За първи път видях Драго Симеонов като водещ на едно телевизионно предаване – игра, подобна на „Стани богат“. Беше и по същото време. До този момент, по моя преценка, наистина добрите мъже водещи буквално се брояха на пръстите на едната ми ръка. Те стояха добре на екран, имаха приятен тембър и интелигентно излъчване. Всъщност, бяха по-малко от пръстите на ръката ми. Затова Драго беше истински приятна изненада. Изглеждаше като роден за телевизия. Това предаване обаче нямаше дълъг живот. След него във времето, ставах свидетел на множество покани от различни телевизионни формати, отправяни към него. Той обаче все отказваше. Чудех се защо. Питах се как е възможно радиото да му е достатъчно. После се появи в „Големите надежди“. И пак си помислих, че са му малко. Преди няколко седмици го срещнах в „Дарик радио“ и тази среща даде отговор на въпросите ми. От нея научих неща, които преди това само предполагах – Драго обича радиото и радиото обича Драго. И още нещо – на Драгомир Симеонов му дреме. И вярва, че докато можеш да затвориш очи и да чуеш света, радиото няма да умре.

Драгомир Симеонов в Интервюто.

Ако се определяш като журналист, има ли случаи, в които те е срам да кажеш какво работиш? Девалвира ли нашата професия?

Самата професия не девалвира. Може би по някакъв начин се променя отношението на хората към самата дума журналист. И има няколко причини за това. Но всъщност смятам, че винаги е било така. Сега обаче, защото работим това, го усещаме на наш гръб и по този начин го пречупваме през себе си и си казваме,че преди не е било така. А всъщност винаги е било така. Журналистът е натоварен с няколко често пъти непосилни товара. Единият е винаги да бъде напред с няколко крачки, да знае какви са тенденциите, да знае кой кой е, кой казва истината и кой не. Затова хората мислят, че щом работиш в медия, дори когато медиите са били само печатни, ти би трябвало да знаеш нещата. И това е така – всеки трябва да знае нещата в областта, в която работи. Обаче не всички неща около нас са бели и красиви и когато не са толкова хубави – хората казват: „Вие не го знаехте и не го казахте, премълчахте го“, или „Не го знаехте, за да ни го кажете“, или „Занимавахте се с други глупости, докато това се случваше“. Така винаги над журналистиката е имало едно петно. И тя го е измивала с някои от нещата, които прави, и после то пак й се е залепяло, и тя пак го е измивала… И ако човек търси поприще, където да няма такива петна, журналистиката не е това. Но, от друга страна, малко или много, всяка обществена функция е свързана с такъв риск – да бъдеш обвинен, че не се справяш добре, че това е злонамерено несправяне. Примерно при политиците е най-характерно. Така че не мисля,че девалвира.

Прав си, така е и при лекарите, при спортистите…

Разбира се. В един момент товариш журналиста с очакване. Затова хората казват: „Ще се обърна към медиите“, защото знаят, че тази власт е реална. А, от друга страна, когато нещо не се случи, е обратното. както и при лекарите. Когато ти помогне, му носиш бонбони, когато не успее, ти е най-омразен.

Ние постоянно намираме кусури на нашите медии. Наистина ли са толкова зле в сравнение със световните, как мислиш?

Имат си своите трески за дялане, но аз нямам поглед какво се случва с всички медии в региона. Със сигурност има няколко проблема. Единият е поколенчески проблем.

Журналистиката изглежда по-добра в минало време. Но то и животът ни е по-добър в минало време. Човек си казва – „Какви журналисти имаше едно време, виж ги тези младоци сега, колко са зле…“ Все едно големите журналисти са започнали да работят в своята зрялост. Ние в момента сме изключително критично настроени. Малко неща приемаме на доверие и се отпускаме с тях.

И от журналистиката очакваме неща, която тя не винаги дава. Другият проблем е в обществото, което хем обръгна да бъде лъгано, хем не знае как да реагира и по балканска линия сме пак такива – мнителни.

Може би се уморихме да ни лъжат толкова време?

Ние затова имаме толкова хубава поговорка – „Не ме е яд, че ме лъжеш, яд ме е, че мислиш, че ти вярвам“. Така реагираме и на медиите и кръгът на недоверието става безкраен.

Радиото като медия ще остане ли в минало време? Ще умре ли?

Не. Би останало само ако ние като същества престанем да използваме гласа си в пряка връзка с въображението. Ако нямаме нужда от музика, може би и радиото ще се обезсмисли.

Но докато сме емоционални същества и можем да използваме едно сетиво за сметка на другите и това върши работа, радиото няма да изчезне.

Може да се промени, но за мен това е най-пълноценната и консервативна среда. Нищо не изисква радиото да бъде прекалено по-забавно или бързо или по-цветно от това, което е сега. Както е в телевизията.

