Елица Копрева е момиче като всички останали. Очевидно от по-красивите. Миналата  година беше абитуриентка, а в момента учи медицинска козметика. Има страхотна сестра и по-малък брат. Единственото, с което Ели се различава от повечето хора е, че се ражда в тишина. Когато е на около годинка, лекарите слагат диагноза – пълна глухота. Преди 20 години поставянето на кохлеарен апарат не се практикува в България, а пациентите в положението на Ели са обречени да общуват с жестове до края на живота си. Нейните родители обаче обръщат земята и тя е оперирана в Австрия. Когато е на 3, за първи път чува света. На 4 казва първото си изречение. Днес е на 20. И като че неслучайно, е дарена с неземна коса, за да скрива зад нея малкото апаратче, чрез което чува живота. Няма да драматизирам излишно, защото както казва тя : „Това е същото като да имаш очила. Те не те правят различен. Просто ти си „този с очилата“ и това е.“

Е, това е Елица. Тази с косата.

Ели, какво се случва, когато познатите ти за първи път разберат, че под красивата ти коса се крият апаратчетата, с които чуваш?

Всъщност аз имам едно апаратче, което е на едното ми ухо. То е достатъчно, за да чувам добре с него. Обикновено хората не знаят, че имам апарат и понякога ме питат дали съм българка, защото говоря малко по-различно. Аз им обяснявам, че имам апарат, че съм оперирана като дете и чувам със специален кохлеарен имплант. Реагират нормално, понякога стават прекалено внимателни. Но това е хубаво.

Спомняш ли си нещо от времето, в което живееше в тишина?

Не си спомням точно да е било много различно, може би, защото бях на три години, когато ме оперираха. Нямам някакъв период, който да е бил коренно различен. За мен всичко наоколо си беше нормално. Първите ми спомени около апарата са от болницата във Виена. Тичах много из коридорите и все исках да си играя в една тоалетна, която всъщност се оказа мивка и аз бях много изненадана, че е така. Играех и в кабинетите на докторите – все ме намираха седнала на някой пациентски стол.

Кои са първите „съзнателни“ звуци, които чу? Спомняш ли си?

Няма нещо конкретно, което да помня. Много ми се иска да кажа, че помня как чувам гласа на майка ми или баща ми, но не беше така – не знам кога и как точно съзнателно съм ги регистрирала и чула. Сигурно съм била твърде малка. Но помня как ходехме на настройки на апарата във Виена, слагаха ме в една тиха стая и през компютъра ми пускаха разни звучи, а аз, ако съм ги чула, трябваше да поставя например дървено кубче в една кутия. Помня ги тези звуци – едно пиуиуиу… и аз слагам кубчето.

Има ли „страшни“ шумове?

Не са страшни шумовете, а ситуациите, в които се създават. Няма нищо страшно в един глас, който вика, обаче ако се прибирам през нощта и е тъмно и в тъмното го чуя тоя глас да крещи, ми става страшно. Страшно ми е и когато съм сама вкъщи и всяко нормално потропване отнякъде ми е като звук от филм на ужасите.

На колко години каза първите си думи?

Аз самата не помня, но мама ми е разказвала. Първо съм казвала срички, повтаряла съм как казва котето, пилето, кучето. Това бяха едни дълги упражнения, в които майка ми или пък учителките ми в детската градина, ме караха да дам нещо определено и ме караха да чуя какво е то, а не да ги гледам в устните как произнасят думата. На три и половина вече съм казвала отделни думи – куче, коте, пиле…ей такива неща. Била съм на четири, когато на един светофар до колата на мама дошла една просякиня с бебе на ръце, което било босо. Аз съм я погледнала и съм казала „Бебе няма обувки.“ Това е първото ми изречение. Мама отбила колата встрани и се разплакала. От щастие.

Все още ли можеш да четеш по устните?

Някой път мога, но не перфектно. Никой не ме е учил на това – свикнала съм да го правя. Това ми помага понякога. Мога да разбера какво ми казва някой, който е далече, без да се налага да ми крещи. Трябва просто да го прошепне и аз мога да го разбера.

Иска ли ти се понякога „да се изключиш“ от шума, и да поживееш малко в пълна тишина?

