой ги е натикал там. Но авторитетът на българския учител беше набутан в ъгъла, беше смазан. Понякога е напълно заслужено като за всяка професия, но в случая не беше. Защо тогава не излязоха милиони хора на улицата? И какъв е резултатът – че средният процент от БВП за образование за Европа е 5, за България – 3.9.