Зная, че внимателно подбираш телевизионните си изяви и те виждаме по-рядко на екран, отколкото реално би имал възможност. Защо често отказваш телевизионни предложения?

Няколко са причините. Първата е, че се чувствам добре с това, което правя и не бих искал да го сменя просто така. Това не е някаква комфортна зона, по която те носи течението, докато те изхвърли, аз се предизвиквам постоянно с разни неща. Така че не бих искал да го сменя само за да го сменя. Радиото ми харесва, защото пази личността, образа ти по някакъв начин и кара хората да те слушат. И те не винаги те свързват с някакво лице, но винаги са те слушали внимателно. Някакъв шофьор на такси, като те цитира какво си казал преди 2 седмици, и ти става изключително приятно. И е част от предизвикателството да работиш с гласа си. Предизвикателството на музиката срещу видеоклипа. Можеш да не харесваш видеото, но парчето си е твое. И в този смисъл радиото е по-интимна медия. И аз бих искал да бъда част именно от това – да можеш да слушаш нещо на пълна тъмнина, но въпреки това да ти въздейства. Телевизията не е тъмна. Тя е пълна с прожектори. И те толкова много те показват, че дори хората много да те обичат, в един момент им омръзваш.

Мен ме притеснява, че ако се отдам някога на телевизия, формата ще е много над съдържанието. Хората ще престанат да ме слушат и ще ме гледат как изглеждам – много ли съм остарял, какви бръчки имам, оплешивял ли съм, едно време какъв съм бил… И ще престанат да слушат.

Синдромът на „Момичето на времето“ съм си го кръстил. Имаше едно много красиво момиче, което чете прогнозата и което, като гледам, изобщо не слушам какво е времето. И като свърши, съм: „А,какво става, ще вали ли утре?!“. Предпочитам телевизионните формати, с които се захващам, да имат начало и край.

Не си ли суетен, не искаш ли да те разпознават повече хора?

Суетен съм в някакви умерени рамки, не искам да ме познават на всяка цена. И критичен. Искам това, с което ме познават, да е добро и на мен да ми хареса. Държа определени хора да ме познават, не всички. Мисля че в момента, в който те познават и харесват всички, говоря всички – масата, това означава, че си посредствен. Защото това е средното сборно – щом те те харесват, значи и ти си посредствен.

Затова се плаша от свръхпопулярни хора, защото това издава ниво – и то не високо ниво. По-добре определена група и в червата да не те харесва, а на друга да си й страшно симпатичен. Така знаеш къде се намираш.

Така че голямата популярност не ме интересува.

Какво четеш?

Основно художествена литература, историческа и биографична литература не ме интересува. В момента чета новата книга на Джефри Юджинидис „Брачната фабула“.

А медиите, с които се информираш?

Прелиствам вестници, проверявам сайтове, но много държа да си сравнявам часовника с медии от цял свят – немски или английски. Не че всичко, което пише там, задължително е така. Англичаните например от месец се занимават с Топ Гиър и Кларксън. Ако в България се случваше, щеше да ни е срам от медиите. Представи си, ако Рачков напусне „Господарите“ и ние са занимаваме с това един месец. Би било смешно. Би било еквивалент на кърменето в мола. Въпросът при медиите е, че трябва да защитаваш това, което разбираш. Не се плаша от това някой да изрази мнението си. Искам да чувам личното мнение на хората, независимо кой какви етикети ще им лепне.

Самият ти често ли си критикуван, изказвайки лично мнение?

Случвало се е. Но обикновено тези критики не предизвикват дебат, а са лични крайни мнения, от които не се притеснявам. Иначе имам много критици. Проблемът е, че често те повтарят това, което аз си мисля. И така засилват личната ми критика. Пък твърде голямата критика не е полезна. Полезна е в умерени количества. Твърде голямата може да те обърне, да те потисне, да те откаже.

С кого ти  е най-приятно да разговаряш?

Винаги ми е било най-интересно да водя разговори с деца. Защото те нямат готови отговори. Или дори да имат, лесно можеш да ги накараш да забравят. А и е майсторлък, технически и професионален, да ги накараш изобщо да говорят. Защото, естествено, те не са достатъчно речеви, притесняват се. И като дойдат деца, разбирай и в ранна тийнейджърска възраст, музиканти или математици, те имат какво да кажат, но възрастта, средата ги кара да бъдат обрани. И ако ги накараш да се отпуснат, това е постижение. Те са ми интересни. Не винаги имат богата информация, но самото общуване носи друго усещане.

Как се измерва успехът в радиото?

Смея да си мисля, че радио аудиторията не се лашка от подбора на теми; тя те е избрала, защото те харесва и е постоянна. В това измервам успеха – да не усеща граница в общуването с теб. Има хора, с които, когато говорим по телефона, ме имат за член от семейството, защото им звуча в къщата. И понеже съм ги научил, че няма да им се скарам за тяхното мнение, нито ще ги прекъсна, нито ще засека колко да говорят, и те ми го връщат. Никога в директна телефонна линия не са ме обиждали или нагрубявали. Пазят ефира. Това е успехът.