Ми аз мога да го правя, защото трябва просто да си сваля апарата и готово. Той има външна част, която, щом се махне, не чувам. Хубавото е, че мога да спя спокойно и на най-шумното място. И когато ми писне от много разговори, музика или пък градски шум, мога да се самоизключа. Апаратът ми се сваля и когато плувам например, така че на басейн или на плажа, обикновено се наслаждавам наистина на гледката или на самия спорт.

Доколко тези апаратчета те правят различна от връстниците ти?

Те не ме правят различна. Ако съм различна, то не е заради апарата, а заради това, което съм. То е като да имаш очила – те не те правят различен от връстниците ти – просто си „този с очилата“ и това е.

Кога майка ти ти разказа за първи път за операцията, която си претърпяла като малка?

Не помня кога точно ми е разказвала – само знам, че празнуваме 15-ти юли у дома, защото това е денят на операцията ми. Аз си спомням доста от това време в болницата, но нямам някакви мъчителни спомени. Знам точно какво имам в ухото – имплант, който е свързан с кохлеата и предава движението на звуковата вълна на слуховия нерв.

Коя е първата песничка, която майка ти ти е изпяла?

Бяха две – „Мила моя мамо“ и „Зайченцето бяло“.

Какво се случва ако едно дете, което има същия проблем като теб, не получи тези апаратчета?

Тогава има вариант да се научи да говори с езика на жестовете. Нямам представа дали това е добре, защото аз не знам този език. Но има и хора като мен, които не искат да си правят операция – свикнали са си да живеят по този начин. Но ако зависи от мен, бих препоръчала на всяко дете, което може да чува чрез кохлеарен имплант, да го направи. Не то самото, де, родителите му.

Мислила ли си какво щеше да бъде, ако ги нямаше на ушите ти?

Мислила съм си. Щеше да ми е трудно и сигурно нямаше да имам толкова приятели, защото нямаше да знаят как да се справят с мен, как да си говорим. Но благодарение на това измислено нещо, аз имам шанс да живея по друг начин. И се радвам, че имам хора, които ми се радват и ме приемат.

Може ли човек, който не те познава, да разбере, че си родена в пълна тишина?

Когато ходя на лекции, не пиша, защото ми е трудно да чуя точно какво говори преподавателят – много бързо говори. Тогава колегите ми му обясняват, че не чувам и затова не пиша. Но това не е съвсем вярно – аз си чувам, просто малко по-различно. Тогава се налага и аз сама да обясня какъв ми е проблемът. Но иначе не ми пише на челото, че имам апарат. Понякога ме питат дали съм българка. И аз обяснявам, че съм, но имам апарат и съм живяла в чужбина.

Кои са думите, които най-много обичаш да чуваш?

Обичам всички думи. Не обичам да ме наричат с пълното име Елица, защото имам чувството, че нещо ще ми се скарат. Предпочитам Ели. Пък с най-добрата ми приятелка си викаме Красота. Ето това е дума, която ми харесва.

От какво те е страх?

Някой път ме е страх да ходя сама в тъмното. Също ме е страх някой да не ме нарани. Страх ме е от гадни животинки като змии. Страх ме е и от любовта. Сигурно, защото досега не съм я срещала, без да съм била наранявана. Понякога ме е страх от живота и от мечтите, но продължавам да вярвам в тях.

Каква музика обичаш да слушаш?

Всякаква без чалга.

Колко време ти отнема да си разрешиш косата?

Не я реша всеки ден. Правя го само, когато я мия. Но мога да разкажа една шокираща история – миналата година прекарах четири часа във фризьорски салон само за сресване и миене. Работиха четири момичета върху главата ми, на двойки – едната двойка почива, докато другата работи и после се сменят. Всичко това струваше 105 лв. Непрекъснато ме питаха защо не си реша косата, а аз обяснявах, че си я реша, но само, когато я мия, защото иначе ставам като чадър. Затова и вече не ходя на фризьор – те не знаят как да се справят с косата ми.

Каква искаш да станеш „като пораснеш“?

От малка много неща исках – ветеринар, художник, после доктор. Исках и да танцувам, защото много обичам да танцувам. Преди време исках да съм моден дизайнер, но не си харесвах рисунките и се отказах. Сега уча медицинска козметика, защото ми харесва, но се чудя с какво още да продължа. Сега това, което правя, ми харесва. Но, когато го завърша, ще ми е малко.