Кои гласове изобщо не стават за радио?

Първият сблъсък със собствения глас е ужасяващ. И ти смяташ, че с този глас нищо не става.

Така ли беше и с теб?

Да.

Записах се, чух се и бях потресен. Казах си, че ако някой така ми говори по радиото, веднага ще го изключа. Но тук вече има и значение какво казваш. Ако го изпълниш със съдържание, хората свикват какъвто и да ти е гласът.

Независимо дали имаш говорен дефект, или говориш пискливо. Те ти дават самоличност. И полека-лека с времето започваш да развиваш гласа си неусетно – знаеш къде се правят паузи, къде да забързаш, къде да забавиш, какъв тембър да използваш за различни случаи. Останалото е лесно – то е „костюм и грим“. Имаш базата и оттам вече градиш.

Като каза „костюм и грим“, важно ли е как изглежда радиоводещият?

По принцип не и има страхотни куриози в световната радио история. Изключително секси гласове, принадлежащи на презрели недобре изглеждащи дами или обратното – красавици, които по никакъв начин не могат да се позиционират в радиото. Но дали си спретнат или не е въпрос на човек, не на месторабота. Но при радиото помага да си адекватен на сезона. Ако навън е 32 градуса през август, спокойно можеш да дойдеш по къси панталони. Няма нужда да си с вратовръзка и да се потиш. И важното е да си адекватен с гостите. Защото, ако си поканил президента и си по джапанки, не е добре.

Раждат ли се новини в радиото?

Непрекъснато, но ние не се опитваме да ги израждаме зорлем, със секцио. Радиото по едно време се опитваше това да прави и то зарази телевизията. В началото телевизията се опитваше да прави забавни сутрешни предавания, докато радиото, понеже вечерният му час губи от телевизията, се опитваше да навакса сутрин. Казвахме важните неща сутрин. И сутрин беше страховито набиране на министри и произвеждане на новини, след които тичаха другите медии. И това зарази телевизиите. И се родиха блокове, които чепкат политически и социални теми.

За съжаление…

Да, за съжаление. И няма връщане назад. Докато при нас връщането беше много лесно. В един момент си казахме – ще направим по-забавен сутрешен блок, ще разхвърляме публицистиката и така. Радиото позволява да си много жанров, без да си тенджера с турлю-гювеч. И така не тежи.

Как си те представят хората, които само са те слушали, но не са те виждали?

Аз съм един от тези хора, които останалите усещат, че познават отнякъде, но не знаят точно откъде. И не могат да се сетят дали ти си мъжът от съседния входо или си някой, когото са виждали по телевизията. Това не е проблем, който иска да те познава, те познава. Да кажем обаче, че моите радиофенове не се интересуват как изглеждам. Те се интересуват от това какво казвам.

Представи си, че трябва да обясниш на твоите радио фенове кой си извън радиото. Какво ще им кажеш?

Това, което би трябвало да знаят за мен, е, че обичам нещата, с които се занимавам, хем да ми носят радост, хем удовлетворение. Да ме правят щастливи, да се гордея с тях. Предизвиквам се за неща, които уж не са моето нещо и ако не стават, не повтарям. Например пеенето не е мое нещо и аз не се опитвам изобщо да пея. Но ако усетя, че нещо ми е интересно и търпи развитие – било боядисване с латекс или театрална сцена за импровизация, опитвам се да съм добър до момента, в който или преценя, че трябва да спра да го правя, защото е безсмислено, или наистина да стана по-добър. Най-големият критик съм си сам. И понеже в мен явно живеят двама Драгомировци, единият обикновено често пъти изземва ролята на събеседник. И често си водя дебати. Вътрешни.

Откъде идва адреналинът на един радиоводещ?

Моят адреналин идва от публиката. В личния си живот съм затворен и мълчалив човек, което е трудно да се повярва. Публиката ми дава адреналин и аз се опитвам да се предизвикам. Нещата, които правя сега, са свързани със Stand up Comedy – разказвам истории, които не са предварително измислени, на различни места. Това е нещо, в което мисля че има хляб. Вади ме от комфорта. И това е важно.

Другата година ставаш на 40. Плаши ли те тази цифра?

Не, аз не мога да го разбера какво означава. Виждам по външния си вид, че не съм момче и че тялото ми старее, това е нормално. Вече имам стажанти, които ми говорят на „Вие“, и въпреки че им казвам да ми говорят на „ти“, не могат да се пречупят. Не ме е страх от цифрата, страх ме е вътрешно да не ми се отрази, да не се уморя от себе си. Надявам се, ако това се случи, да има нещо, което да ме извади от тази умора.

Може да слушате Драго в ефира на Дарик радио – http://darikradio.bg/